Решение № 1710 от 10.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12146/2020 г.

Решение № 1710 от 10.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12146/2020 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Татяна Хинова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Николов Куцаров, подадена чрез адв. Спасова, срещу решение № 9611 от 14.07.2020 г. по адм. д. № 13254/2017 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на трето отделение, с което е отхвърлено оспорването на жалбоподателя срещу заповед № 3 С-213/23.10.2017 г. на министъра на отбраната на Република България, с която е разпоредено принудително изземване на недвижим имот - частна държавна собственост, представляващ апартамент 164, находящ се в гр. София, район "Овча купел", ж. к. "Овча купел", бл. 510, вх. Е, ет. 7. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон и необоснован – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че и след датата на прекратяване на наемното правоотношение – 10.07.2007 г., както и до момента на подаване на касационната жалба, същият продължава да заплаща наемната цена за имота към изпълнителна агенция "Военни клубове и военно почивно дело" към МО, поради което е налице валидно сключен безсрочен договор за наем по смисъла на чл. 236 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тази връзка се твърди, че не са спазени изискванията на ЗЗД за прекратяване на безсрочни правоотношения, изискващи отправяне на едномесечно предизвестие. Иска се отмяна на обжалваното решение. Ответникът – министър на отбраната, в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез юрк. Въргова, изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, първа колегия, намира подадената касационна жалба за процесуално допустима като подадена от лице за което обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството по делото е образувано във връзка с оспорване на заповед №ЗС-213 от 23.10.2017 г. на министъра на отбраната, с която на основание чл. 80а от ЗДС е разпоредено изземване на имот – частна държавна собственост. По делото е установено, че по силата на сключен договор за наем на 18.09.1989 г. С. Николов Куцаров, в качеството си на военнослужещ, е бил настанен под наем в жилището като наемател. В т. 1 от договора изрично е посочено, че договорът се сключва до момента, когато наемателят загуби качеството на военнослужещ. На 29.09.2004 г. на касатора е било връчено едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на договора за наем и за доброволно освобождаване на ведомственото жилище. Предизвестието е било връчено на дъщерята на Куцаров. С второ предизвестие от 19.04.2007 г. изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Държавна собственост на Министерство на отбраната" е уведомил Куцаров, че сключеният договор за наем се прекратява на основание чл. 27, т. 1 и т. 5 от Наредба № 3 от 1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на министерство на отбраната. Предизвестието е било редовно връчено на Н. Куцаров – син на касатора. След връчването на предизвестията за прекратяване на сключения договор за наем е издадена оспорената заповед от 23.10.2017 г., с която е било наредено принудително изземване на процесния недвижим имот – частна държавна собственост, поради държането му на отпаднало правно основание За да отхвърли оспорването първоинстанционният състав на ВАС е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146, вр. чл. 168 от АПК. Решението е правилно. Обжалваната пред първоинстанционния състав на ВАС заповед № 3 С-213/23.10.2017 г. на министъра на отбраната на Република България е издадена с правно основание чл. 80а, ал. 1 от Закона за държавната собственост, която предвижда, че имот - държавна собственост, предоставен за ползване и управление на министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, който се владее или държи без основание или на отпаднало основание от друго физическо или юридическо лице, или който се ползва не по предназначение, се изземва въз основа на заповед на министъра на отбраната. Страните не спорят, че към момента на издаване на тази заповед Куцаров не е притежавал качеството военнослужещ. По делото не са представени и доказателства в обратна насока. Респ. материално-правното основание за издаване на заповедта е било налице, в какъвто смисъл са и доводите на първоинстанционния състав. Разпоредбата на чл. 80 а, ал. 1 от ЗДС е императивна, поради което административният орган е бил длъжен да издаде заповедта с изискуемото съдържание при условията на обвързана компетентност, щом материално-правните предпоставки за това са били налице. Без значение е обстоятелството дали към момента на издаване на заповедта наемателят е изплатил всички дължими режийни разходи за ползването на жилището, тъй като това обстоятелство не е основание за дерогиране на действието на чл. 80 а, ал. 1 от ЗДС. Без значение за правния ефект на волеизявлението е и факта, че и след редовно връчените предизвестия за доброволното освобождаване на имота наемателят е продължил "необезпокоявано" да държи имота, защото то, на първо място се извършва на отпаднало правно основание, а на следващо място специалният Закон за държавната собственост не е предвидил специален срок, в който следва да се стартира процедурата по изземването му. Тезата на касатора, че "мълчаливото продължаване" на договора за сключеното наемно правоотношение е довело до безсрочно такова по смисъла на чл. 236 от ЗЗД не се споделя от настоящия състав. По аргумент от разпоредбата на чл. 28 от ППЗДС разпоредбите на Закона за задълженията и договорите се прилагат субсидиарно само ако в договора за наем не се съдържат клаузи за прекратяване на възникналото административно правоотношение. Правилата на ЗЗД, и по-специално правилото на чл. 236, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, като правила на общ закон, спрямо специалния такъв Закон за държавната собственост се дерогират, доколкото в последния се съдържа изрична специална уредба. (в този смисъл са решение № 14389/19.11.2020 г. по адм. д. № 4754/2020 г., ВАС, четвърто отделение; решение № 12292/06.10.2020 г. по адм. д. № 4128/2020 г. на ВАС, четвърто отделение; решение № 7566/16.06.2020 г. по адм. д. № 9572/2019 г. на ВАС, четвърто отделение и др.). Каза се, че в т. 1 от подписания договор за наем изрично е вписано, че правоотношението се сключва до момента, в който наемателят загуби качеството си на военнослужещ, което обстоятелство не е спорно по делото и същото кореспондира с изричната разпоредба на чл. 24, ал. 3, т. 1 от ЗДС. Договорът за наем не съдържа клаузи, предвиждащи автоматичното му подновяване за нов срок, а и след като до лицето е отправена покана за доброволно освобождаване на имота от страна на органа, на който е предоставено управлението на вещта - частна държавна собственост, съответно е налице противопоставяне на органа за ползването на имота и не може да се прилага нормата на посочения текст на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД (ср. втората алинея). Срокът не следва да се счита и за мълчаливо продължен поради изричното правило на чл. 19, ал. 4 от ЗДС, което предвижда, че срокът за отдаване под наем на имотите - частна държавна собственост, не може да бъде по-дълъг от 10 години. По аргумент от цитираната разпоредба следва извод, че е недопустимо сключване на безсрочен договор за наем по отношение имоти частна държавна собственост. Неоснователно се твърди, че органът не е дал едномесечно предизвестие за освобождаването на имота, до колкото такъв реквизит се съдържа в обжалвания административен акт. Първоинстанционният състав е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който не страда от визираните пороци, поради което решението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева, платимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за адвокатурата и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приложими на основание чл. 144 от АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия