Решение № 2074 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13072/2020 г.

Решение № 2074 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13072/2020 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от кмета на община Пазарджик. Жалбата е срещу решение № 899 от 10.11.2020 г., постановено по адм. дело № 611/2020 г. от Административен съд Пазарджик. С него по жалба на М. Динкова е отменено решение на комисията по жилищно настаняване към Община Пазарджик, обективирано в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик, с което е постановен отказ за издаване на заповед за настаняване. С касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго решение по същество, с което да се отхвърли жалбата на М. Динкова против решение на комисията по жилищно настаняване към Община Пазарджик, обективирано в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик, с което е постановен отказ за издаване на заповед за настаняване. Ответникът – М. Динкова с представени по делото писмен отговор и писмена защита, оспорва касационната жалба и излага доводи за правилност на обжалваното решение. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Счита, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане с участието на надлежните страни по административното правоотношение. По съществото на спора счита, че решение на комисията по жилищно настаняване към община Пазарджик, обективирано в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на община Пазарджик, с което е постановен отказ за издаване на заповед за настаняване, е нищожно. Счита, че съдът е постановил необосновано и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено като неправилно, а по същество касационната инстанция следва да прогласи нищожност на решението на комисията, а административната преписка следва да бъде върната на комисията за произнасяне съобразно компетентността, определена в чл. 18, ал. 3 от Наредбата на ОбС Пазарджик за условията и реда за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилища, собственост на община Пазарджик. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд Пазарджик е било образувано по жалба на М. Динкова против решение на комисията по жилищно настаняване към Община Пазарджик, обективирано в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик. С обжалваното решение № 899 от 10.11.2020 г., постановено по адм. дело № 611/2020 г. от Административен съд Пазарджик, е отменено оспорваното решение. За да постанови този резултат съдът е счел, че отказът за издаване на пренастанителна заповед е издаден от компетентен орган и при спазване на предвидената от закона форма. Съдът е намерил обаче, че отказът за издаване на пренастанителна заповед е издаден при допуснато съществено процесуално нарушение, в противоречие с материалния закон и целта на закона, съставляващи отменителни основания по чл. 146, т. 3, 4 и 5 от АПК. Административният съд е приел, че за оспорващия М. Динкова не е било налице отрицателното условие на чл. 6, т. 2 от Наредбата на ОбС Пазарджик за условията и реда за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилища, собственост на Община Пазарджик (Наредбата) - кандидатстващото за настаняване лице и членовете на неговото семейство да не притежават жилище, вила или идеални части от такива имоти. Съдът е установил, че съпругът на жалбоподателката е придобил недвижим имот, но двамата са били фактическа раздяла от 2010 г. Затова е счел, че недвижимият имот, придобит от съпруга по време на настъпила трайна и окончателна фактическа раздяла между съпрузите, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена собственост. Въз основа на това първоинстанционният съд е намерил, че притежаваният от съпруга на жалбоподателя имот не попада в хипотезата на чл. 6, т. 2 от Наредбата за притежаване на жилище или вила. Поради което не била налице твърдяната от административния орган отрицателна предпоставка, която да е пречка за настаняване на жалбоподателя в общинско жилище. Така постановеното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в нарушение на материалния закон. Преди всичко следва да се посочи, че е административният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като по реда на чл. 145, ал. 2, т. 1 от АПК неправилно е индивидуализирал обжалвания административен акт. Действително в първоинстанционната жалба е заявено, че се оспорва решение на комисията по жилищно настаняване към Община Пазарджик, обективирано в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик, с което е постановен отказ за издаване на заповед за настаняване. Така заявеното оспорване съдържа два акта - решение на комисията по жилищно настаняване към Община Пазарджик и отказ за издаване на заповед за настаняване, обективиран в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик. Тези два акта са издадени от различни административни органи и съответно различен такъв следва да бъде конституиран като ответник по делото – чл. 153, ал. 1 и чл. 154, ал. 1 от АПК. В нарушение на чл. 171, ал. 4 (изм. – сега ал. 5) и чл. 9, ал. 4 от АПК съдът не е съдействал на оспорващия за отстраняване на неговите формални грешки и неясноти относно оспорвания административен акт. Като резултат съдът се е произнесъл по неправилно индивидуализирания обжалван административен акт. Независимо от изложеното от данните по делото следва да се приеме, че предмет на оспорване е крайният акт - отказът за издаване на заповед за настаняване, обективиран в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик. Така е, защото само този акт има разпоредително действие за отказ за настаняване в общинско жилище, издаден е и е подписан от административен орган - кметът на Община Пазарджик. Тъй като по делото правилно като ответник е конституиран кметът на Община Пазарджик, който и е участвал в съдебното производство, то следва да се приеме, че допуснатото процесуално нарушение не е съществено. А същото да се отстрани от касационния съд. В този смисъл е неоснователно изразеното становище на представителя на Върховна административна прокуратура за обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Друго нарушение на съдопроизводствените правила е допуснал административният съд като само е отменил оспорвания административен акт. В нарушение на чл. 173, ал. 2 от АПК съдът не е изпратил преписката на съответния компетентен административен орган за произнасяне по искането на М. Динкова за настаняване в общинско жилище. По този начин административното производство би останало неприключило и въпреки мотивите на административния съд, М. Динкова не би получила търсената защита. Това нарушение на съдопроизводствените правила също може да се отстрани от касационния съд, поради което следва да се приеме, че то също не е съществено. С обжалваното решение административният съд неправилно е приел, че спрямо М. Динкова не е налице отрицателното условие на чл. 6, т. 2 от Наредбата на ОбС Пазарджик за условията и реда за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилища, собственост на Община Пазарджик (Наредбата). Според чл. 43, т. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОС) в жилища за отдаване под наем се настаняват лица с жилищни нужди, установени по реда на наредбата по чл. 45а, ал. 1. А според последната разпоредба условията и редът за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилищата по чл. 43 се определят с наредба на общинския съвет. При тази законова делегация, за жилищата, собственост на Община Пазарджик, е издадена Наредба на ОбС Пазарджик за условията и реда за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилища, собственост на Община Пазарджик (Наредбата). Съгласно § 1 от Наредбата, тя се издава на основание чл. 45а от ЗОС. В разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 1 от Наредбата е посочено, че право да кандидатстват за настаняване под наем в жилищата по чл. 43 от ЗОС имат граждани и техните семейства, които отговарят на условието да не притежават жилище, вила или идеални части от такива имоти, годни за постоянно обитаване. Идентично отрицателно условие е въведено и с нормата на чл. 6, т. 2 от Наредбата, според който не се настаняват в общински жилища граждани или членове на техните семейства, които притежават на територията на страната годен за постоянно обитаване жилищен или вилен имот. В случая се установява, че М. Динкова не е отговаряла на условията на чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 6, т. 2 от Наредбата, тъй като заедно със съпруга си П. Динков е притежавала в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот в гр. Пазарджик, [адрес]. Неправилно – в нарушение на материалния закон, административният съд е приел, че посоченият недвижим имот е лична собственост на съпруга П. Динков, тъй като съпрузите били в трайна фактическа раздяла от 2010 г. Изводът, че имотът е лична собственост на съпруга П. Динков е в противоречие с чл. 21 от Семейния кодекс (СК). Според ал. 1 от него вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Като съгласно третата алинея съвместният принос се предполага до доказване на противното. При тази законова презумпция се приема, че имотът, закупен по време на брака, е придобит със съвместен принос и е собственост на двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност. Следва да се посочи, че според чл. 21, ал. 4 от СК законовата презумпция за съвместен принос може да се обори. Но това става само по исков ред пред съответния съд. В случая не е имало успешно проведено производство по чл. 21, ал. 4 от СК. Затова административният съд не е имал правомощия да ревизира законовата презумпция, нито да решава въпроса за собствеността на придобития по време на брака недвижим имот. Съобразно изложеното отказът за издаване на заповед за настаняване, обективиран в писмо с изх. № 44-647-001/21.05.2020 г. на кмета на Община Пазарджик, е в съответствие с материалния закон на чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 6, т. 2 от Наредбата. Той /отказът/ е в съответствие и с целта на закона, която е да се предоставят общински жилища по предвидения преференциален ред, но само на лица, които не разполагат със собствени жилища. С оглед становището на представителя на Върховна административна прокуратура следва да се посочи, че в административното производство е допуснато нарушение на административнопроизводствени правила. А именно – не е проведена процедура по чл. 18 от Наредбата за включване или не на М. Динкова в картотеките. Но следва да се приеме, че това нарушение на административнопроизводствени правила не е съществено, тъй като не се отразява на постановения отказ за настаняване в общинско жилище. Така е, защото комисията по чл. 18 от Наредбата е помощен орган към кмета, който според чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата я назначава и определя правила за работата й. Според чл. 10 от Наредбата правомощието за настаняване или за отказ от такова, е на кмета. В този смисъл кметът може да не се съобрази с решението на комисията по чл. 18 от Наредбата за включване в картотеките. И при наличието на основанията по чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 6, т. 2 от Наредбата кметът може да откаже настаняване в общинско жилище. В случая при наличието на тези основания законосъобразно е постановен отказ за настаняване в общинско жилище. Затова въпреки липсата на проведена процедура по чл. 18 от Наредбата, допуснатото нарушение на административнопроизводствени правила не се отразява върху законосъобразно постановения отказ за настаняване. Предвид изложеното обжалваното решение ще следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което жалбата се отхвърли. Съобразно изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, е основателно искането на касатора за присъждане на направените от него разноски по делото. Същите са в общ размер на 200 лв. – по 100 лв. за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Не се претендират разноски за заплатената държавна такса, поради което такива не следва да се присъждат. При този изход на спора и предвид съдържанието на разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, е неоснователно искането на касационния ответник за присъждане на направените от него разноски по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,