Решение № 5363 от 2.6.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Българска народна банка (БНБ) против решение 5933/20.10.2021 г., постановено по адм.д. 12636/2019 г. по описа на Административен съд София-град, в частта, с която БНБ е осъдена да заплати на Ч. Атанасов сумата в размер на 5624, 38 лв., представляваща законната лихва за забавено изплащане на гарантираните вземания за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. - върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лв. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и моли да бъде отменено. Прави възражение, че съдът не е взел предвид изплатената на ищеца договорна лихва, изчислена за целия срок на претенцията. Подадена е и частна жалба от Българска народна банка (БНБ), против определение 10139/17.12.2021 г.,постановено по адм.д. 12636/2019 г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без уважение молбата на БНБ за допълване на решението в частта за разноските.Претендира заплащане на разноски по делото. Ответникът Ч. Атанасов, редовно призован не е представляван и не е изразено становище по касационната и частна жалби. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частна жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд София-град е образувано по исковата молба на Ч. Атанасов срещу Българската народна банка за присъждане на обезщетение в размер на 8627, 97 лв., представляващо законната лихва за забавено изплащане на гарантираните вземания за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лв., и представляващо преки вреди, вследствие неправомерно бездействие на Българската народна банка по отношение на изпълнението й на задължения, произтичащи от приложимо с директен ефект право на Европейския съюз в областта на изплащане на гарантирани депозити, както и за сумата от 2 000 лв., представляваща част от сумата от 108 733.96 лева, представляващи разликата между между размера на вложенията му в КТБ и изплатения му гарантиран депозит. Съдът е осъдил Българска народна банка да заплати на Ч. Атанасов сумата в размер на от 5624, 38 лв., представляваща законната лихва за забавено изплащане на гарантираните вземания за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лв., заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлена исковата претенция в останалата й част В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Съдът е приел, че БНБ е надлежен ответник в производството по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, поради това, че е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите. Съдът се е позовал на Решение от 4 октомври 2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 че разпоредбата на чл. 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган. Приел е искът за допустим, а възражението за изтекла погасителна давност за неоснователно. В тази връзка е изложил мотиви, че когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията /както е в случая/, обезщетението може да се иска след признаването им като незаконосъобразни, което се установява в производството по обезщетяване, като преюдициален въпрос или след влизане в сила на решението в производство по чл. 257 АПК. Съдът е приел наличието на предпоставка за отговорността на БНБ с оглед изричното произнасяне от СЕС, че чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект. След като тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност в императивния 5-дневен срок и това не е сторено, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено. При тези данни съдът е приел за доказани имуществени вреди, причинени от нарушението на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди. При определяне на размера на вредите и периода, за който се дължат, съдът е приел, че ако БНБ беше взела решението по чл. 1, пар. 3, подт. i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г., най-рано ищецът е можел да получи достъп до депозита си на 25.07.2014 г. От 26.07.2014 г. реално ищецът е започнал да търпи вреди вследствие нарушението/забавата на БНБ, тъй като решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г. когато е отнет лиценза на КТБ и съобразно действащото към момента законодателство е обявена неналичността на депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19, след тази дата БНБ вече не е в забава и следователно за този период до датата на изплащане на депозита плюс начислената договорна лихва 06.12.2014 г. липсва причинно-следствена връзка. Съдът е изчислил реално претърпяната от Ч. Атанасов вреда, представляваща законната лихва за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. върху максималния размер на гарантираните вземания 196 000 лв. и е определил дължимата сума в размер на 5 624,38 лева. Решението като краен резултат е правилно. Съдът е изложил обосновани мотиви по основателността на претенцията. Действително, към датата на предявяване на исковата молба, в българското законодателство липсват специални процесуални норми, регламентиращи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Европейския съюз. Съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материално-правните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, § 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество. Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискваща националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право. Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата. Както следва и от решението по дело С-571/16, националният съд е този, който следва да определи пред кой съд и по кой ред трябва да се разгледа предявеният иск. Основният въпрос, на който следва да бъде отговорено в тази връзка, е дали задължението на БНБ по чл. 1 § 3, i) от Директивата е административно и в тази връзка действа ли БНБ като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. Българска народна банка функционално и организационно не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните и органи. Управление Банков надзор на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Същевременно обаче, Българска народна банка е публичноправен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол - чл. 151, ал. 3 ЗКИ. Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. В контекста на посочените стандарти, на чл. 4, § 3 от ДЕС и на принципите на равностойност и ефективност, както и на тълкуването, дадено с решението по дело С-571/16, съдът правилно е приел, че искът, с който е сезиран, макар и предявен преди измененията на ЗОДОВ и АПК /ДВ бр. 94 от 2019 г./, следва да бъде разгледан по реда на чл. 203-207 АПК, в съответната им редакция, срещу надлежния ответник Българска народна банка, във връзка с възложените му административни правомощия по надзор върху кредитните институции. Посочените от административния съд изводи в тази насока напълно се споделят от касационната инстанция. Макар размерът на претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. При това първоинстанционният съд следва да има предвид, че всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на законната лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете. В същото време обаче, във връзка с размера на иска, не може да се пренебрегне фактът, че за период, съвпадащ с исковия, по влога на кредитора от КТБ са начислявани договорни лихви, съгласно действащия тогава текст на чл. 4, ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките /отм./. По естеството си договорните лихви представляват възнаградителни лихви, дължими от банката, затова че определена парична сума е предоставена за определен период. Лихвите имат характер на граждански плод на капитала. С изплащането на договорните лихви по вземането към КТБ, част от вредата на кредитора, в размер на законната лихва върху главницата, за процесния период, би била възмездена. Вярно е, че договорната лихва е начислена върху вземането на ищеца към КТБ, а законната се начислява върху вземането за обезщетение към държавата. Първата има възнаградителен характер, а втората санкционен, поради което е и по-висока. Именно затова евентуалното участие на суми, представляващи договорна лихва в рамките на сумата, изплатена от Гаранционния фонд, не води до пълната липса на вреди от незаконосъобразното поведение на държавата. Вредата за ищеца в случая се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал, която следва да се счита частично възмездена от изплатената в рамките на гарантирания размер на влоговете договорна лихва, стига това изплащане и размерът на договорната лихва да бъдат доказани. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество за неоснователна. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви които се споделят от настоящата инстанция е не е необходимо да се повтарят. Разноските в производството, извън държавната такса и възнаграждението на един адвокат или юрисконсулт, каквото представлява внесеният депозит за ССЕ, са за сметка на ответника. По тези съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този краен извод разноски в полза на касатора не следва да бъдат присъждани. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение