Решение № 592 от 18.11.2024 г. на ВКС по дело № 20248002200489/2024 г.

Производството е по реда на глава ХХХIII НПК. Образувано е по искане на осъдения С. Л. Т., депозирано чрез упълномощената за това адвокат К. Б.. Искането е за възобновяване на наказателното производство, по което с Решение № 366 от 10 февруари 2016 г. на ВКС по н.д. № 921/2015 г. е оставено в сила Решение № 50 от 18 февруари 2015 г. на САС по в.н.о.х.д. № 1017/2014 г., изменящо осъдителна Присъда № 37 от 18 септември 2014 г. на Окръжен съд – Видин по н.о.х.д. № 302/2013 г. единствено чрез отмяна на постановената конфискация за престъплението по чл. 252, ал. 1 НК. В приключилото наказателно производство осъденият С. Л. Т. е признат за виновен и осъден за извършването на три престъпления: по чл. 252, ал. 1 НК; по чл. 339, ал. 1, предл. 2. НК и по чл. 274, ал. 1 НК. Съдържанието на искането разкрива недвусмислено и ясно, че претенцията за възобновяване касае единствено осъждането за престъплението по чл. 252, ал. 1 НК, в каквато насока са и изложените подробни съображения. Като основание за процесуалната допустимост на искането е посочена разпоредбата на чл. 422, ал. 1 НПК (без да е конкретизирана някоя от предвидените в разпоредбата хипотези), във връзка с чл. 4 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), във връзка с чл. 47 и чл. 49, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Претенцията за отмяна на влезлите в сила съдебни актове е мотивирана обстойно със становище за наличие на възобновително основание, произтичащо пряко от правото на Европейския съюз (ЕС) и задължителното му тълкуване, обективирано в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) в Решение от 16 ноември 2023 г., дело ВG, С-427/22, постановено по отправено от ВКС преюдициално запитване и основополагащо за обявеното впоследствие Тълкувателно решение (ТР) № 1/2020 г. по т.д. № 1/2020 г. В тази насока е изтъкнато, че тълкуването, направено от СЕС има ретроактивно действие и значението и приложното поле на нормата на чл. 252, ал. 1 НК следва да е в съответствие с тълкуването от момента на влизането й в сила. От последното пък се извеждало, че искателят е осъден за деяние, което не е престъпно, в нарушение на прогласения в чл. 49, §1 от Хартата принцип за законност на престъплението и наказанието. Без да се отрича липсата на процесуална норма в НПК, уреждаща възобновяване на делото поради противоречие с правото на ЕС, в искането е изведена теза, че основанието за това произтича пряко от принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, във връзка с чл. 49, §1 от Хартата. В същата връзка, - че спецификите на случая налагат известно отклонение от принципа на правната сигурност и свързания с него за зачитане на силата на пресъдено нещо. Изтъкнато е, че съгласно практиката на СЕС принципът на правната сигурност се съчетава и конкурира с други защитими ценности като принципите на законност, примата на правото на ЕС спрямо вътрешното право, принципа на лоялно сътрудничество, принципа на обратното действие на решенията на СЕС по преюдициално тълкуване, принципа на ефективност и този на законоустановеност на престъплението и наказанието.[1] Чрез множество препратки към практиката на СЕС е застъпена тезата, че във всеки конкретен случай националният съд следва да прецени дали вътрешната правна уредба, ограничаваща възможностите за възобновяване и отмяна на влезли в сила съдебни актове може да бъде обоснована с оглед на принципа на защита на правната сигурност, като отчете специфичните последици, произтичащи от него за прилагането на правото на Съюза, включително и като отчете резултата от приложението на принципите на равностойност и ефективност. Като е приета за отправна тази постановка, по-нататък са развити съображения, че осъждането на С. Т. в нарушение на принципа за законоустановеност на престъпленията и наказанията налага преценка дали е допустимо да се прибегне до изключение от принципа за силата на пресъдено нещо. Отново през призмата на юриспруденцията на СЕС е отделено подробно внимание на същината на първия принцип, разгледан и във връзка с този за прилагането на по-благоприятния наказателен закон в светлината на практиката на ЕСПЧ. В искането е проследена практика на СЕС[2] по отправени преюдициални запитвания, поставящи въпроси за възобновяване на дела с влезли в сила наказателни присъди при противоречия с правото на Съюза, като е изтъкнато, че не е разглеждан подобен на процесния казус, разкриващ специфика заради противопоставянето на принципа на правната сигурност и зачитане на силата на пресъденото нещо с основополагащия за ЕС принцип на законоустановеност на престъплението и наказанието. Подчертано е, че решенията все пак са полезни за приложение към настоящия случай по аргумент за по- силното основание. При съпоставка на разгледаните от СЕС положения с процесния случай и обсъждане на принципите на ефективност и равностойност, е обоснован извод, че следва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 422, ал. 1 т. 4 НПК, още повече че ВКС вече имал такава практика (цитирани са Решение № 60118 от 19 юли 2017 г. по н.