Решение № 879 от 24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2304/2008 г.

Решение № 879 от 24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2304/2008 г., ГК, IV г. о., докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "б" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/2007 г./. Образувано е по жалба на Д. К. К., С. Н. С., А. М. К., Х. С. В. и А. С. В., всички действащи чрез адв. Я от АК - София против въззивно решение № 254/27.12.2007 г. по гр. д. № 454/2007 г. на Варненския апелативен съд. Всички касатори обжалват съдебния акт, постановен от въззивната инстанция по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.). А. М. К. обжалва решението на апелативния съд и в частта, с която исковете й по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 1 135,60 лв. до 3 169 лв. /за ползване на дворното място/ и за разликата над 3 416,32 лв. до 6 364 лв. /за ползване на сградите/. Х. С. В. обжалва въззивния акт и в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете му по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Касаторите твърдят неправилност на съдебното решение в атакуваните му части поради неправилно - противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация П. г. по т. и моден дизайн, гр. В. не възразява по реда на чл. 218г ГПК (отм.). Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимни страни. Решението на апелативния съд е постановено по множество обективно и субективно съединени искове. С. Н. С. и А. М. К. са предявили претенции по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползване без основание периода 13.05.2000 г. - 13.05.2005 г. на дворно място - всяка за сума от по 3169 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба и на сгради в същия имот - всяка за сума от по 6 364 лв. Въззивното решение, постановено по претенциите с цена от 3169 лв. е изключено от касационен контрол, на осн. чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Това се отнася и до актовете по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), с които се допуска или отказва поправка на очевидна фактическа грешка на решения по парични искове с цена до 5000 лв. Ето защо, касационните жалби на С. С. и на А. К. са недопустими в частта им срещу въззивното решение, постановено по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) по исковете им с цена 3169 лв. Те следва да бъдат оставени без разглеждане, а образуваното по тях касационно производство да бъде прекратено. Касационните жалби на Д. К. К., Х. С. В. и А. С. В., както и на А. М. К. по иска й за сумата от 6364 лв. са предявени срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт и са допустими. За да се произнесе по тях, съставът на Върховния касационен съд установи следното: С решение № 11/05.11.2007 г. по гр. д. № 1295/2006 г. първостепенният Варненски окръжен съд е уважил частично исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на Д. К. К., А. С. В. и С. С. и изцяло е отхвърлил претенциите на А. К. и Х. С. В. По отношение на последните двама е прието, че изобщо не са доказали право на собственост върху спорния имот. С решение № 568/28.05.2007 г. по същото дело окръжният съд е отказал да поправи решението си от 05.11.2007 г. поради допусната фактическа грешка при изчисляване на техните наследствени квоти от правото на собственост върху спорните дворно място и сгради. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение от 28.05.2007 г. по съображения, че не се касае за фактическа грешка, която може да се поправи по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.). Потвърдено е изцяло и решението от 05.11.2007 г. в частта по иска на Х. В. За да постанови този резултат, съдът е установил, че с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 1842/2002 г. на Варненския окръжен съд П. г. по т. и моден дизайн В. на осн. чл. 108 ЗС е осъдена да предаде владението върху недвижим имот, идентичен с процесния /дворно място и сгради/ на А. С. В., С. Н. С., Д. К. К., А. Н. Ж., А. Н. Н. и Б. К. Ж. Ищците са се легитимирали като собственици в качеството си на наследници на акционерите на търговското дружество, от което имотът е бил национализиран през 1947 г. и, който им е възстановен по чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ. Съдът, също така е приел, че Х. В. е наследник на акционерите на търговското дружество, но тъй като не е бил ищец по приключилият по-рано вещен спор, между него и П. г. по т. и моден дизайн няма формирана сила на пресъдено нещо относно собствеността върху имота. Искът му е отхвърлен, защото не е доказал, че са се осъществили всички предпоставки за реституция и в резултат на това, че е собственик на идеална част от имота, владян от гимназията. Апелативният съд е отменил частично първоинстанционното решение по иска на А. К. относно спорния терен, като е осъдил гимназията - ответник да й заплати обезщетение в размер на 1135,60 лв. и е отхвърлил претенцията й за разликата до 6364 лв. Прието е, че А. К. и ищцата по гр. д. № 1842/2002 г. А. Н. Н. са едно и също лице, поради което тя се ползва от формираната по него сила на пресъдено нещо. Съдът е изчислил, че тя, като наследник на М. Д. К. - син на Ц. К., притежава ? ид. ч. от дела на М. К., което се равнява на 3285/135 000 ид. ч. Присъдил е обезщетение за ползване без основание на процесните сгради през исковия период в размер на 3616,32 лв., като е отхвърлил претенцията за разликата й до 6364 лв. По жалбата срещу въззивното решение, с което е потвърдено това на първата инстанция по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.): Тя е неоснователна. Молбата за поправка на очевидна фактическа грешка се обосновава на твърдение, че