Решение № 12968 от 17.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5866/2021 г.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 107, ал. 2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП). Образувано е по две касационни жалби против решение 41 от 01.04.2021 г., постановено по адм. дело 20/2021 г. по описа на Административен съд (АС) - Силистра, подадени съответно от В. Борисов, с постоянен адрес в [населено място], община Тутракан, област Силистра, чрез процесуалния му представител адв. Г. Георгиев от Адвокатска колегия (АК) Русе, и от директора на Регионална дирекция (РД) "Автомобилна администрация" (АА) Русе, представляван от юрк. С. Грозданов. Всеки от касаторите оспорва съдебния акт в неблагоприятната за него част с искане за отмяната му и решаване на спора по същество, с присъждане на деловодните разноски за двете съдебни инстанции. В. Борисов, представляван от адв. Георгиев, поддържа оплаквания за неправилност на решението в отхвърлителната му част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Релевира доводи за недопустимост на обжалваното съдебно решение, поради превишаване пределите на законоустановените правомощия на съда, допуснато чрез изпращането на преписката на компетентния административен орган за произнасяне в частта относно срока на действие на наложената принудителна административна мярка (ПАМ). Сочи, че при извод за неточно формулиране на конкретната мярка, актът подлежи на отмяна като незаконосъобразен или нищожен, а не на преразглеждане от административния орган чрез връщане на преписката по реда на чл. 173, ал. 2 АПК. От текста на заповедта не е видно да е извършена дължимата от административния орган индивидуализация на нарушението, която да обхване признаци като качество на лицето физическо или юридическо, и тежест и характер на извършеното деяние. Липсата на мотиви в тази насока, ведно с дословното възпроизвеждане диспозитива на санкционната норма на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" и ал. 2, т. 1 ЗАвтП, налагат неправилно неприпознатата от съда необходимост от отмяна на атакуваното волеизявление. В заключение са въведени аргументи, обосноваващи извод за незаконосъобразност на акта поради несъответствие с целта на закона. Директорът на РД "АА" гр. Русе, чрез процесуалния му представител юрк. Грозданов, отрича правилността на решението в отменителната му част, обосновавайки наличие на основанията по чл. 209, т. 3 АПК. Аргументира законосъобразност на постановения административен акт, като не споделя извода на първостепенния съд в обратната насока. Намира, че противно на възприетото от решаващия състав, актът съдържа указание относно срока, като същото е визирано в законовата разпоредба на чл. 106а, ал. 1, т. 4 ЗАвтП норма, разпростираща действието си върху правната сфера на адресата. Като нелогични сочи различните крайни изводи на съда по отношение на т. 1 и т. 2 от оспорената заповед, при положение, че същите почиват на идентични факти и обстоятелства. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срок и от надлежно легитимирани страни. С атакувания съдебен акт, по жалба на В. Борисов е отменена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка РД-14-116/11.01.2021 г., издадена от директора на РД "АА" гр. Русе, в частта й по т. 2, с която не е определен срок на ПАМ по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП, делото е изпратено на административния орган по реда на чл. 173, ал. 2 АПК в тази част, и е отхвърлена жалбата в останалата атакувана част на заповедта. За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че при извършена на 09.01.2021 г. от инспектор в отдел "Контрол" при РД "АА" гр. Русе проверка, е установено, че В. Борисов е управлявал моторно превозно средство (МПС), с регистрационен номер [номер], свидетелство за регистрация на МПС (СРМПС) [номер], издадено на 30.07.2020 г. за товарен автомобил, модел "Мерцедес", модел "Спринтер", дизел, категория N1. На мястото на проверката ГКПП Дунав мост, на изход от Република България, е констатирано, че в превозното средство се возят още петима пътници, които са заплатили на водача по 30 до 35 евро за извършване на превоза, като същите пътуват по работа или по лични причини до Германия. Взети са писмени собственоръчни обяснения от пътниците и от водача. При преглед на документите на автомобила компетентните органи са установили, че същият не притежава заверено копие към лиценз на Общността, поради което директорът на РД "АА" гр. Русе, е издал оспорената пред АС Силистра заповед от 11.01.2021 г., с която на основание чл. 107, ал. 1, във връзка с чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" и т. 4, б. "б", ал. 2, т. 1 и т. 3 и ал. 7 ЗавтП са приложени следните принудителни административни мерки: 1) Временно спиране от движение на МПС "Мерцедес", модел "Спринтер", категория N1, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на А. Ибрямов, до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 (дванадесет) месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 (един) брой табела с регистрационен номер Р 1136 КН и отнемане на свидетелство за регистрация [номер], издадено на 30.07.2020 г.; 2) Временно отнемане на свидетелство за управление на МПС (СУМПС) [номер] и контролния талон към него с [номер] на В. Борисов, издадено на 23.11.2017 г. от