Решение № 363 от 30.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 1004/2013 г.

Решение № 363 от 30.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 1004/2013 г., III н. о., НК, докладчик съдията Елияна Карагьозова Производството е образувано на основание касационна жалба на подсъдимия С. Г. Т. срещу въззивно решение № 45 от 26.03.2013 г. по внохд № 309/2012 г. по описа на Варненския апелативен съд. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Деянията са несъставомерни, съдът не е изяснил по ясен и категоричен начин предметът на твърдяните престъпления и на собствено основание е приел размера на укритите данъчни задължения. Съдът не е посочил на базата на какви доказателства е приел, че поведението на подсъдимия е съставомерно по НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура в заключението си счита жалбата за неоснователна и моли да се остави в сила решението. Гражданският ищец - Министерство на финансите, редовно призован не се яви в съдебно заседание. Становище по жалбата не е представил. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе съобрази следното: С присъда № 106/07.12.2011 г. по нохд № 9897/10 г. Окръжният съд гр. Варна е признал жалбоподателя-подсъдим С. Г. Т. за ВИНОВЕН в извършване на шест отделни данъчни престъпления, три от които наказуеми по чл. 257, ал. 1 вр. с чл. 256 НК /отм./, и други три - наказуеми по чл. 257, вр. с чл. 255, ал. 1 НК /отм./. За всяко от престъпленията съдът е определил наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2 и ал. 2 НК в размер на по ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер на 3000 лева, приложил е чл. 23 НК и постановил едно ОБЩО наказание в размер на ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер на 3000 лева. На основание чл. 66, ал. 1 НК е ОТЛОЖИЛ изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. Съдът е ОСЪДИЛ подсъдимия да ЗАПЛАТИ на държавата, представлявана от Министъра на финансите обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 159 460,84 лв., ведно със законните последици. ОТХВЪРЛИЛ е иска за разликата до първоначално предявеният размер, като неоснователен. С решение № 52 от 10.05.2012 г. по внохд № 15/2012 г. Варненският апелативен съд е ПОТВЪРДИЛ присъдата. С решение № 418 от 18 октомври 2012 г. по н. д. № 1433/2012 г. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение е ОТМЕНИЛ въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане. При повторното разглеждане, Варненският апелативен съд с обжалваното решение е ИЗМЕНИЛ първоинстанционната присъда, като е ПРИЕЛ, че: 1. През периода 13.11.2000 г.-14.02.2001 г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление, подсъдимият укрил ДДС в особено големи размери - 73 342.71 лева, като потвърдил неистина в три справки-декларации по чл. 100 от ЗДДС (отм.) - престъпление по чл. 257, ал. 1 (отм.), вр. чл. 255, ал. 1 (отм.), вр. чл. 26, ал. 1 НК и 2. През периода 01.10.2000 г.-31.01.2001 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, подсъдимият укрил ДДС в особено големи размери - 73 342,71 лева, като водил счетоводна отчетност и използвал фактури с невярно съдържание -престъпление по чл. 257, ал. 1(отм.) вр. чл. 256 (отм.) вр. чл. 26, ал. 1 НК. На основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК НАЛОЖИЛ на подсъдимия за всяко престъпление наказание от по ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА от ТРИ ХИЛЯДИ лева, а на основание чл. 23, ал. 1 НК определил едно ОБЩО наказание от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер на ТРИ ХИЛЯДИ лева. На основание чл. 66, ал. 1 НК ОТЛОЖИЛ изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. НАМАЛИЛ размера на присъденото в полза на държавата обезщетение за имуществени вреди на 73 342,71 лева ведно със законната лихва, и ОТХВЪРЛИЛ гражданския иск за разликата до 159 460,84 лева като неоснователен. НАМАЛИЛ и държавната такса върху уважената сума. ПОТВЪРДИЛ присъдата в останалата й част. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА: Решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно. Установените по делото фактически положения, които не подлежат на преобсъждане от касационната инстанция, са обусловили верния извод за извършени от подсъдимия деяния, съставомерни по повдигнатите обвинения. Възражението в жалбата, че въззивният съд не е отговорил на доводите поддържани пред него не се подкрепят от данните по делото. Видно е от мотивите на втория въззивен състав, че поставените въпроси от защитата на подсъдимото лице са обсъдени при условията на чл. 339, ал. 2 НПК. В мотивите въззивният съд е направил самостоятелен анализ на доказателствата по делото и е обосновал верни изводи за наказателната отговорност на подсъдимия и съставомерността на деянията. Съгласно повдигнатото обвинение, подсъдимият като управляващ и представляващ [фирма] [населено място], за времето от октомври 2000 г. до 14.02.2001 г. извършил шест данъчни престъпления по чл. 257 НК (отм.) във вр. с чл. 255 /отм/ НК и вр. с чл. 256 (отм.) НК. Дружеството е било регистрирано по ЗДДС за времето от 26.05.2000 г. до 3.04.2001 г. когато е дерегистрирано, поради установени при ревизионно производство данъчни нарушения - подаване на неверни справки-декларации, използване на неверни фактури и неплащане на дължими данъци. Извършената проверка е констатирала, че подсъдимият в инкриминирания период е водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание. От събраните и проверени по реда на чл. 13, 14, 107 НПК доказателства, съдебните инстанции са установили и приели, че посредством документите с невярно съдържание подсъдимият е избегнал плащането на ДДС, респ. осуетил установяването на задължения за ДДС. На л. 21-24, от делото съдът е направил подробен анализ на отделните инкриминирани сделки. Обсъдил е писмените и гласни доказателства, подробно се е спрял на показанията на свидетелите С. К., Г. А., К. Н., И. Ц., С. Н., Д. Д., В. П., Р. И. Установено е, че в резултат на извършените данъчни нарушения - позоваването на фиктивни фактури и посочване на неверни обстоятелства в справките-декларации по чл. 100 ЗДДС (отм.) дружеството на подсъдимия неправомерно е претендирал данъчен кредит, отразен като следващ се такъв . Сделките са били неистински, такива не са били осъществени, по тях не е имало реално плащане, поради което за тях не се е следвал данъчен кредит по ЗДДС. Доводът за несъставомерност на деянията, поради неизясняване по ясен и категоричен начин на предмета на престъпленията не почива на данните по делото. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, извършените насрещни проверки от ревизиращите органи, безсъмнено е установено, че е налице фиктивност на сделките с дружествата-контрагенти, които не са развивали никаква дейност. Тези обстоятелства категорично са установени от гласните доказателства и данните от проверките на данъчните органи. Установено е също така, че справките декларации по ЗДДС и Дневника за покупки, подадени пред ТД на НАП са подписани от подсъдимия Т., както и че изготвените счетоводни първични документи са предавани лично от него на водещата счетоводството св. П. Те са били осчетоводени, за да се заяви право на данъчен кредит. Установено е, че подсъдимият е ползвал фактури от фирми, които не водят счетоводства, нямат персонал и материални активи и не осъществяват реални сделки. Правилно е прието, че неправомерната дейност на подсъдимия съставлява престъпление по чл. 257 (отм.)във вр. с чл. 256 (отм.) и съответно вр. с чл. 255 (отм.) НК. Въззивнят съд като втора инстанция по фактите и приложението на закона в рамките на обвинението е приел, че с позоваването на фиктивните 17 броя фактури, подсъдимият е укрил дължим на бюджета данък, тъй като без претендирания въз основа на тях неследващ се данъчен кредит, реалният резултат в неговите справки-декларации по чл. 100 ЗДДС (отм.) би бил "ДДС за внасяне" /клетка 50/, а не "ДДС за възстановяване" /клетка 60/. От справките-декларации и дневниците за покупки приложени по делото, е установено, че за периодите октомври и декември 2000 г. подсъдимият не е декларирал данък за внасяне, а само данък за възстановяване и че това е било така, защото е декларирал данъчен кредит /клетка40/ в много по-голям размер от начисления ДДС по облагаеми доставки /клетка 30/, от разликата между които се определя дали за съответния данъчен период подсъдимият ще има данъчно задължение за внасяне на ДДС. Така с позоваването на инкриминираните фиктивни фактури и посочване на неверни обстоятелства в справките декларации по чл. 100 ЗДДС (отм.), представляващи елементи от престъпните състави на вменените му обвинения, подсъдимият е упражнил правото си на данъчен кредит така, че вместо да посочи действителните си задължения за внасяне на ДДС, той е претендирал възстановяване от бюджета. По този начин той е укрил действителните си данъчни задължения, посочени в таблица 2 от завереното копие на данъчен ревизионен акт № 57/07.05.2001 г. приложен към дос. пр. Прието е въз основа на отразеното в таблицата, че ако не се взема предвид претендирания данъчен кредит, за подсъдимия ще са налице реални данъчни задължения, които възлизат общо в размер на 73 342.71 лв. /25 700 лева за м. октомври, 13 056.59 лв за м. декември и 34 586.12 лв за м. януари/. Относно правната квалификация на деянията, въззивният съд е взел отношение на л. 26-28 от делото. Съображенията в мотивите съответстват на фактическите обстоятелства, установени и приети по делото. С оглед на изложеното касационният състав намери, че постановявайки решението си въззивният съд не е допуснал визираните в жалбата нарушения. Обвинението срещу подсъдимия е доказано в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 НПК. Съдебният акт е законосъобразен и правилен, поради което следва да се остави в сила. Воден от горните мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд трето наказателно отделение