Решение № 6150 от 3.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8387/2010 г.

Решение № 6150 от 3.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8387/2010 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на МВР - Варна против решение № 899/27.04.2010 г., постановено по адм. дело № 1466/2009 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменена негова заповед № 687 от 8.05.2009 г. за прилагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България" спрямо Красимир Владимиров Райков, на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначалната жалба като неоснователна. Ответникът Красимир Владимиров Райков, чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение и съобрази доводите на страните, намира касационната жалба за неоснователна по същество. Първоинстанционният съд е приел, че издадената заповед за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД е незаконосъобразна като постановена при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. Съгласно посочената от органа като правно основание за издаване на обжалваната заповед разпоредба, не се разрешава напускане на страната на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от ДОПК. Целта на всички ПАМ е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съгласно чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД, правото за напускане на страната и за завръщане в нея през вътрешната граница с лична карта или паспорт не подлежи на ограничения, освен ако това е предвидено в закон и има за цел защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. От друга страна, по силата на притежаваното от Райков българско гражданство, съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), той е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки - чл. 18 от ДЕО, свобода на движение на работниците - чл. 39 - 42, свобода на установяване на самонаетите лица - чл. 43 - 48 и свобода на предоставяне на услугите чл. 49 - 55. Нормата на чл. 37, във връзка с чл. 27, и чл. 1, от Директива 2004/38/ЕО относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като същевременно забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. От друга страна чл. 30, от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Правото на свободно напускане на територията на страната е основно човешко право, визирано в чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България. Като такова, то е неотменимо - чл. 57, ал. 1 от Конституцията. Ограниченията, които се допускат по отношение на упражняването му, трябва да са посочени в закон и да са свързани единствено със защита на националната сигурност, народното здраве и свободите на други граждани - ал. 1, изречение 2 на чл. 35 от Конституцията. Съгласно чл. 23, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗБЛД, всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с лична карта, респективно - паспорт, или заместващи ги документи. Това право не подлежи на ограничения, освен ако те са предвидени със закон и са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани - чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД. Така цитираните норми на закона включват освен предвидените в конституционната норма основания за ограничаване на правото на напускане на територията на страната и основанието обществен ред. Нормата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД не визира конкретно основание за налагане на ограничението - защитата на националната сигурност или на обществения ред. По изложените съображения и предвид непосочване в оспорената заповед на конкретни основания за налагане на обжалваната мярка, които да са свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, налага се логичният извод, че в случая правото на излизане на адресата на акта от страната и в следствие на това правото му на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основание, извън предвидените в общностното право. В случая разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД е насочена към обслужване на принудителното изпълнение на установените по-значителни публични задължения към държавата и общините (невнесени данъци, такси, осигуровки, митни сборове и др. в размер над 5000,00 лева). Предназначението й e да доведе до по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен имуществен интерес, който в повечето случаи по своя обхват и значимост не би могъл да се свърже с обективна необходимост да бъдат защитени животът, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло. Нормата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД не е съобразена с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Следва да се отбележи също, че с решение № 2 от 31.03.2011 г., постановено по конституционно дело № 2/2011 г. е установена противоконституционност на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за Конституционен съд, решенията на съда се обнародват в "Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им и влизат в сила 3 дни след обнародването им. Те са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани - чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Решението на Конституционния съд е публикувано в ДВ, бр. 32/2011 г. и е влязло в сила на 23.04.2011 г. Като е отменил оспорената заповед, първоинстанционният съд е извършил точна преценка на доказателствата и е приложил относимата правна норма. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд,