Решение № 13653 от 14.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8766/2013 г.

Решение № 13653 от 14.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8766/2013 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград (БДЗБР), срещу решение № 771 от 10.05.2013 г., постановено по адм. дело № 169/2013 г. от Административен съд - Благоевград.

С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му.

Ответникът - "Водоснабдяване и канализация" ООД със седалище и адрес на управление в гр. Перник, в писмено възражение и в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна.

С обжалваното решение Благоевградският административен съд е отменил Акт за установяване на публично държавно вземане № 5/23.01.2013 г., издаден от директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград.

За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа страна следното:

"Водоснабдяване и канализация" ООД, гр. Перник, е титуляр на Разрешително № 0500/12.06.2002 г. за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти, предоставящо правото да ползва повърхностен воден обект - р. Струма, поречие р. Струма с цел заустване на отпадъчни води, от градска пречиствателна станция на гр. Батановци в повърхностен воден обект р. Струма, издадено от Министъра на околната среда и водите. Срокът на действие на разрешителното е от 15.06.2002 г. до 15.06.2005 г.

С писмо изх. № ПО-02-124/13.11.2012 г. на осн. чл. 26, ал. 1 от АПК, жалбоподателят е уведомен за започване на производство по установяване на публично държавно вземане. Уведомителното писмо е придружено с покана за доброволно изпълнение, в която е посочена и дължимата от дружеството сума, а именно 30 580,78 лв. и справка за дължимата сума по Разрешителното за заустване на отпадъчни води № 0500/12.06.2002 г.

Поради изтичане на срока за доброволно изпълнение на задължението и непогасяване на същото, директорът на БДЗБР е издал Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 5/23.01.2013 г., с който на основание чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 от Закона за водите (ЗВ) във вр. с чл. 194, ал. 1, т. 3, б. "а", ал. 5, т. 1 от ЗВ, в вр. чл. 166 от ДОПК и чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154/28.07.2000 г., приложима на основание § 29 от ПЗР на ЗВ, е установено задължение на "Водоснабдяване и канализация" ООД - Перник в размер на 30 580,78 лв. за времето от 01.01.2001 г. до 31.12.2002 г., а именно:

• за периода от 01.01.2001 г. до 31.12.2001 г. - 34 689,60 лв. След извършване на частично плащане в размер на 8 798,42 лв. дължимата такса за 2001 г. е определена в размер на 25 891,18 лв.;

• за периода от 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. - 34 689,60 лв. След извършване на частично плащане в размер на 30 000 лв. дължимата такса за 2002 г. е определена в размер на 4 689,60 лв.

От правна страна съдът е приел за основателно направеното от оспорващото дружество възражение за изтекла погасителна давност със следните мотиви:

За погасителната давност по отношение на вземанията, произтичащи от дължими такси за ползване на водни обекти се прилагат нормативните актове, които се отнасят до погасяването по давност на държавните публични вземания. Въпросът за давността е уреден в чл. 171 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), напълно идентичен с текста на чл. 140, ал. 1 от Данъчния процесуален кодекс (отм.), но действащ към 2004 г. Съдът се е позовал и на чл. 10, ал. 1 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект. На база на тези законови разпоредби съдът е стигнал до извод, че задължението на жалбоподателя за заплащане за ползване на воден обект за 2001 г. е следвало да бъде изпълнено до 31.01.2002 г., а за ползване на воден обект за 2002 г. - до 31.01.2003 г. Поради неизпълнение на задължението органът е разполагал с правна възможност да издаде АУПДВ за дължимата такса. Това право обаче не е неограничено по време. Съгласно установеното в чл. 171, ал. 1 от ДОПК правило, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок. Той започва да се брои от 01 януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да бъде платено публичното задължение. С изтичането на давностния срок се погасява правото за принудително събиране на публичните вземания, въпреки, че вземанията остават дължими и могат да бъдат платени доброволно. В разпоредбата на чл. 172 от ДОПК са уредени изчерпателно онези обстоятелства, при настъпването на които и докато те съществуват, изтеклият период от време не се включва в погасителната давност. Разлика между ДПК (отм.) и ДОПК съществува само по отношение на режима на прекъсването на давността, за който по ДПК (отм.) в чл. 141, ал. 1, т. 1 началният момент е свързан с влизане в сила на АУПДВ, докато по ДОПК основание за прекъсване на давността е издаване на АУПДВ. Обстоятелството, че с писмо изх. № КД-03-185/18.08.2009 г. оспорващия е посочил, че ще плати задължението си до м. 10.2009 г. не обуславя извод за спиране на давността. Признание на вземането, направено извънсъдебно не е от изчерпателно посочените основания по чл. 172 от ДОПК, доколкото разпоредбите на ЗЗД са неприложими. Не може да се приеме и твърдението, че с подаване на молбата за разсрочване на задължението давността е спряла да тече.

В случая погасителната давност за задължението на дружеството за водоползване от 01.01.2001 г. до 31.12.2001 г. е започнала да тече, считано от 01.01.2003 г., поради което е изтекла на 01.01.2008 г., а за задължението от 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. е започнала да тече от 01.01.2004 г. и е изтекла на 01.01.2009 г. Като издаден на 23.01.2013 г. оспорения АУПДВ е издаден след изтичане на давностния срок, поради което принудително събиране на сумата не може да бъде извършено. Не може да се приеме, че давността е спряла с изпращане на поканата за доброволно изпълнение, доколкото същата е от 13.11.2012 г. - след изтичане на срока.

Решението е правилно.

Институтът на погасителната давност има материалноправен характер, поради което спрямо него следва да се приложат нормите, действащи към момента на възникване на публичното вземане. В случая публичните задължения на дружеството, определени от административния орган, касаят установяване на такси за 2001 г. и 2002 г, поради което към тях следва да се приложи нормата на чл. 140 от ДПК /отм/. Съгласно тази разпоредба, публичните вземания се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Нормата е аналогична на разпоредбата на чл. 171 от ДОПК, която започва да действа от 01.01.2006 г. Данъчно-осигурителният процесуален кодекс не съдържа преходна норма, която да уреди последиците на започналата да тече по време на предходния ДПК (отм.) погасителна давност. В съдебната практика по данъчните дела обаче непротиворечиво се приема, че по силата § 4 от Преходните правила на Закона за собствеността, следва да се зачете и давността, която е започнала да тече преди влизане на ДОПК в сила. Правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че признаването на задължението и искането за разсрочването му от страна на дружеството не е действие, спиращо или прекъсващо давността, доколкото такова не е предвидено сред изчерпателно изброените основания на чл. 172 от ДОПК. По отношение института на погасителната давност в случая са приложими, както вече бе отбелязано, нормите на ДПК (отм.), респ. ДОПК, които са специални спрямо общите правила по ЗЗД, поради което и ги дерогират. Предвид отсъствието на спиране и прекъсване на давността, в настоящия случай погасителната давност за задължението на дружеството от 01.01.2001 г. до 31.12.2001 г. е започнала да тече, считано от 01.01.2003 г., поради което е изтекла на 01.01.2008 г., а за задължението от 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г., дължимо до 31.12.2003 г. е започнала да тече от 01.01.2004 г. и е изтекла на 01.01.2009 г. Като издаден на 23.01.2013 г. оспорения АУПДВ е издаден след изтичане на давностния срок, поради което принудително събиране на сумата не може да бъде извършено, предвид което същият правилно е отменен от първоинстанционния съд.

Неоснователно е възражението в касационната жалба за изискуемост на вземането, въпреки изтеклата погасителна давност. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, респективно чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.) и по аргумент на чл. 170, ал. 3 и чл. 174 от ДОПК, съответно чл. 143 от ДПК (отм.), давността не се прилага служебно и платените доброволно суми за публични вземания не подлежат на връщане. В настоящия случай обаче дружеството се е позовало на изтекла погасителна давност и съдът правилно е приело това възражение за основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 168, т. 3 от ДОПК давността е юридически факт, чието проявление в правната действителност се свързва с погасяване на публичното задължение. Възражението, че няма пречка с АУПДВ да се установи и погасено по давност задължение е неоснователно. Разпоредбата на чл. 128 от ДОПК свързва възможността за прихващане на недължимо събрани публични вземания с погасени по давност задължения с изискуемостта на последните. Според тази норма прихващането е възможно, когато изискуемостта е възникнала преди изтичане на давността. Ако АУПДВ се свърза с установяване на изискуемост на вземането, то единствената правна възможност на колизия на правата на държавата и правния субект ще се разреши в полза на държавата и тя ще прихване своето вземане срещу вземането на субекта, ако актът бъде издаден преди изтичане на давността.

По изложените съображения решението на Благоевградския административен съд като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и след направено искане от страна на ответника, Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград, следва да заплати на "Водоснабдяване и канализация" ООД, гр. Перник, направените по делото разноски. Съдът счита искането за разноски за доказано по основание, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК. При направено от страна на процесуалния представител на директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград, възражение за прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат, намира приложение чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. Административният орган не може да бъде задължен да заплати направени разходи в размер, който е прекомерно висок и не съответства на необходимия разход за получаване на адекватна по обем процесуална защита. В тази връзка и предвид фактическата и правна сложност на делото възражението е основателно. Поради това в тежест на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград, следва да се присъди сума в размер на 600 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд-трето отделение,