Решение № 3813 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 657/2017 г.

Решение № 3813 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 657/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 351 от 02.12.2016 г., постановено по административно дело № 403/2016 г., Административен съд - Х. е: 1) отменил решение № 1012-26-183-1 от 22.07.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Х. и потвърденото с него разпореждане № 5206148500-2136-26-167 от 15.06.2016 г.; 2) наредил изпращане на административната преписка на директора на ТП на НОИ - Х. за ново произнасяне по определяне действителния размер на пенсията на К. С. Г. съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение; 3) осъдил НОИ, Териториално поделение - Х. да заплати, на К. С. Г., ЕГН **********, от гр. Х., ул. "П. Е." ....-5-15, разноски по делото в размер на 450 лева. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - Х., действащ чрез пълномощника юрисконсулт З.. По съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК, касаторът моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството по делото пред двете инстанции. Ответникът по касация К. С. Г., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Ч., оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение като неоснователна, като претендира и присъждане на направените разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение, поради което предлага последното да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението на съда по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата срещу него за неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по казуса, която не е спорна и между страните по делото. Н. К. С. Г. с разпореждане от 09.05.2016 г. е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1 от КСО, считано от 01.02.2016 г., със срок на инвалидността до 01.02.2018 г. в минимален размер съгласно чл. 75, ал. 4 от КСО. В мотивите на разпореждането е посочено, че действителния размер на пенсията се определя след уточняване на осигурителен стаж и доход. С процесното разпореждане от 15.06.2016 г. ръководителят на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ - Х. е изменил тази пенсия в пожизнена на основание чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО, зачел е осигурителен стаж на Г. до датата на инвалидизиране от 31 години, 10 месеца и 3 дни, като размерът на пенсията отново е оставен минимален съгласно чл. 75, ал. 4 от КСО. Пенсионният орган е посочил, че пенсията не се определя в действителен размер, тъй като по вина на самоосигуряващото се лице не може да се приложи разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от КСО. Не е зачетен осигурителният стаж на Г. за конкретно посочени в разпореждането периоди след 01.01.1997 г., за които липсват данни за внесени осигурителни вноски, липсват данни за внесени осигурителни вноски относно окончателния размер на осигурителния доход и дължимите осигурителни вноски са в по-малък размер. С обжалваното пред Х. административен съд решение от 22.07.2016 г. директорът на ТП на НОИ - Х. не е уважил жалбата на К. Г. срещу това разпореждане, като е аргументирал теза, че поради невнесени осигурителни вноски за цитираните от пенсионния орган диапазони от време от страна на Г. като самоосигуряващо се лице, липсата на заверен стаж за тези периоди прави невъзможно определянето на пенсията в действителен размер съобразно критериите на чл. 70, ал. 3 от КСО. Посочено е, че процесният период касае осигурителен стаж след 01.01.1997 г., който задължително се отчита при определяне на размера на пенсията, и следователно незаверяването на осигурителен стаж е основание за отказ за определяне на пенсията в действителен размер. С оспореният пред настоящата инстанция съдебен акт Административен съд - Х. е приел за незаконосъобразен отказът да бъде определена пенсията на Г. в действителен размер, който отказ е обективиран в атакуваното пред първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ - Х. и потвърденото със същото разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване, като постановен "в противоречие с материалния закон и при несъобразяване с целта на закона - да се ползват права с оглед реалния принос към ДОО". Върховният административен съд намира, че проверяваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е и правилен по своя резултат, като не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Първоинстанционният съд е постановил решението си след обоснована преценка на събраните доказателства и тяхната относимост към приложимата правна уредба, при което правилно е приложил материалният закон. Релевантните за спора факти са изяснени при обсъждане на доказателствения материал по делото, от чийто анализ е изведен обоснован правен извод за незаконосъобразност на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Х. и потвърденото с него разпореждане на пенсионния орган. Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали на Г. е следвало да бъде определен действителен размер на пенсията въпреки прекъсването на осигуряването в установените от органа периоди. В тази връзка съдът обосновано и материално законосъобразно е приел, че на К. Г. е трябвало да бъде определен действителен размер на пенсията по реда на чл. 70, ал. 3 от КСО, въпреки невнасяне на част от дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО. Пенсионният орган е разполагал с редовни документи и данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за осигурителен доход след 01.01.1997 г. От цитираната разпоредба не следва, че след като за определен период от време не са внесени дължимите осигурителни вноски, то не е налице възможност да се определи осигурителен доход за целия период след 01.01.1997 г. Невнасянето на дължима осигурителна вноска по чл. 6, ал. 8 от КСО може да има за последица само незачитане на съответния период за осигурителен стаж, но не е пречка за определяне на реален размер на пенсията по чл. 70, ал. 3 от КСО чрез изчисляване на индивидуален коефициент въз основа на признатия осигурителен стаж и осигурителния доход. Релевантни за определянето на индивидуалния коефициент и реалният размер на пенсията в този случай са признатият осигурителен стаж и осигурителните доходи за периодите, за които са внесени осигурителни вноски за ДОО. Както прецизно е отбелязано в това отношение в мотивите на проверяваното съдебно решение, този извод е в съответствие с разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО, според която за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица. В същия смисъл е и допълнителната разпоредба на § 1, т. 3, изр. 3 на КСО, съгласно която самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за периодите, през които са внесени дължимите осигурителни вноски. Аргумент в тази посока се извлича и от чл. 70а, ал. 1 от КСО, според норма средномесечният осигурителен доход за самоосигуряващите се лица се определя от дохода, върху който са внесени осигурителни вноски. В случая пенсионният орган е следвало да определи на Г. пенсията в действителният й размер, защото продължителността на осигурителния стаж и на размерът на осигурителния доход в настоящия казус безспорно са установени. С оглед на това и не съществува нормативна или друга пречка за определяне на лицето на индивидуалния коефициент, съгласно чл. 70, ал. 3 и 4 от КСО, при което да се изчисли размерът на пенсията в реалния й размер, предвид наличните документи в пенсионната преписка за осигурителен доход. От горното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното решение и законосъобразност на отменения с него административен акт, не може да бъде кредитирана. Изложеното обуславя правилността на преценката на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на процесните административни актове. В случая пенсионният орган неправилно е тълкувал и приложил относимата към казуса норма на чл. 70, ал. 3 от КСО. Като не е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, ръководителят на ТП на НОИ - Х. също е издал материално незаконосъобразен акт. Предвид тези съображения Върховният административен съд намира, че като е уважил подадената до него жалба, отменяйки незаконосъобразните административни актове и връщайки преписката на директора на ТП на НОИ - Х. за продължаване на административното производство, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора няма основание да бъде уважена акцесорната касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред двете съдебни инстанции, а основателно се явява своевременно направеното искане от ответника по касация за присъждане на сторените разноски за водене на делото пред тази инстанция, които са в размер на 450 лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,