д. № 427/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение и Решение № 97 от 30 август 2021 г. по н.д. № 300/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение). Подчертано е, че искателят не разполага с никакъв друг способ за защита срещу неправилното му осъждане за несъставомерно деяние, в нарушение на основни права и принципи, гарантирани от правото на ЕС. Поддържа се, че несъвместимостта на осъждането с правото на ЕС е установена на 16.11.2023 г. с решението на СЕС, към който момент С. Т. вече не е разполагал с възможност да предяви иск за обезщетение по чл. 2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) заради изтичането на 5-годишната давност, считано от решението на ВКС, потвърждаващо осъждането му. Формулираната претенция е за отмяна на влезлите в сила присъди и постановяването на акт, с който осъденият да бъде признат за невинен и оправдан. С Определение № 329 от 25 юни 2024 г., постановено по настоящото дело, ВКС е изискал информация от и.ф. главния прокурор дали до него е било отправено искане от осъдения С. Л. Т. да упражни правомощията си по чл. 420, ал. 1 НПК, независимо от основанието, на което е отправено процесното искане, а също и дали са предприети по служебен почин действия от и.ф. главния прокурор в този и идентични на него казуси за отправяне на искане за възобновяване на наказателни дела. С писмо от 2 юли 2024 г., изготвено от прокурор от Върховна прокуратура, отдел 03 „Съдебен“, съдът е получил отрицателен отговор на поставените два въпроса. В производството пред ВКС искателят се представлява от упълномощен от него защитник – адвокат М. Д.. В речта си в хода на съдебните прения тя преповтаря в обобщен вид изтъкнатите в искането съображения и потвърждава отправената с него претенция, която обаче допълва с настояване делото да бъде възобновено и за престъплението по чл. 339 НК, а осъденият - оправдан за него в хипотезата на чл. 9, ал. 2 НК. Осъденият се солидаризира с изложението на адвоката си. Представителят на прокуратурата пледира искането да бъде оставено без уважение. Съгласно застъпената теза отсъствало, което и да е от възобновителните основания по чл. 422, ал. 1 НПК и в искането неоснователно се смесвали решение на СЕС с такова на ЕСПЧ. Прокурорът отбелязва също, че присъдата е влязла в сила отдавна, а към момента на постановяването й тя била съобразена както с действащия тогава закон, така и с тогавашната съдебната практика. В реплика адвокат Д. подчертава, че не оспорват отсъствието на конкретна процесуална разпоредба, поради което именно са и застъпили виждането за прилагане на процедура по аналогия, какъвто подход ВКС вече бил използвал. В последната си дума С. Т. пледира да бъде оправдан, тъй като е бил осъден неправомерно. По допустимостта на искането за възобновяване В процесния казус този въпрос е ключов и ненапразно в искането за възобновяване на делото основната теза е фокусирана върху твърдяната негова допустимост. Проблематиката в конкретния случай възниква от предвиденото в процесуалната уредба, съобразно която осъденият разполага с 6 – месечен срок от влизане в сила на непроверен по касационен ред съдебен акт, да поиска възобновяване на делото, претендирайки наличието на основание по чл. 422, ал. 1, т. 4 – т. 6 НПК. Без съмнение по същество се твърди, че е нарушен материалният закон, доколкото оплакването е, че С. Т. е осъден за несъставомерно деяние. Тоест, претендира се основание по чл. 442, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Препятствията пред упражняването на правната възможност на искателя да поиска възобновяване на това основание са две – въззивният съдебен акт е бил проверен по касационен ред, а и от влизането му в сила (10 февруари 2016 г.) е минал срок, надвишаващ многократно шестмесечният такъв, предвиден в чл. 421, ал. 3 НПК. Същевременно и за разлика от решенията на ЕСПЧ, с които е прието нарушение на КЗПЧОС, решенията на СЕС, с които са приети нарушения на правото на ЕС, не са предвидени в процесуалния закон като основание за възобновяване на делото. В рамките на така изясненото за процесуалната уредба, с искането се настоява за прилагане по аналогия на процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК. Тук следва да се отбележи, че с цитираните в искането две решения на ВКС (Решение № 60118 от 19 юли 2017 г. по н.д. № 427/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение и Решение № 97 от 30 август 2021 г. по н.д. № 300/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение) е прието наличието на възобновително основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК и не е приложена по аналогия процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК. За разлика от процесния случай, исканията за възобновяване и по двете дела са били направени в 6-месечен срок от влизане в сила на съдебните актове, които не са били проверени по касационен ред. За да реши въпроса с допустимостта на искането, ВКС дефинира като релевантни следните разпоредби, отчитайки и обсъдената по-нататък специфика на конкретния казус: