Решение № 120 от 2.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 776/2009 г.

Решение № 120 от 2.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 776/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите К. К. Д. и А. М. А. срещу въззивно решение № 3* постановено на 5.10.2009 г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 539/2009 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като наложените наказания на подсъдимите са били намалени, както следва: на подс. Кръстев (който не е подал жалба пред ВКС), на три години лишаване от свобода, а на подсъдимите А. и Д. - на по една година лишаване от свобода, и всички са били оправдани за разликата в размера на отнетите от пострадалия пари в размер над 15 лева. С първоинстанционна присъда № 55, постановена от Софийски градски съд на 17.02.2009 г. по НОХД № 1172/2007 г., подсъдимите А. М. А., К. К. Д. и К. П. К. са били признати за виновни за това, че на 30.08.2005 г. в гр. С., в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи - мобилен телефон "Сименс", модел С 62 и сумата от 35 лева - вещи на обща стойност 55 лв. от владението на С. Е. Д. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и деянието е извършено от подс. Кръстев при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК подс. А. и Д. са били осъдени на по три години лишаване от свобода, а подс. Кръстев на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1 б. А вр. чл. 20, ал. 2 от НК - на пет години лишаване от свобода. Касационните жалби, подадени от името на общия з. на подс. Д. и на подс. А., релевират касационни доводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК - допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Прави се искане за отмяна на присъдата и решението на САС и оправдаването на двамата подсъдими. Подадена е и касационна жалба от служебния з. на подс. А. пред въззивната инстанция. С нея се сочи наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като неправилното приложение на материалния закон се обосновава недоказаността на авторството на престъплението, а явната несправедливост на наложеното но този подсъдим наказание - с факта, че е осъден невинен човек. Пред касационната инстанция защитата на двамата подсъдими поддържа жалбите им по изложените в тях аргументи и с направените искания. Излага се и допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението за наличие на съществено процесуално нарушение - фактът, че в съдебно заседание пострадалият е бил лишен от възможността да се конституира като частен обвинител и граждански ищец по делото, с което са били нарушени неговите права. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като на всички доводи е бил даден отговор от двете предходни инстанции. Намира, че авторството на двамата подсъдими е било доказано от разпитите на свидетелите - очевидци и от извършените разпознавания на лица и предмети, а пострадалият няма нарушени права. Предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите са неоснователни. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не се констатира по делото да е нарушено правото на пострадалия С. Д. да се конституира като с. по делото. Същият е издирван в хода на цялото първоинстанционно производство, като съдът е дал ход на делото едва на 28.02.2008 г. след поредните безуспешни мерки за редовното призоваване на пострадалия. Правилно съдът е констатирал, че все пак за едно от поредните заседания, когато делото е било отложено поради причини, дължащи се на подсъдимите, този свидетел е бил редовно призован и се е явил пред съда. В съдебно заседание на 19.06.2007 г. той не е заявил каквото и да е намерение да реализира правата си в наказателното производство и да се конституира като страна. По-нататъшното му неявяване и отлагане на производството с цел неговото редовно призоваване и установяване на местонахождението му в три поредни заседания не е дало успешен резултат, поради което и с основание съдът е дал ход на делото и го е разгледал, въпреки нередовната процедура по призоваване на пострадалия. Законът е предвидил процесуален ред за реализация и защита на правата на пострадалите, позволявайки им да се конституират като с. в съдебната фаза на наказателния процес, но това тяхно право не може да води до накърняване на правата на други страни в процеса. Законодателят е предвидил процесуални гаранции за защита на интересите на ощетеното с престъплението лице, но не би могъл да даде защита и тогава, когато това лице само се е поставило в състояние да не иска да реализира правата си. В случая, напускайки известния по делото адрес, св. Д е лишил съда от възможността да го призове и уведоми за процесуалния ход на делото, поради което той сам се е поставил в положение да не може да бъде с. по делото. От друга с., с факта на постановената осъдителна присъда, неговите интереси като евентуален частен обвинител са защитени, а претенцията от имуществен характер, която би могъл да има към подсъдимите, той може да защити по гражданскоправен ред. С това ВКС намира, че не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на тези по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, както твърди защитата на подсъдимите, поради което липсва касационно основание за отмяна на въззивното решение и на присъдата по делото. По отношение на твърдяната в жалбите и в съдебно заседание недоказаност на авторството на двамата подсъдими ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателите, че по естеството си това е твърдение за необоснованост на въззивното решение. Необосноваността не е касационно основание измежду предвидените в чл. 348, ал. 1 от НПК, поради което не може да е предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Доказателствената обезпеченост на обвинението би могла да бъде оспорена единствено ако бъде оспорен реда за събиране и проверка на доказателствата по делото. Това не е сторено от защитата нито в касационните жалби, нито в пренията пред съда. Сам ВКС не констатира предходните инстанции да са нарушили която и да е разпоредба на Глава Единадесета на НПК, регламентираща процеса на доказване в наказателния процес, нито да са се отклонили от принципа на чл. 14 от закона. Въззивното решение съдържа достатъчно изчерпателна аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу двамата жалбоподатели. След като тези доказателства са събрани по реда, предвиден в процесуалния закон за тяхното събиране, те притежават съответната доказателствена стойност и правилно са поставени в основата на доказателствените изводи на двете предходни съдебни инстанции. Несъгласието на подсъдимите и защитата им с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. Д. и подс. А., не е престъпно и не съставлява престъпление. Гласните доказателствени средства - показанията на свидетелите А, Л. А., М. М. и В. Г., както и писмените доказателствени средства - протоколи за разпознаване на лица и предмети и за доброволно предаване, безспорно установяват авторството в лицето именно на подсъдимите А. и Д. Аргументирано въззивният съд е приел, че показанията на пострадалия действително са важно доказателствено средство по принцип, но те не трябва да бъдат абсолютизирани. Възможно е, както в настоящия случай, пострадалият от престъплението да не може да бъде намерен, за да бъде разпитан от съда, както и да се е дезинтересирал от делото, но това не означава, че обвинението не може да бъде доказано с други доказателствени източници. Тези, с които съдебните инстанции по фактите са разполагали, следва да бъдат кредитирани, тъй като те кореспондират помежду си по отношение на главния факт на доказване - че тримата подсъдими с юмруци и ритници са нанесли удари върху пострадалия С. Д., след което взели от него току-що закупения мобилен телефон и сумата от 15 лева. Безспорен остава изводът и за това, че всички подсъдими са имали мотив да извършат престъплението, предвид желанието на подс. А. А. да си върне прибързано продадения телефон, а подс. Кръстев - дадения преди време заем на пострадалия. Тези предходни имуществени отношения обаче не повлияват на извода за осъществено престъпление "грабеж" от обективна и субективна с., тъй като не правят поведението на подсъдимите непрестъпно. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон (каквото би могло да се приеме в краен случай твърдението за недоказаност на авторството), поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на двамата подсъдими. Твърдението за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се поддържа не с оглед явната несправедливост на наложеното наказание, а с оглед "факта, че е осъден невинен човек". Този аргумент не намира опора в законовата норма на чл. 348, ал. 5 от НПК, поради което на него не се дължи и самостоятелен отговор извън казаното по-горе по отношение на правилното приложение на материалния закон. Независимо от това ВКС намира, че САС е проявил изключителна снизходителност към всички подсъдими, намалявайки наказанията им с приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК, при отчитането на всички обстоятелства, които биха могли да повлияят на смекчаването на санкциите. По-голямо намаление би било в разрез с разпоредбата на чл. 36 от НК и не се налага. Предвид изложените съображения ВКС не констатира наличие на което и да е касационно основание, налагащо неговата намеса. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение