Решение № 165 от 7.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4327/2019 г.
ВКСIII гражданско отделение07.12.2020 г.докладчик Светла Бояджиева
Диспозитив
ОТМЕНЯ решение № 1248 от 27.05.19 г., постановено по в. гр. дело № 1049/19 г. на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА "Билдфайн Инвест"ЕООД, представлявано от управителя С. Н. С., със седалище и адрес на управление -гр. София, район "В. ", ул. ""П. "№ 91, ет. 3, офис 4 да заплати на Д. Г. Г., ЕГН[ЕИК], от [населено място], [улица] вх. В ет. 5 ап. 14, на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, сумата от 30 832 лв, платени с квитанция от 29.02.2008 г., като получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от 30.03.15 г. до окончателното изплащане. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 165 от 7.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4327/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Билдфайн Инвест"ЕООД [населено място] срещу решение № 1248 от 27.05.19 г. по в. гр. дело № 1049/19 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение на СГС, І-5 състав от 30.09.18 г. по гр. дело № 5748/16 г., при правна квалификация на осъдителната претенция по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата 30832 лв, платени от Д. Г. Г. с квитанция от 29.02.2008 г., като получена без основание. С определение № 189 от 9.03.19 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка на процесуалната му допустимост. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се още, че съдът се е произнесъл свърхпетитум и в тази му част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Ответницата по жалбата Д. Г. счита, че въззивното решение е допустимо и правилно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като извърши проверка на въззивното решение по реда на чл. 290 ГПК, намира следното: По делото е установено, че на 14.04.08 г. страните са сключили предварителен договор, с който ищцата Д. Г. е възложила на ответното дружество да извърши строителство и да прехвърли правото на собственост върху недвижими имоти в жилищна сграда – тяло "Г" и подземен паркинг 2, които ще бъдат построени в [населено място], ЖК"Т. " [улица], а именно: гараж /паркомясто/ № 6. 21 на сутеренен етаж в подземен гараж № 2 и апартамент № 19 на шестия етаж, срещу заплащане на цена от 105 986. 30 лв за апартамента и 13 915. 31 лв за гаража. В чл. 5 от договора страните са уговорили начина и срокове за плащане на цената на недвижимите имоти – 35970. 60 лв, платими в деня на сключване на договора; 17 985. 31 лв, платими при доставяне на изграден втори етаж на сградата; 17 985. 31 лв, платими при изграждане на покрив на сградата; 35 970. 61 лв, платими при полагане дограмата на сградата и 11 990. 20 лв при снабдяване на сградата с разрешение за ползване. С нот. акт № 90/2013 г. ответникът е прехвърлил правото на собственост върху недвижимите имоти, при цена от 119 902. 03 лв за двата имота /апартамент и гараж/. В нотариалния акт е посочено, че сумата от 107 912. 79 лв е заплатена преди подписването му, а остатъкът от 11 989. 24 лв ще бъде заплатен при въвеждане на блок Г в експлоатация. С влязло в сила решение № 26/5.01.16 г. по гр. дело № 1/15 г. РС –Добрич е приел за установено по отношение на Д. Г., че дължи на "Билдфайн инвест"ЕООД сумата от 10 289. 24 лв, представляваща неплатена част от продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нот. акт № 90/13 г., ведно със законната лихва, считано от 12.03.14 г. до окончателното изплащане, както и обезщетение за забава в размер на 86. 42 лв за периода 12.02.14 г. - 10.03.14 г. В мотивите на решението е посочено, че сумата от 10 289. 24 лв е погасена в изпълнителното производство, образувано по издадения по ч. гр. д. № 728/14 г. на ДРС изпълнителен лист, но с оглед възможността, предвидена в чл. 422, ал. 3 ГПК длъжникът да се снабди с обратен изпълнителен лист, искът по чл. 422 ГПК е уважен. По делото са представени платежни документи, издадени след сключване на предварителния договор през периода 10.06.08 г. - 18.02.14 г., които установяват извършени от ищцата плащания по предварителния договор и по договора за продажба на обща стойност 109 611. 84 лв. Представена е квитанция към ПКО, подписана от гл. счетоводител на "Билфайн инвест" ООД и подпечатана с печата на дружеството, от която е видно, че Д. Г. е внесла сумата 30 832 лв на 29.02.2008 г., без да е посочено основание за плащането. При тези данни по делото въззивният съд е квалифицирал претенцията на ищцата за връщане на сумата 30 832 лв по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Изложил е мотиви, че процесната сума не е част от продажната цена; не е доказано твърдението на ищцата, че е получена от ответника като гаранция за сключване на предварителния договор по устна уговорка между тях и не е установено друго основание за получаването й, следователно е получена без основание, поради което се дължи връщането й съгласно чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. По отношение възражението на ответника, че квитанцията не носи подпис на управител на дружеството, е прието, че това обстоятелство е ирелевантно, предвид нормата на чл. 301 ТЗ. Обжалваното решение е процесуално допустимо. Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл с множество свои решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество - когато е постановено без съдът да е сезиран или въпреки, че е бил десезиран; когато е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато не е разгледал предявения иск; когато е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд се е произнесъл по процесуално допустим иск, в обема на търсената с него защита. Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд се е произнесъл "свръхпетитум" и в тази му част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено. С уточнение към исковата молба от 8.05.15 г. ищцата е уточнила исковата си претенция, като е заявила, че претендира сумата 30832 лв и по нейно искане, с определение от 7.04.16 г. по гр. дело № 56804/15 г. на СРС, 143 състав, е допуснато изменение на предявения иск чрез увеличаване на размера му от 20 541. 81 лв на 30 832 лв. Неправилно обаче въззивният съд е квалифицирал спорното материално право по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Въпросът за начина, по който се определя предмета на иска е разрешен безпротиворечиво в практиката на ВКС /решение № 45/20.04.2010 г. на II т. о. по т. д. № 516/2009 г., решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на IV г. о., решение № 77/08.03.2.0111 г. по гр. д. № 127/2010 г. на IV г. о., решение № 208/06.12.2016 г. по т. д. № 2806/2015 г. на II т. о. и др. /В цитираните актове и посочено, че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил правната квалификация, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение. В случая с оглед заявеното в обстоятелствената част на исковата молба, че процесната сума е дадена като обезпечение за сключване на предварителния договор, се налага извода, че е налице хипотезата чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД - доколкото между страните са съществували договорни правоотношения и в тази връзка се претендира исковата сума. По същество на спора настоящият съдебен състав приема за установено, че сумата 30 872 лв е заплатена на 29.02.08 г., преди да бъде сключен предварителния договор между страните от 14.03.09 г. и същата не е включена в цената на недвижимите имоти по предварителния договор и нотариалния акт от 16.05.13 г., поради което се налага извод, че е платена като гаранция за сключване на предварителния договор и същата подлежи на връщане на отпаднало основание. Независимо че крайният изход на спора не се променя, за прецизност в диспозитива на решението, настоящият съдебен състав намира, че следва да го отмени и да постанови друго, с което да уважи предявения иск на точното правно основание. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.