Решение № 9012 от 30.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5920/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. А. Ю., подадена чрез процесуалния представител адв. Т.Лисичкова, против решение 10683/27.03.2025г., постановено по адм. дело 11607/2024г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Развиват се подробни доводи в подкрепа на становището за незаконосъобразност на съдебното решение. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт, отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне. Представя писмена защита. Ответникът - председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет /ДАБ при МС/, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Хичовски, в открито съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна. Моли същата да бъде отхвърлена, а обжалваното решение да бъде потвърдено. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след преценка на направените в касационната жалба оплаквания във връзка със становищата на страните и доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу акт, който подлежи на касационно оспорване, в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. А. Ю., гражданин на Сирия срещу решение 11060 от 24.10.2024г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при МС, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да стигне до този правен резултат, административния съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма, при спазване на административнопроизводственита правила и при правилно прилагане на материалния закон, и в съответствие с неговата цел. Съдът е установил, че М.Ю. е информиран писмено, на разбираем за него език за реда, който ще протече производството, за правата и задълженията му, както и за организациите, които предоставят правна и социална помощ на чужденци. Същия е бил уведомен за датата на насрочване на интервюто, по време на което му е дадена възможност да изложи бежанската си история и да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си. На следващо място е прието от съда, че административния акт е издаден в съответствие с материалния закон. В случая административния съд е счел, че въз основа на проведеното интервю, правилно е преценено от административния орган, че не е осъществено преследване съобразно заложеното в чл.8, ал.1 от ЗУБ. Чужденецът изрично не е заявил, че спрямо него, държавата му на пребиваване или друг недържавен субект когото държавата не може или не желае да противодейства е предприела действия, които да са релевантни на преследване. Установено е, че заплахи не са отправяне и към семейството му. Сочените от бежанеца мотиви за напускане на страната си на произход са войната и лошата обстановка в Сирия, както и невъзможността да се издържа финансово, тъй като е най- големият брат и трябва да помага на родителите си. На следващо място съдът е приел за правилна преценката на административния орган, че в случая не са изложени твърдения и не е установено в държавата му на произход или на пребиваване чуждия гражданин да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, или нечовешко, или унизително отнасяне, или наказание, каквито изискват разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗУБ. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. При постановяването на съдебното решение не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Настоящата инстанция намира, че решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Не са допуснати нарушения и на материалния закон. Първостепенният съд правилно е установил, че заявените от чуждия гражданин твърдения, не попадат в хипотезата на чл. 8 от ЗУБ. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тази причина не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че по отношение на М.Ю. е възникнал или би възникнал основателен страх от преследване поради посочените в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ факти. Не се установява чужденецът да е преследван или да има опасност от преследване поради неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Следва да се има предвид това, че М.Ю. е дошъл в Република България нелегално. Същият не е бил обезпокояван от държавните власти. В административното производство е декларирал, че не е бил арестуван, съден или осъждан. Видно от представената бежанска история чужденеца е напуснал Сирия заради войната и влошената обстановка, липсата на сигурност и спокойствие, липса на финанси, както и опасения да не отиде в казарма, тъй като го търсели. Тук е мястото да се посочи, че съмненията от преследване и наказание поради дезертиране от военна служба сами по себе си не представляват основателни опасения от преследване, като в този смисъл е и Наръчника по процедури и критерии за статут на бежанец на службата на Върховния комисар на ООН за бежанците. Пред настоящата инстанция е представена справка с вх. МД-02-398/21.07.2025 г. относно характер и особености на военната служба при новото правителство. От справката се установява, че през месец януари 2025 г. отменят конституцията действаща от 2012 г. разпуска парламента, армията и службите за сигурност на бившия режим. През месец февруари 2025 г. е премахната задължителната военна служба и вместо това се разчита на доброволно набиране на войници. В началото на юни 2025г. сирийските военни представители заявяват, че Министерство на отбраната е набрало 100 000 от планираните 200 000 доброволци, които да се присъединят към новата сирийска армия. Според съобщенията, новата армия се състои главно от членове на [наименование] и други съюзнически въоръжени групировки, а не от наборници без военен опит. Следователно необосновано и недоказано е опасението на чужденецът, че ще бъде взет в армията, тъй като след промените на режима военната служба е доброволна. Заявителят не е направил релевантни твърдения, които да представляват преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ, както и такива по чл.8, ал. 6 от ЗУБ. Причината, поради която жалбоподателя е напуснал държавата си по произход, не попада в приложното поле на чл. 8 ЗУБ, поради което правилно административния съд е приел, че спрямо чужденеца не се установява визираното в чл. 8 ,ал.1 от ЗУБ преследване, релевантно за предоставяне на бежански статут. В настоящия случай не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, тъй като от данните, съдържащи се в проведеното с него интервю, налага извод за липса на доказателства М.Ю. да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, както в държавата му на произход, така и в държавата на пребиваване. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ е извършен анализ на предоставената от чужденеца бежанска история и актуална информация относно Сирия. Съдът цени тези източници на информация като неопровергани доказателства и официални документи по смисъла на чл. 176, ал. 1 от ГПК относно изнесените в същите факти за ситуацията в Сирия, предвид издаването им от специализирани органи по засегнатите в същите въпроси. В настоящия случай следва да се отчете от съда и постановеното решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му. В касационното производство са представени справки с вх. МД-02-373/03.07.2025 г. и вх. МД-02-398/21.07.2025 г., от които настоящият съдебен състав не може да направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Неоснователно е и развитото в касационната жалба оплакване за допуснато от нарушение, изразяващо се е необсъждане на принципът за забрана за връщане . Действително съдът не е обсъдил, а и административния орган също, приложението на принципа "non-refoulеment" (забрана за връщане), което обаче не се отразява на крайния резултат по спора. Посоченият принцип е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3). Установено е че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне страната си на произход Сирия, поради наличието на заплаха за живота или свободата му или опасност от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Изводите на административният орган в тази насока се основават на представените справки за актуалната ситуация в Сирия и не се опровергават в рамките на съдебното производство. Изследване за нарушение на този принцип се извършва въз основа на представените в хода на производството доказателства относно обстановката в страната, поради което не се установява принципът "non-refoulement" да е нарушен. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение