Решение № 4779 от 9.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11984/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационни жалби на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и на С. С. И. срещу решение 3214 от 07.11.2024г. по адм. д. 480/2023г. на Административен съд Русе. Касаторът Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/, чрез процесуалния си представител, обжалва решението в частта, с която, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е осъдена да заплати на С. И. обезщетение в размер на 10000 лв за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата от 19.12.2021 г. до окончателното изплащане. Твърди, че в тази част решението е необосновано и постановено при нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество подържа, че не са налице вреди в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразно поведение - действие или бездействие на органи и длъжностни лица на дирекцията. Поради това касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а исковете за неимуществени вреди - отхвърлен изцяло. Претендира разноски. Касаторът С. С. И. обжалва решението в частта, с която искът за размера над 10000 лв до 80000 лв, частично предявен от пълния размер 100 000 лв, е отхвърлен. Твърди, че в тази част решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество поддържа, че съдът не е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и не е обсъдил доводите му във връзка с претърпените неимуществени вреди, както и че при определяне размера на обезщетението неправилно е приложен чл. 52 ЗЗД. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния предявен размер. Претендира разноски. Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба на ГДИН е основателна, а на С. С. И. неоснователна. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на С. С. И. против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на нейни длъжностни лица, довели до това, че М. А. М., син на ищцата, е починал на 19.12.2021г. в затвора в гр. Белене, където е пребивавал считано от 07.05.2021г. за изтърпяване на наказание лишаване от свобода . Съдът е установил фактите надлежно и е изложил подробни мотиви по фактите и по приложението на закона, като в настоящото решение установеното от първоинстанционния съд се представя за яснота в резюме. След обстоен анализ на показанията на свидетелите и писмените доказателства съдът е приел, че през деня на 19.12.2021 г., до оттеглянето му в килията след обяда, М. М. не е изявил признаци на влошено здравословно състояние. След това до откриването му в безпомощно състояние около 18 часа, той е бил в килията си и според свидетелите е спял. След откриването му, в 18.20 ч. служителите на затвора са повикали спешна помощ, която при пристигане е констатирала настъпилата смърт. Установено е, че причината за настъпилата смърт на 19.12.2021 г. в интервала 17,50-18,45ч на лишения от свобода е остра интоксикация с метадон, едновременно чрез директните си ефекти и чрез усложненията си. При М. М. е бил налице синдром на зависимост към опиоиди от 2010г. Не е установено бездействие на администрацията по отношение на осигуряване на адекватна медицинска помощ по време на престоя на лицето в затвора и по повод на смъртта му. Констатирано е, че при постъпването в Затвора Белене, по отношение на лишения от свобода е изготвена цялостна оценка на риска, извършено е експресно психологическо заключение, първоначален доклад с включена в него оценка на риска от рецидив и риска от сериозни вреди, като са направени препоръки за бъдеща работа. Изрично е вписано, че лицето редовно използва наркотици. М. М. не е взет под наблюдение от психиатър, не е изготвена програма за третиране на зависимости и лицето не е водено на отчет, не е включен и в програма за наркозависими лица. Съдът е приел, че е установено частично изпълнение на задълженията на затворническата администрация за предотвратяване на внасянето и разпространението на наркотици в затвора, на базата на представени доказателства за оглед, претърсване и личен обиск. Въпреки това е счел, че администрацията не е предприела ефективни действия и мерки за предотвратяване разпространението на наркотици и внасяне на наркотично вещества в затвора, като е преценено, че държането и използването на метадона от М. М. може да бъде обяснено единствено с внасянето на веществото отвън в пенитенциарното заведение. В тази връзка съдът е приел, че е налице както неизпълнение на задължението на администрацията на ответника по чл. 128 от ЗИНЗС, така и на чл. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека, тъй като не са предприети адекватни мерки, чрез които разумно може да се очаква, че рискът от употребата на наркотични субстанции от лишения от свобода би бил избегнат. Крайният извод на съда е за бездействия на затворническата администрация в изпълнение на задълженията по ЗИНЗС, ППЗИНС и Наредба 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда на медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, които бездействия са станали причина в затвора да се внесе метадон и М. да се снабди с него. Поради това съдът е счел за установено наличието на противоправно бездействие, довело до настъпване на смъртта на лицето, което означава, че е налице първата предпоставка на чл.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата. Неимуществените вреди, претърпени от майката на починалия, са приети за установени в процеса, макар съдът да е счел за недостоверни твърденията, че майката е разчитала на сина си за старините си, както и че е направила всичко възможно синът й да се излекува от зависимостта от наркотици.Съдът се е мотивирал, че поведението на М. М. е в пряка и решаваща причинно-следствена връзка с настъпилата му смърт на 19.12.2021г. и че той сам е взел решението за приемане на метадон, надхвърлящ терапевтичната доза. Съдът е отчел и дългогодишната пристрастеност на лицето към приема на наркотици преди затворническия период. При тези обстоятелства е определено обезщетение в размер на 10000 лв. Касационната жалба на Главна дирекция Изпълнение на наказанията е неоснователна. В осъдителната му част решението е правилно. Административният съд е обсъдил подробно доказателствата по делото и е изложил обстойни мотиви по допустимостта и основателността на иска. Спазени са съдопроизводствените правила, а изводите на съда в разглежданата част съответстват на житейската и правна логика. При определяне на дължимото обезщетение обаче съдът е допуснал нарушение на материалния закон, като преценката му по чл.52 ЗЗД е неправилна, а и необоснована. Съдът не се е съобразил в пълнота и с Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Европейския съд по правата на човека.По тези съображения касационната жалба на С. С. И. е частично основателна. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан до определения размер на обезщетението, въз основа на събраните доказателства. Правилни са изводите на съда за противоправно поведение на затворническата администрация. Доводите на касатора ГДИН, че е изпълнил задълженията си по предотвратяване на смъртта на М. М. не се подкрепят от доказателствата по делото и са неоснователни. Част от тях касаят обстоятелства, за които и първоинстанционният съд е приел, че администрацията е изпълнила задълженията си. При събиране и преценка на доказателствения материал не са допуснати процесуални нарушения, поради което следва да бъдат възприети фактите, установени от първата инстанция. Изтъкнатите от касатора ГДИН мерки, предприети във връзка с лишения от свобода, са такива, които се предприемат по отношение на всички затворници. Няма данни по отношение на М. М. да са предприети мерки, съответстващи на установената му наркотична зависимост. Изводите на Административен съд Русе по тълкуване и прилагане на националното законодателство при тези факти също изцяло се споделят от касационната инстанция. Наред с това обаче и при изричното позоваване в исковата молба на чл.2 ЕКПЧ и на практиката на ЕСПЧ по този текст, съдът е следвало да развие съображения изпълнила ли е държава, в лицето на ГДИН, позитивните си задължения да предприеме подходящи действия за опазване живота на всяко лице под нейна юрисдикция, така че да гарантира прогласеното в чл.2 ЕКПЧ основно и неотменимо право на живот. В това задължение се включва и осигуряването на превантивни действия, с цел в затворите да не се внасят и употребяват наркотици, както и засилено наблюдение на затворниците, за които е установено, както е в случая, че са с дългогодишна наркотична зависимост и мерки за тяхното лечение. Вярно е, че съдът в едно изречение е приел нарушение на чл.2 ЕКПЧ, но не е развил мотиви в тази връзка, а това е довело и до неправилна преценка за размера на обезщетението което следва да бъде присъдено. Нарушаването на неотменимо основно човешко право, изрично прогласено и защитено от Конвенцията, предполага и адекватен размер на обезщетението за неимуществени вреди на майката на лицето, загубило живота си. Вярно е, че позитивните задължения на държавата във връзка с чл.2 ЕКПЧ не трябва да се тълкуват по начин, който налага невъзможна или непропорционална тежест върху властите. Фактът, че даден инцидент се случва в контекста на задържане, според ЕСПЧ, сам по себе си не намалява прага за определяне дали задължението на властите е изпълнено. Тук могат да се наведат аргументи и във връзка с делото Osman срещу Обединеното Кралство /Решение на ЕСПЧ от 28.10.1998г./, в което е посочено, че стандартът дали Държавата е предприела всички разумни мерки за закрила на живота на едно лице, е постоянен и не зависи от вида на разглежданото действие. В случая администрацията е знаела, че починалият е зависим от употреба на наркотици в продължителен период от време и е следвало да предприеме мерки в рамките на своите правомощия, които да доведат до избягване на риска от вземане на смъртоносна доза наркотик от лишения от свобода. От обстоятелствата по делото личната история на починалия, особено свидетелските показания и данните от медицинските документи, че той е продължил да приема наркотици и в затвора, може да се направи извод, че затворническата администрация е следвало да предприеме по-строги мерки по отношение на този затворник например много по-чести проверки и обиски за наличие на наркотици, по-детайлно наблюдение на поведението му и реално включване в програма за лечение и превенция на наркотичната зависимост. Изтъкнатите в касационната жалба доводи за предприети мерки са неоснователни, защото, както се посочи, тези мерки не са пряко насочени към посочената зависимост. Наистина по делото Marro and Others срещу Италия - 29100/07 на ЕСПЧ, свързано именно със смъртта на наркозависим в затвора в резултат на свръхдоза съдът подчертава, че не може да се заключи, че самият обективен факт, че затворник може да е имал достъп до наркотични вещества, представлява нарушение от страна на държавата на нейните позитивни задължения по член 2 от Конвенцията. Съдът признава, че макар властите, за да защитят здравето и живота на гражданите, да имат задължението да приемат мерки за борба с трафика на наркотици, особено когато този проблем потенциално засяга сигурно място като затвор, те не могат да гарантират това абсолютно и имат широка свобода на действие при избора на средствата, които да се използват. В този контекст те са обвързани от задължение по отношение на мерките, които трябва да се предприемат, а не по отношение на резултатите, които трябва да се постигнат. Но по това конкретно дело е установено, че затворническият персонал е предприел множество конкретни мерки, за да предотврати внасянето на наркотици в затвора, докато в настоящия казус тези мерки правилно са преценени като недостатъчни. Липсват и каквито да било твърдения и доказателстав за проведено вътрешно разследване за това как метадонът се е озовал в затвора и е стигнал до починалия. Изводът на настоящия съд е, че в разглеждания случай властите не са предприели мерки в рамките на правомощията си, чрез които разумно може да се очаква, че рискът би бил избегнат (Osman срещу Обединеното Кралство, §116). Обиските и проверките за наличие на наркотици, провеждани веднъж месечно не са достатъчни, за да се приеме, че са предприети адекватни мерки по отношение на починалото лице да не употребява наркотици. След извършените при постъпване на лицето в затвора констатации относно неговата зависимост, не са извършени никакви действия за осигуряване на лечение от тази зависимост. Лицето не е било обект на наблюдение с повишено внимание във връзка с тази зависимост и не е било включена в програма за противодействието и. Обстоятелството, че такива програми не се провеждат постоянно, не е от естество да освободи държавата от отговорност. Освен това, самият факт, че в деня на смъртта му М. М. е бил в леглото си повече от шест часа до момента на установяване на смъртта му, сочи, че затворническата администрация не е изпълнила задълженията си по чл.2 ЕКПЧ. Житейски не е нормално, дори в условията на затвор, едно лице да спи повече от шест часа през деня и, след като не излезе от килията си за вечеря, никой да не провери какво е състоянието му. Това е и в противоречия с разгледаните по-горе задължения на администрацията. Поради това изводите на съда за наличие на противоправно поведение, довело до настъпване на смъртта и съответно до причиняване на вредата, са правилни и следва да бъдат споделени, като към тях касационната инстанция добавя и изложените тук мотиви. Неимуществените вреди, претърпени от майката на починалия, са надлежно установени от административния съд. В тази връзка съдът е изложил обстойни и изчерпателни мотиви, съобразявайки представените доказателства и установеното обективно състояние на увредената. Съдът се е позовал на събраните свидетелски показания, които са надлежно обсъдени. Вредите са претърпени в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразното поведение на администрацията, установено по-горе. Налице са всички предпоставки, визирани в хипотезата на чл.1 ЗОДОВ, за ангажиране отговорността на държавата. Основателни са доводите на касатора С. И. за необоснованост и неправилно приложение на закона при определяне размера на обезщетението. За да определи нисък размер на обезщетението от едва 10000 лв, съдът е приел, че починалият сам е причинил смъртта си, приемайки смъртоносна доза метадон. В процеса действително не се твърди и не се доказва по надлежния начин /с влязла в сила присъда на наказателния съд/, че смъртта на М. М. е пряко причинена от друго лице. Следователно съпричиняване по чл.5, ал.2 ЗОДОВ следва да бъде признато, тъй като смъртта не би настъпила, ако М. не бе употребил свръхдоза метадон, независимо от това как наркотикът се е озовал у него. Съпричиняването е от съществено значение и следва да се приеме, че както бездействието на затворническата администрация, така и поведението на починалия са допринесли в равна степен за настъпването на смъртта. Не е основание за прилагане на чл.5, ал.2 ЗОДОВ възприетото от съда, че майката не е положила достатъчно грижи за възпитанието му и за лечението му. Тези изводи са необосновани, а и във връзка с тях в процеса не са събирани доказателства. Не може да се приеме, на базата на доказателства, които са свързани основно с фактите на смъртта на М. М. и конкретните душевни преживявания на майката във връзка с тях, че тя не е направила това, което е било възможно, за да предотврати зависимостта на сина си от наркотици. За да се направи извод в тази насока е необходима много повече информация за историята на семейството, както и специални знания. Освен това зависимостта на М. не е доказано да е възникнала, когато той е бил дете, а е установена в момент, в който той е бил вече възрастен човек, макар и млад на 20 години. Независимо от младостта си и семейната история, на 20 години всеки човек по закон е отговорен сам за своите действия и последиците от тях. На тази възраст също така в житейски план възможността на родителите да въздействат върху поведението на децата си вече не е така директна и ефективна, както когато са деца. Ето защо в настоящия процес няма доказателства и основания, за да се приеме, че е налице поведение на майката, което по някакъв начин е довело до настъпване на вредата. Следователно няма основание обезщетението да бъде намалявано на това основание. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторна функция - да обезщети причинените вреди в техния паричен еквивалент, доколкото това е възможно. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критерия за справедливост, трябва да бъде определен размер на обезщетението, съответен на конкретно установените по делото обстоятелства и отражението им върху увредената, което да я възмезди адекватно. В случая, при преценяване интензитета на вредите, както и отражението на смъртта върху неимуществената сфера на увредената, следва да се отчетат обстоятелствата, че родствената връзка между майка и дете е най-силната, която съществува и че в този смисъл за майката е налице загуба, която е непреодолима и е за цял живот, независимо от обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на М. М.. Трябва да бъде взето предвид и изтъкнатото по-горе, че е накърнено основно и неотменимо човешко право на живот, като държавата не е изпълнила в пълнота позитивните си задължения да го гарантира. Починалият е млад човек, който не е изживял живота си, въпреки поведението му приживе. Отчитат се конкретните установени в тази връзка факти, доказани в процеса. Това е достатъчно, за да се прецени, че обезщетението, определено от административния съд, е в твърде нисък размер. Наред с това обаче, следва да бъдат отчетени и обстоятелствата, че майката и синът не са живели заедно в продължение на години, което се отразява на житейската връзка, която е съществувала приживе между тях, както и че майката не е зависела за издръжка и подкрепа от сина си и че тя има и друго дете, което би могло да бъде нейна опора с напредването на живота. Отчита се и отбелязаното по-горе във връзка с приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ. Поради това няма основание за присъждане на поисканото обезщетение в пълния му размер. Въз основа на всички факти по делото и тези съображения, настоящата инстанция счита, че пълният размер на обезщетението, който в конкретния случай отговаря на критерия за справедливост, възлиза на 50000 лв. Предвид изложеното решението следва да бъде отменено в частта, в която искът е отхвърлен за разликата от 10000 лв до 50000 лв и вместо това ГДИН следва да бъде осъдена да заплати обезщетение в размер на още 40000 лв на С. С. И.. За разликата до пълния предявен размер решението следва да бъде оставено в сила. Предвид резултата от спора, решението следва да бъде коригирано и в частта на присъдените разноски на ГДИН за първата инстанция, като те съразмерно следва да бъдат намалени на 123 лв. При неоснователност на касационната жалба на ГДИН, разноски за касационната инстанция не и се дължат. На С. И. се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 5 лв държавна такса и 1875 лв адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважения интерес. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл.222, ал.1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,