МВР Силистра до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. Съобразявайки нормативната уредба в ЗАвтП и след поетапен анализ на ангажирания доказателствен материал решаващият съд е приел, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 11, ал. 2 ЗАвтП административен орган, въз основа на надлежно извършена делегация на правомощия, в предписаната от чл. 59, ал. 2 АПК писмена форма, съдържа фактически и правни основания, и в съответствие с материалния закон и неговата цел в частта му по т. 1. Поради липса на посочен срок на действие на наложената по т. 2 от заповедта административна мярка, съдът е отменил акта в посочената част и е върнал делото на компетентния административен орган за произнасяне по времевото действие на заповедта. Като съществен порок на формата на оспорения акт, в частта му по т. 2 относно срока на действие на приложената ПАМ, е приел буквалното възпроизвеждане на санкционната норма на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. б ЗАвтП. Липсата на индивидуализация досежно мярката, наложена със заповедта в обсъжданата част, и невъзможността за преодоляване действието й от адресата, според решаващия състав представлява основание за нейната частична отмяна, с връщане на преписката на административния орган за допълване на волеизявлението по отношение на срока й. Съдът е приел, че адресатът на нормативното предписание, съдържащо се в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗАвтП, е превозвач по смисъла на §1, т. 5 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗАвтП, вр. чл. 2 от Наредба 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, издадена от министъра на транспорта, обн., ДВ, бр. 101 от 23.11.1999 г., в сила от 23.11.1999 г. (Наредба 33/1999 г./Наредбата), какъвто жалбоподателят не е, поради което и възникването на прекратителното условие, съдържащо се във втория диспозитив на атакуваната заповед, е обстоятелство, стоящо извън волята му. АС - Силистра е възприел тезата, че по тези съображения на практика липсва възможност за отстраняване на нарушението преди изтичането на нормативно предвидения максимален срок от 12 месеца. Извън посоченото несъответствие съдът е възприел като правилни мотивите на органа, аргументиращи необходимост от налагане на процесната ПАМ, послужили като фактическо основание за постановяването и на двата диспозитива на процесния административен акт. Позовавайки се на събраните в административното производство доказателства, в това число - обяснения и свидетелски показания, и отчитайки неоспорената им по надлежния ред достоверност и корелацията им с останалата част от ангажираната доказателствена съвкупност и твърденията на органа, е стигнал до извод за извършено нарушение, състоящо се в осъществяване на нерегламентиран превоз на пътници срещу заплащане, при липса на издадени документи на използваното моторното средство, а именно копие към лиценз на Общността, издадено в съответствие с нормативните предписания на ЗАвтП. По тези съображения първоинстанционният съд е отменил атакуваната заповед в частта й по т. 2 относно срока, в която част е върнал преписката за произнасяне от компетентния административен орган, и е отхвърлил подадената жалба срещу акта, предмет на производството, в останалата му оспорена част. Решението е частично недопустимо, а в допустимата си част частично неправилно. Допустимостта на съдебното решение е качество, обусловено от съобразяването с въведения обхват на съдебен контрол и положителните и отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на оспорване. По своята същност правото на оспорване е публично субективно потестативно право, което се осъществява по съдебен ред и се изразява в признатата възможност чрез едностранно волеизявление да се предизвика правна промяна. Пораждащият правото на оспорване юридически факт е посочен в нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) и доуточнен в чл. 147, ал. 1 АПК. Цитираната конституционна разпоредба прогласява, че гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат. Конституционният съд (КС), тълкувайки понятието "засягане", в своето решение 21 от 26.10.1995 г., постановено по конституционно дело 18/1995 г. приема, че такова има, когато са нарушени или застрашени права или законни интереси на съответните граждани и/или юридически лица. Еднопосочна е практиката на КС, че засягането следва да е лично, като интересът и правата следва да принадлежат на лицето, което се квалифицира като "засегнато" от конкретното властническо волеизявление. Изводът за наличието на пряк и личен правен интерес от оспорването е предпоставен от определени качества на правния субект и от естеството на правоотношението, в което същият се намира, като преценката винаги е конкретна. Във връзка с изложеното и в контекста на възникналия правен спор, превозвачът В. Борисов не представлява лице, засегнато от издадения индивидуален административен акт, в частта, в която е наложена ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗАвтП "Временно спиране от движение на моторно превозно средство, с което се извършва превоз на пътници и товари, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или няма заверено копие към лиценза на Общността със срок до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца". Това е така, по следните съображения: Наложената ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗАвтП е насочена не към извършителя, а към средството, с което е извършено нарушението, поради което и адресат на упражнената административна принуда е не нарушителят, а собственикът на спряното от движение МПС, независимо че поведението на първия е дало основание за приемане на акт с подобен правен резултат. В този смисъл и правен интерес от оспорването на това волеизявление има собственикът на МПС, както и всяко лице, явяващо се държател или ползвател на вещта на годно правно основание. В случай като настоящия, когато собственикът и извършителят на нарушението са два различни правни субектa и по делото липсват доказателства, индикиращи евентуалната обвързаност помежду им по силата на някакъв вид гражданско, в т.