първоинстанционният съд при установяване дяловете на ищците от общия имот, е пропуснал да вземе предвид и притежаваните от техните наследодатели акции на лично основание, а също и наследствените им права от Я. К. Следователно, не става реч за несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване, а за неправилност поради необсъждане на всички доказателства по делото, както и неточно приложение на материалния закон. Тези пороци на съдебния акт не могат да се отстраняват по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.). Варненският апелативен съд е приложил точно закона, като е отказал исканата поправка на очевидна фактическа грешка. По жалбата на А. К. в частта й срещу въззивното решение, постановено по иска й с цена 6364 лв. - обезщетение за ползване от гимназията на сградите, описани в исковата молба, както по претенцията за натрупаната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на исковата молба: Тя е основателна. Делът А. К., с който участва в съсобствеността върху процесните недвижими имоти, е определен при неизяснена фактическа обстановка, което се дължи и на процесуално бездействие на съда по чл. 109, ал. 2 ГПК (отм.). В исковата молба ищците са потърсили от гимназията - ответник две общи суми, съответно представляващи обезщетение за ползване без основание на общо 81,60% от дворното място и от сградите. Твърдят, че го притежават в съсобственост, без да са изложили фактите, от които всеки от тях извлича своето субективно материално право на собственост, съответно квотата от общото имущество, което всеки от тях претендира, нито търсената от всеки ищец сума. С последващи молби са уточнили дяловете, за които претендират, че притежават от недвижимите имоти, както и размера на сумите по всеки един от субективно съединените искове. Не са изяснили, обаче твърдението си за родствените си връзки с Я. К. Д., а и от там как са формирали наследствените дялове. Представените от тях удостоверения за наследници са непълни, нито е изяснено дали акционерите А. Д. К., И. Д. К. и К. Д. К. са и деца на Ц. Д. К. или е налице съвпадение на имена. Не е посочено, нито има някакви доказателства за това дали Д. К. Д., починал 1935 г., брат на акционера Я. К., е бил съпруг на Ц. К. и съответно, посочените в удостоверение за наследници № /1991 г. деца И. Д. К., К. Д. К. и М. Д. К. са от брака му с Ц. Д. К. Съществува разминаване в датата, посочена за смъртта на лицето К. Д. К. по двете удостоверения - сина на Д. К. със същото име е починал през 1964 г., а сина на Ц. К. през 1979 г. Матей Д. К. е посочен в същите удостоверения като син и на Ц. Д. К., и на Д. К. Д., а А. Д. К. - само като наследник на Ц. К., но презимето и фамилията му предполагат родствена връзка /син-баща/ с Д. К. При непълно изложение на поредицата от факти, въз основа на които ищците извличат субективните си материални права, предмет на исковата защита, още повече при липсата на данни или на противоречиви доказателства, съдът е следвало да изиска от тях допълнителни уточнения и чрез процедурата по чл. 109, ал. 2 ГПК (отм.) да очертае предмета на спора. Това е и начинът насрещните страни да са в известност за предмета на изследване и с доказателствените си задачи. В случая, това не е сторено. Изложените доводи в касационната жалба относно материалните права на ищците и в частност на касатора А. К., настоящият състав няма как да обсъди, защото в производство по чл. 218ж ГПК (отм.) действа като контролно-отменителна инстанция. Предмет на спора е останал неизяснен поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е невъзможно да се приложат направо последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес. Касационната инстанция не може да осъществи проверка относно изводите на въззивния съд за носителя на материалното право. В заключение, касационната жалба на А. К. в допустимата й част е основателна и решението на Варненския апелативен съд следва да бъде касирано и върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По жалбата на Х. С. В. срещу въззивното решение, с което исковете му по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени. Тя е основателна. Вярно е, че Х. С. В. не е бил страна по приключилото по-рано дело по чл. 108 ЗС, по което П. г. по т. и моден дизайн, гр. В. е осъдена да предаде владението върху спорните обекти на чат от наследниците на бившите акционери на национализираното предприятие. Ищците по ревандикационния иск са действали, както в защита на своите материални права /за своя дял от съсобствеността/ и в същото време на общия имот, като действията им за материалните права на другите съсобственици се явяват форма на обикновено управление на съсобствеността. Насрещните страни по настоящото дело нямат, освен това спор, че собствеността върху процесния терен и сгради е възстановена по чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ. Ответникът е оспорвал исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД по други съображения. Ето защо, въззивният съд не е следвало да изисква от Х. В. да установява осъществяване на материалноправните предпоставки по чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ. Достатъчно е той да докаже, че е наследник на някой от акционерите на бившето дружество, от което имотът е национализиран. Относно конкретния размер на дължимото обезщетение от владелеца следва да установи наследствената си квота и дела на наследодателя си от общото имущество. За посочените факти и обстоятелства делото е останало неизяснено по изложените вече по-горе съображения. В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано и в частта по исковете на Х. С. В., делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение