Решение № 5634 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8909/2017 г.

Решение № 5634 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8909/2017 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. С. срещу решение № 86/19.06.2017 г., постановено по адм. д. № 274/2016 г. от Административния съд – Л., с което е отхвърлена исковата му претенция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 226 лева, настъпили вследствие на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № 11/12.02.2014 г., издадено от Началник РУ "Полиция", гр. Т. и И. С. е осъден да заплати на Областна дирекция (ОД) на МВР - Л. сума в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Сочените касационни основания в жалбата са всичките по чл. 209, т. 3 АПК – допуснато нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде уважен. Претендират се разноски за касационната инстанция. Ответникът в касационното производство – Областна дирекция на МВР - Л., не изразява становище по жалбата. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение в настоящия съдебен състав прецени, че касационната жалба е редовна, подадена е от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, както и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, преценява същата като допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Административният съд е сезиран с искова молба от И. С., с която е предявен иск срещу ОД на МВР - Л., за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди на стойност 226 лева, настъпили вследствие на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № 11/12.02.2014 г., издадено от Началник РУ "Полиция", гр. Т., с което на И. С. е наложено административно наказание "глоба" в размер на 300 лева за нарушение на чл. 270 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Първоинстанционният съд, след като е събрал поисканите от страните доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните е приел, че искът е неоснователен. Съдът е квалифицирал иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел за установено, че с решение № 261 от 25.07.2014 г. по АНД № 510/2014 г. по описа на Районен съд - Л., по жалба на И. С. е отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № 11/12.02.2014 г., издадено от началник РУ "Полиция", гр. Т.. Установено е, че решението на районния съд е обжалвано пред Административния съд – Л. и е образувано КАНД № 271/2014 г., по което е постановено решение № 238/04.10.2014 г., с което е оставено в сила решение № 261 от 25.07.2014 г. по АНД № 510/2014 г. по описа на Районен съд - Л.. В тази връзка съдът е приел, че е налице първата предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - с влязъл в сила съдебен акт е отменено като незаконосъобразно наказателно постановление, издадено от началник РУ "Полиция", гр. Т.. Административният съд е счел, че не са налице останалите елементи от състава на обективната, безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на ОД на МВР - Л. по иска, а именно - вреди, които да са в пряка връзка и да са непосредствена последица от отменения акт. Съдът е приел, че ищецът не е доказал по безпорен и категоричен начин, че е претърпял вреди, изразяващи се в разходи за транспорт, разходи за наемане на работник, който да замества Стаевски в работата му за дните, в които е бил зает с производството по издаване и оспорване на акта, подготовката и явяването му в съдебно заседание, както и разходи по довеждане на свидетели и техния транспорт в общ размер от 226 лева. Съдът е приел, че ищецът е представил частен документ от баща си - Н. С., който го замествал в работата му като животновъд на 20.01.2016 г., 30.01.2014 г., 26.06.2014 г. и 26.02.2014 г. и за което получил сумата от 120 лева и 20 лева пътни, а именно - разписка с подпис на издател, с която се декларира получена сума /на л. 10 от делото/. Съдът е установил, че същата не съдържала дата, поради което не можело да се определи кога е била съставена. Според съда от противоречивото й съдържание не можело да се изведе еднозначния извод за конкретната дата на разписката, за размера на сумата, която била дадена от ищеца за заместването му като животновъд като липсвали и сведенията в подкрепа на факта, че заместването било в пряка причинна връзка с издаденото наказателно постановление, респективно с явяването му пред съответния съд. Съдът в допълнение е изложил, че производството по АНД не изисквало лично явяване в съдебно заседание, като за защита на правата и интересите си Стаевски е можело да ангажира адвокат. Съдът е счел, че не било ясно, кога във времето са направени посочените 20 лева пътни разходки, откъде и с какво е пътувал ищецът, за да ги направи, както и че същите били в причинна връзка с НП. Според съда обичайното съдържание на една разписката включва дата и подпис на предал и приел съответната сума, каквито в случая липсвали, като наред с това е установил, че от така посочените четири дати, само на 26.06.2014 г. било имало насрочено открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред Районен съд - Л.. Съдът е приел, че ищецът е представил декларация в подкрепа на твърденията си за направени разходи по обжалване на НП № 11/2014 г., в която били отбелязани следните суми: 150 лева за пет дни и 25 лева пътни, пътни разходи Б. - Т. - 30 лева за пет дни, пътни разходи Т. – Л. - 14 лева за два дни и пътни разходи за свидетел - 7 лева, което правело общо 226 лева. Съдът е счел, че този частен документ също нямал дата, като било видно че бил съставен от самия ищец, бил с неясно съдържание по отношение на времето и лицата, на които са платени надници, по отношение на сочените пътни разходи, както и превоза, за който са направени като не била установена и пряка причинна връзка на така декларираните суми с отмененото НП. По отношение на отразените пътни разходи за свидетел в размер на 7 лева, съдът е посочил, че бил предвиден процесуален ред за обезпечаване явяването на свидетели в процеса и при своевременно отправено искане от свидетеля, направените се възстановявали от съда. Съдът е приел, че по делото липсвали писмени или гласни доказателства, от които да се направи обоснован извод за наличието на вреда, която да е последица от незаконосъобразното НП, като били налице само твърдения от страна на ищеца. Административният съд е счел, че представените от ищеца разписка, декларация и лист с разноски по същността си представлявали частни документи и като такива имали доказателствено значение за стоящите вън от тях факти, до които се отнасят удостоверителните изявления, само когато удостоверяват неизгодни за издателя факти, какъвто не бил процесният случай. Първоинстанционният съд е счел, че едва в депозираната след хода по същество писмена защита, ищецът е навел доводи, че в производството по установяването на нарушението, е привикан в районното управление два пъти на датите 20.01.2016 г. и 30.01.2016 г., като на първата дата бил издаден АУАН с номер от кочан: 103921, а на втората дата актът бил анулиран и бил издаден нов АУАН № 11, въз основа на който било издадено наказателно постановление № 11 от дата 12.02.2014 г., обявено за незаконосъобразно от Районен съд - Л. след две съдебни заседания, за които ищецът отново бил откъснат от ежедневната си дейност поради подготовка за делото в деня преди заседанието, както и в деня за самото заседание, които твърдения не били подкрепени с доказателства нито в производството по ЗОДОВ пред административния съд, нито в приложената пред районния съд административно-наказателна преписка. В заключение административният съд е приел, че между посоченото плащане на суми в разписката на л. 10 от делото, декларацията на л. 11 и приложения лист с разноски на л. 12 от делото и отмяната на НП № 11 от 12.02.2014 г. на началник РУ "Полиция", гр. Т., не съществувала регламентираната в чл. 4 от ЗОДОВ пряка и непосредствена причинно-следствена връзка. Съдът е приел, че с представените от Стаевски и съставени от него писмени доказателства не се установявало, от издаденото незаконосъобразно наказателно постановление да са произлезли претендираните имуществени вреди. По тези съображения първоинстанционният съд е счел, че от страна на ищеца не били доказани материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което искът му да бъде осъдена ОД на МВР- Л. да му заплати обезщетение за имуществени вреди от 226 лева се явявал неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора съдът е намерил искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на ответника за своевременно и основателно, поради което на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски по делото в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК. Настоящият съдебен състав преценява касационната жалба като неоснователна. Правилно е решението в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 7 лева - разноски за свидетел. Съгласно чл. 84 от Закона за административните нарушения и наказания(ЗАНН) за определяне на разноските на свидетели се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс. Разпоредбите относно разноските и възнаграждения в НПК се намират в чл. 187 и сл. от този кодекс. По аргумент от посочените разпоредби, при обжалването на НП, жалбоподателят е следвало да иска от съда да определи разноски за призоваването на свидетелите по делото, след което да иска присъждането им в своя полза. При наличието на този ред за възстановяване на разходите, направени за събиране на свидетелски показания в съдебен процес, последните не могат да се претендират като обезщетение за вреди, по силата на изричната забрана на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ. Правилно е решението на административния съд и в останалата част. По делото са били представени от ищеца два броя разписки - едната от Н. С. (лист 10 от делото), а другата от Б. А. ( лист 13 от делото). Първата е обсъдена от съда, без да бъде кредитирана, а втората не е обсъдена от съда. Съдът не е кредитирал първата разписка с аргумента, че е частен документ, че в него липсва дата и е с противоречиво съдържание. Съдът е посочил също така, че от посочените в тази разписка дати само на 26.06.14 г. е имало насрочено открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред РС-Л.. Правилна е преценката на съда относно характера на този писмен документ - частен документ. Разписксъбереа от Н. С. и тази от Б. А. са частни свидетелстващи документи, изхождащи от трети лица, а не от страна по делото. В това им качество и съгласно чл. 180 ГПК, тези документи доказват, че изявленията в тях са направени от лицата, които са ги подписали, но тези разписки не обвързват съда относно съдържанието в тях. Съдът е свободен да ги прецени редом с другите доказателства по делото и да приеме, че фактите, удостоверени в тях са се случили или, че не са се случили. Основателно, съдът не е кредитирал информацията от разписката, подписана от бащата на ищеца, тъй като тя не се подкрепя от други доказателства по делото и с основание може да се приеме, че е съставена, за да послужи именно като доказателство по делото. Информацията от тази и от другата разписка е можело да се събере по делото и чрез свидетелски показания на лицата, които са ги подписали. В случай, че лицата, издатели на разписките бяха призовани от ищеца като свидетели по делото, то те биха дали показания под страх от наказателна отговорност, а така също и противната страна, и съдът биха имали възможност да им зададат въпроси, за да се убедят в тяхната обективност и добросъвестност. Ищецът и неговият пълномощник са присъствали в съдебното заседание, в което ответникът е възразил относно съдържанието на разписките. Въпреки това възражение, пълномощникът на ищеца и ищецът не са направили доказателствено искане за допускане като свидетели на лицата, издатели на разписките, с което са пропуснали възможността да ангажират по делото и други доказателства в подкрепа на твърденията исковата молба. Правилно, съдът не е кредитирал и декларацията на ищеца. По своята същност, този документ представлява писмено изявление на страна в процеса, в случая на ищеца, поради което обстоятелствата, за които то(изявлението) се отнася подлежат на доказаване. По делото не са представени други документи ( пътни билети, касови бонове или фактури за гориво, или др.) от които да се установява, че ищецът е направил разходи за път. В писмената защита на ищеца, представена пред първоинстанционния съд от процесуалния му представител се сочи, че от адреса на ищеца ставало ясно, че той е пътувал до Л. от [населено място]. По делото липсват доказателства, че ищецът има адресна регистрация в [населено място], видно е от документите вкл. и от съдържанието на исковата молба, че за свой адрес, ищецът сочи адресът в гр. [населено място]. Както се посочи и по-горе, не са представени доказателства от ищеца за направени разходи за транспорт от гр. Т. до гр. Л.. Протоколите от съдебните заседания, проведени от Ловешкия районен съд по НАХД № 510/14 г. доказват, че ищецът е присъствал на съдебните заседания, но от това обстоятелство не следва непременно другото твърдяно, че ищецът е направил разход за транспорт във връзка с тези присъствия. Житейски възможно е транспортирането на лицето да не е непременно свързано с разход за него, ако то е извършено от негов роднина или близък. Вредата, която в случая се свързва с разход за транспорт, не се предполага, а следва да се докаже. Не може да се приеме тезата на пълномощника на ищеца, че билетите и касовите бонове нямат доказателствена сила, тъй като не се издавали поименно. Както билетите, тъка и касовите бонове са писмени документи, които имат определени реквизити - издател, дата, стойност на услугата или вещта, които реквизити могат да бъдат проверени въз основа на която проверка се прецени и доказателствена сила на документа. По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като правилно решението на съда, с което е отхвърлен иска, тъй като той е останал недоказан, поради което правилно е преценен като неоснователен. Неправилно е решението на съда в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай, с предявените искове, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска (изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове по ЗОДОВ, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора - ищеца. Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвидено изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба, предвиждаща това. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, Върховният административен съд, трето отделение,