ч. трудово или друг вид правоотношение, жалбата на втория, по аргумент от чл. 159, т. 4 АПК, се явява недопустима. След като водачът в анализираната хипотеза не е окачествим като засегнато по смисъла на чл. 120, ал. 2 КРБ, респ. чл. 147 АПК, лице, в който смисъл е и съдебната практиката на Върховния административен съд (Виж например: определение 10449 от 14.10.2021 г., постановено по адм. дело 10083/2021 г., VII о. на Върховния административен съд, както и решение 15079 от 06.12.2018 г., постановено по адм. дело 3904/2018 г., I о. на Върховния административен съд), която и настоящият състав споделя; доколкото именно това качество характеризира жалбоподателя в първоинстанционното производство, и при липса на обстоятелства, налагащи обратния извод, АС - Силистра, произнасяйки се по същество по законосъобразността на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка РД-14-116/11.01.2021 г., в частта й по т. 1 - относно наложената ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗАвтП, при липса на надлежно сезиране от активно легитимиран субект, е постановил недопустимо съдебно решение в посочената част, което подлежи на обезсилване от касационната инстанция на основание чл. 209, т. 2, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК. Естеството на констатирания порок обуславя и прекратяването на производството във визираната част. В останалата част решението на АС - Силистра е допустимо, но частично неправилно. Страните не спорят по фактите, както и в частта относно компетентността на органа, издал оспорения индивидуален административен акт, и спазването на предвидената в закона процедура, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Разпоредбата на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП предвижда временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на водач, който извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. По аргумент от чл. 106а, ал. 2, т. 3 с.з., налагането на ПАМ по ал. 1, т. 4 се осъществява от органите по контрол чрез отнемане на свидетелството за управление на МПС и контролния талон към него. Следователно фактическият състав на нарушението, при чието осъществяване се прилага предвидената в закона ПАМ, включва кумулативното наличие на една положителна извършване на обществен превоз по смисъла на §1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗАвтП, и една отрицателна предпоставка липса на изискуемото разрешение за извършване на дейността удостоверение за регистрация или лиценз, респ. копие от такъв. Между страните не е спорно, че В. Борисов е управлявал МПС, превозвайки още петима пътници, без да разполага с изискуемите документи, удостоверяващи нормативно призната по реда на ЗАвтП възможност да извършва международни превози. В този смисъл и обуславящият приложението на процесната ПАМ юридически факт, съдържащ се в хипотезата й, се явява осъществен. Спорният въпрос в случая е дали заповедта, инкорпорираща взетото решение за налагане на ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП, от формална страна съответства на законовите изисквания, и по-специално дали органът е изпълнил задължението си да постанови мотивиран акт, който недвусмислено сочи продължителността на наложеното ограничение, както и в тази връзка дали неизлагането на съображения относно точно определения срок на действие на избраната ПАМ представлява порок в съдържанието на издадения акт. Правната доктрина и съдебната практика на Върховния административен съд приемат като относим критерий за разграничаване на принудителните административни мерки тяхното непосредствено предназначение. Именно този критерий изразява в най-голяма степен спецификата и предметната им същност, а именно той е бил и в основата на законодателното решение за приемане на нормативното предписание на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Текстът на посочената разпоредба сочи, че мерките се прилагат "за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях". Така ПАМ естествено се обособяват в три отделни групи, а именно мерки, насочени към предотвратяване на административни нарушения (превантивни), такива, чието предназначение е да се преустановят започнали, но недовършени административни нарушения (преустановителни), и мерки, насочени към отстраняване на вредните последици от вече извършени нарушения (възстановителни). Съотнесена към така определените категории, мярката по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП притежава качествени характеристики и на превантивните и на преустановителните ПАМ.