Решение № 12656 от 15.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8847/2012 г.

Решение № 12656 от 15.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8847/2012 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Пеиуанд Хасан Исмаил, гражданин на Ирак срещу Решение № 4475 от 28.03.2012 г. по адм. д. № 5586/2011 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Обосновава същите с подробни аргументи, изложени в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение, както и административния акт и върне преписката на органа за ново произнасяне по депозираната от него молба за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Ответникът по касационната жалба - Председателят на Държавната агенция за бежанците при МС в срока по чл. 163, ал. 2 във вр. с чл. 228 от АПК не представя писмен отговор по касационната жалба, не се явява в съдебно заседание. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първа колегия, петчленен състав, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е предявена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на обжалване пред тричленния състав на Върховния административен съд е Решение № 141 от 30.03.2011 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при МС, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на Пеиуанд Хасан Исмаил, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по молба на лицето с вх. № 373 от 15.03.2010 г. при РПЦ-София, обективираща искане за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съгласно съдържащите се в нея данни, молителят е гражданин на Ирак, по народност - кюрд, семейно положение - разведен, а по рождение вероизповеданието му е мюсюлманско, като впоследствие е приел християнската вяра. При проведените с него две интервюта са изяснени релевантните факти и обстоятелства от бежанската му история, въз основа на която и след представянето на справки от Дирекция "Международна дейност и Европейски бежански фонд" при ДАБ е изготвено становище от главен експерт в РПЦ - София. С него е предложено да бъде отказано предоставянето на исканите статути поради липса на материалноправните предпоставки, предвидени в ЗУБ, като това становище е изцяло възприето от ответника и е инкорпорирано в издаденото от него решение. При тази установеност, тричленният състав е приел от правна страна, че оспореният административен акт е законосъобразен като издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на приложимите процесуална правила, в съответствие с материалния закон и с неговата цел. Този извод е мотивиран от липсата на доказателства, които да обосноват основателността на твърдението за страх от преследване, преценено на базата на критериите раса, религия, националност, принадлежност към социална група и изразено политическо мнение или убеждение. Посочено е, че при неустановеност на наличие на риск за живота и свободата на чужденеца в държавата му по произход, лицето не отговаря на критериите за бежанец, дефинирани в Женевската конвенция от 1951 г., в Протокола от 1967 г. и в ЗУБ. Във връзка с отказа за предоставяне на хуманитарен статут, съдът е анализирал установеността на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, в резултат на което е приел, че жалбоподателят, в качеството му на гражданско лице, не е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след преценка на наведените в жалбата касационни основания и в изпълнение на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. То е постановено от родово компетентен съд, в рамките на производство, образувано преди влизането в сила на ЗИД на ЗУБ - ДВ, бр. 39 от 2011 г., което в съответствие с § 23 от ПЗР на ЗИД на АПК - ДВ, бр. 39/2011 г. е довършено по заварения ред. Анализът на атакувания съдебен акт с оглед релевираните касационни пороци налага извода, че при постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и правилно е приложен материалния закон. Тричленният състав е изяснил спора от фактическа страна след обсъждането на всички релевантни доказателства съобразно доказателствената им стойност и правилата за разпределение на доказателствена тежест в процеса, след което е съпоставил установените факти и обстоятелства с хипотезите на приложимите процесуалноправни и материалноправни разпоредби, обуславящи законосъобразността на оспорения административен акт. Последният също е издаден след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и след служебно събиране на релевантните доказателства, поради което настоящият състав намира за неоснователно оплакването на касатора, че тричленният състав е игнорирал наличието на съществени процесуални нарушения в административното производство, изразяващи се в неизпълнение на изискванията на чл. 35, чл. 36 от АПК и чл. 75, ал. 2 от ЗУБ. Всички относими факти, свързани с личното положение на молителя и с държавата му по произход, са конкретизирани в приложените справки от компетентните дирекции и подробно са анализирани в мотивите на издаденото решение. Те обосновават извода, че в Ирак лицето не е било подложено на тежки и повторяеми нарушения на основните му права, които да доведат до формирането на ясен мотив и цел да бъде потърсена международна закрила. Семейните и икономически фактори, определящи бежанската история на касатора, са ирелевантни за основателността на молбата за предоставяне на статут на бежанец в Република България. При неустановеност на основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, отказът за предоставяне на статут правило е преценен от тричленния състав като материалнозаконосъобразен. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, съгласно която хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства като тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Според разпоредбата на § 1а от ДР на ЗУБ, този закон въвежда нормите на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. В чл. 15, ал. 1, б. "в" от същата се съдържа легалната дефиниция на понятието "тежки посегателства", определено като "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт". С Решение по дело С-465/2007 г. от 17.02.2009 г., Съдът на Европейския съюз е осъществил тълкуване на визираната общностна норма, съобразно което съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи, както и, че наличието на такива заплахи може изключително да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Събраните по делото доказателства обаче не дават основание да се приеме, че обстановката в управляваните от регионалното правителство на Кюрдистан северни провинции Дохук, Елбил и Сюлеймания може да се квалифицира като такава на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на международноправните норми. В тази връзка тричленният състав е съобразил съдържащите се в Меморандума от 24.02.2009 г. на Върховния комисариат на бежанците насоки за определяне на критериите за оценка на нуждата от международна закрила на иракски лица, търсещи убежище, съобразно които политическата обстановка в Ирак не е еднородна и следва да се съобразява конкретно установилата се ситуация в района, от който идва кандидатът. Именно на тази база е изготвено приложеното становище на Дирекция "Европейски въпроси, международна дейност и европейски бежански фонд" към ДАБ, от което се установява, че в Кюрдската автономна област властите като цяло са в състояние да осигурят сигурност и закрила на жителите на региона, който е определен като най-стабилен по отношение на сигурността и икономиката. И в трите северни провинции етническата и религиозна толерантност е най-голяма, като са защитени правата на немюсюлманите и членовете на некюрдските етнически групи. При тези характеристики на регионалната обстановка не би могло да се приеме, че автономната област, от която идва лицето е нестабилна и в нея съществува вътрешен конфликт, който да обуславя приложението на посоченото от касатора изключване на необходимостта от доказване на индивидуално застрашаване. Обстановката в тази част на Ирак не предполага реална опасност от тежки посегателства като тежки и лични заплахи срещу живота или личността като гражданско лице, а това обуславя заключението, че спрямо касатора не са налице условията за предоставяне на хуманитарен статут, визирани в приложимата материалноправна норма на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Достигайки до идентичен краен правен извод, тричленният състав правилно е приложил материалния закон, тълкуван съобразно разясненията, съдържащи се в горепосоченото решение на СЕС и е постановил и в тази му част правилен съдебен акт. Същият не страда релевираните касационни пороци, с оглед на което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първа колегия, петчленен състав,