Решение № 7008 от 10.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3786/2018 г.

Решение № 7008 от 10.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3786/2018 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Б. срещу решение № 11/03.02.2018 г., постановено по адм. д. № 300/2017 г. от Административния съд – Л.. С решението са отхвърлени предявения от С. Б. иск с пр. осн. чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), гр. С., за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер 5 000 лева, настъпили вследствие на незаконосъобразни действия на длъжностно лице от Затворническо общежитие (ЗО) [наименование], [населено място], за периода 01.07.2016 г. – 07.07.2016 г., както и за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер 36 лева, настъпили в резултат на нарушение на забраните, очертани от чл. 3 от ЗИНЗС. Със същото решение С. Б. е осъден да заплати на ГДИН сума в размер на 200 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба, касаторът поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде уважен. Ответникът – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С., чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение по съображения, изложени в писмен отговор на касационната жалба и в становище. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение като прецени, че касационната жалба е редовна, подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, намира същата за допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Административният съд е сезиран с искова молба от С. Б., с която е предявен иск срещу ГДИН, гр. С. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на административния ръководител на ЗО [наименование], [населено място] към ГДИН, в размер на 5 000 лева, както и обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 36 лева, представляващи полагаемото се възнаграждение за труд за времето, през което неоснователно е бил лишен от правото му по чл. 77 от ЗИНЗС, в нарушение на забраните, очертани от чл. 3 от ЗИНЗС. Поискано е и присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени и неимуществени вреди, считано от 07.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, а с уточнителна молба е конкретизирано, че претендираното обезщетение е за периода от 01.07.2016 г. до 07.07.2016 г. От фактическа страна по делото е прието за безспорно установено от административния съд, че С. Б. изтърпява наказание лишаване от свобода в ЗО [наименование], [населено място] (сектор ЗО [наименование] към Затвора [населено място]) от 22.03.2012 г. до 06.10.2016 г., когато е преведен в затвора - [населено място]. Установено е, че от 15.08.2012 г. до 08.02.2016 г. Бонев е работил като санитар към здравната служба, когато поради дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина, е спрян от работа, а от 28.03.2016 г., след проведен конкурс, е назначен на работа на работен обект на ф-ма "Еврокварт" ООД. Съдът е приел за установено, че на 01.07.2016 г. на пост 9, по време на извеждане на работа на лишения от свобода, началникът на сектор ЗО [наименование] е извършил проверка при която е установил, че Бонев не бил в приличен външен вид и по тази причина го върнал да се приведе в такъв, но лишеният от свобода категорично отказал да изпълни разпореждането и се прибрал в жилищното помещение. Съдът е установил, че по случая била изготвена приложената на л. 23 от делото докладна записка № 353/01.07.2016 г. от посочения инспектор, а от ИСДВР е постъпило предложение на основание чл. 100, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС за налагане на дисциплинарно наказание за демонстративно неизпълнение на разпореждане, нарушение на чл. 69, т. 4 от ЗИНЗС. Установено е с оглед постъпилото по делото становище (л. 21), че началникът на сектор ЗО [наименование] не е наложил наказанието по съображения - конфликтът да не се пренася на лична основа, каквато била според него целта на Бонев. Съдът е установил, че след привеждането в приличен вид на лишеният от свобода Бонев, същият бил изведен на работа на 07.07.2016 г., а в периода от 27.07.2016 г. до 16.09.2016 г. отново е бил спрян от работния процес поради оплакване от С. М., също лишен от свобода, за нанесен над него побой от страна на Бонев, като спирането от работа имало и за цел предотвратяване на по - нататъшна саморазправа. При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел от правна страна, че искът е неоснователен. За да постанови този резултат съдът е преценил, че искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родовата и местната подсъдност, от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 284 от ЗИНЗС. Съдът е посочил, че за да бъде приет искът за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за основателен, следва кумулативно да бъдат доказани следните предпоставки: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението имуществена или неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, както и причинна връзка между тях. Съдът е приел, че в случая не е налице твърдяното от Бонев незаконосъобразно действие. По този въпрос, е посочил, че в чл. 33, ал. 3 от отменения с бр. 9 от 2.02.2010 г., в сила от 1.02.2010 г. Правилник за прилагане на закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС), изрично било посочено, че лишените от свобода нямат право да носят бради, а чл. 69 на последващия ППЗИНЗС регламентирал, че лишените от свобода могат да носят добре поддържани бради и коси, като този текст бил отменен през 2014 г., а новият ППЗИНЗС не съдържал изрична уредба в тази връзка. Първоинстанционният съд е счел, че създалата се нормативна празнота била запълнена със заповед № 306/22.03.2016 г. на Началника на затвора - [населено място], с която се определял вътрешният ред в корпуса на Затвора - [населено място] и ЗС [наименование] - [населено място], като в раздел V, т. 9 от цитираната заповед било записано, че "лишените от свобода се отвеждат на работа в приличен външен вид". Съдът е приел, че липсвали данни тази заповед да е отменена, поради което произвеждала своето действие в правния мир. Изложил е съображения, че при преценката си, дали даден лишен от свобода е в "приличен външен вид", административният орган действа в условията на оперативна самостоятелност като при тази преценка органът се съобразява с поведението на лишения от свобода, определеното от административния орган ниво на риска като преценката не подлежи на съдебен контрол, а е по целесъобразност. Съдът е приел, че не е налице имуществена вреда за ищеца, тъй като правото на труд на лишените от свобода не е гарантирано безусловно. Съдът е преценил като недоказана и твърдяната от ищеца неимуществена вреда. Предвид изхода от спора и на основание чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът, съобразявайки разпоредбата чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК и Тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС, е счел за основателна претенцията на ответника в за присъждане в негова полза на юрисконсултско възнаграждение, платимо от ищеца и съгласно чл. 78, ал. 8 изр. второ от ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, съдът е определил възнаграждение в размер на 200 лева. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно като краен резултат в частта, в която са отхвърлени исковите претенции на С. Б.. Съдът правилно се е произнесъл в решението си само по предявените искове с пр. осн. чл. 1 ЗОДОВ, въпреки че в поредица определения - определение от 29.08.2017 г., определение от 12.09.2017 г., определение от 25.10.2017 г., протоколно определение от 16.11.2017 г. е докладвал, че с исковата молба са предявени два иска- за установяване незаконосъобразността на действието на административния ръководител на ЗО [наименование] и иск за присъждане на обезщетение за периода 01.07.2016 г. до 07.07.2016 година. С посочените определения, съдът неправилно е докладвал непредявен иск, а именно за установяване незаконосъобразността на действието на административния ръководител, тъй като от съдържанието на исковата молба не се установява такъв самостоятелен иск да е предявен. От съдържанието на исковата молба следва, че ищецът е предявил осъдителни искове за обезщетяване на претърпени от него вреди, от конкретно действие на ответника, чиято незаконосъобразност съдът да установи за целите на исковото производство. Липсва формулиран конкретен петитум за отмяна или преустановяване на твърдяното незаконосъобразно действие. Тоест, с исковата молба действително са предявени двата иска, колкото са и разгледаните от съда - иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, но не е предявен самостоятелен иск за установяване незаконосъобразността на действието на административния ръководител на ЗО [наименование]. Административният съд правилно е посочил в решението си, че за уважаване на исковете с пр. осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е нужно доказването на редица кумулативни предпоставки. Необоснован обаче е изводът му, че в конкретния случай, не е налице първата от тях, а именно незаконосъобразно действие на административния орган. Неправилно е преценено от съда, че незаконосъобразността на действието следва да се докаже от ищеца. Действително, както правилно е посочил първоинстанционният съд, производството пред него е исково, тъй като са предявени два осъдителни иска с пр. осн. чл. 284, ал. 1 3ИНЗС вр. с чл. 204, ал. 4 АПК, вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, но съгласно чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ, тези искове следва да се разгледат по реда на АПК, който в своя чл. 170, ал. 1 възлага в тежест на административния орган доказването на законосъобразността на административния акт. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 252, ал. 2 АПК, която би била приложима в случай, че ищецът бе избрал да се защити срещу въпросното действие на административния орган по реда на чл. 250 и сл. АПК. В конкретният случай, ответникът, чиято е била доказателствената тежест, не е ангажирал пред съда доказателства, че на 01.07.2016 г. състоянието на брадата на ищеца е било такова, че очивдно предизвиква впечатление за неприличен външен вид на ищеца. В представените пред съда писмени документи - становище от началник сектор ЗО"[наименование]" - гл. инспектор Х. П. от 10.10.2017 г., докладна записка с вх. № 353/01.07.2016 г. от мл. инспектор Ч. Пътов и И. СДВР Михайлова, както и от становище на началник сектор ЗО"[наименование]" -гл. инспектор Х. П. от 21.11.2017 г., не е налице конкретно описание на състоянието и на външния вид на ищеца на 01.07.2016 година. Липсата на конкретна информация по този въпрос, възпрепятства осъществяването на контрол от съда, доколко обективна и вярна е била преценката на административния орган, че ищецът е бил в неприличен външен вид на 01.07.2016 година. По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като необоснован извода на първоинстанционния съд за липсата на първия елемент от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ, а именно, в случая - незаконосъобразно действие. Правилен е изводът на административния съд, че ищецът не е доказал настъпването на твърдяните от него неимуществени и имуществени вреди. Твърденията на ищеца в исковата му молба, че било уронено достойнството му, че се е породило в него чувство на страх и незащитеност се опровергават от данните по делото за поведението на ищеца, които сочат, че ищецът е отказал да изпълни разпореждането на началник сектора ЗО"[наименование]" и се е прибрал в помещението, в което е бил настанен. Ищецът не е ангажирал доказателства, че случилото се е станало достояние и на други лица, в резултат на което, той е станал обект на коментари в не добра за него светлина. Неполагането на труд от ищеца през периода от 01.07.16 до 07.07.16 г., респективно неполучаването на възнаграждение за това през същия период, е в резултат на собствения му избор, едновременно, да не се подчини на отправеното му разпореждане, което смята за неправилно и да не предприеме действия по реда на чл. 276 и сл. ЗИНЗС за преустановяване на незаконосъобразното според него действие на началник сектора ЗО"[наименование]". При липсата и на една от кумулативните предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предявените исковете следва да се отхвърлят като неоснователни, както правилно е решил като краен резултат и първоинстанционният съд. Неправилно е решението на административния съд в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ГДИН юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, респективно чл. 286 ЗИНЗС. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Аналогична е и уредбата по този въпрос в чл. 286 ЗИНЗС. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ, респективно с чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящият случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска (изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвино изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба в ЗОДОВ и в ЗИНЗС, предвиждаща това. По тези съображения, Върховният административен съд, в настоящия състав, преценява решението в частта, в която ищецът е исъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение като неправилно, поради което следва да се отмени в тази част. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,