Решение № 6994 от 18.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3568/2011 г.

Решение № 6994 от 18.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3568/2011 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на директора на Дирекция "Български документи за самоличност" - София, чрез пълномощника си, против решение № 4314 от 20.12.2010 г., постановено по адм. д. № 7969/2010 г. на Административен съд - София град, с което е отменен негов отказ, обективиран в писмо рег. № ж-2715 от 12.10.2010 г. за отмяна на приложена със заповед № 2005002811/28.02.2005 г. принудителна административна мярка на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД спрямо Асен Ангелов Трифонов. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначално подадената от Асен Трифонов жалба като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Асен Ангелов Трифонов оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмено възражение. Претендират се разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на оспореното решение, намира касационната жалба за неоснователна по същество. По делото няма спор за факти. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният отказ за отмяна на приложена с влязла в сила заповед принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД е незаконосъобразен като постановен при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. Установено е, че административният орган е сезиран с искане от 20.07.2009 г. да отмени действащата ПАМ спрямо Асен Трифонов по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, позовавайки се на противоречие с Директива 2004/38/ ЕО. Като основание за издаване на обжалвания отказ е посочена липсата на предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 75, т. 3 (отм.) от ЗБЛД. Съгласно тази разпоредба не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение. Принудителната административна мярка е запазена от законодателя и с измененията на Закона за българските лични документи в ДВ, бр. 82/2009 г., с разпоредбата на чл. 75, т. 6 от този закон. Целта на всички принудителни мерки е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съгласно чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД, правото за напускане на страната и за завръщане в нея през вътрешната граница с лична карта или паспорт не подлежи на ограничения, освен ако това е предвидено в закон и има за цел защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. От друга страна, по силата на притежаваното от Трифонов българско гражданство, съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), той е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки - чл. 18 от ДЕО, свобода на движение на работниците - чл. 39 - 42, свобода на установяване на самонаетите лица - чл. 43 - 48 и свобода на предоставяне на услугите чл. 49 - 55. Нормата на чл. 37, във връзка с чл. 27 и чл. 1 от Директива 2004/38/ЕО относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като същевременно забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Също така чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Правото на свободно напускане на територията на страната е основно човешко право, визирано в чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България. Като такова, то е неотменимо - чл. 57, ал. 1 от Конституцията. Ограниченията, които се допускат по отношение на упражняването му, трябва да са посочени в закон и да са свързани единствено със защита на националната сигурност, народното здраве и свободите на други граждани - ал. 1, изречение 2 на чл. 35 от Конституцията. Съгласно чл. 23, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗБЛД, всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с лична карта, респективно - паспорт, или заместващи ги документи. Това право не подлежи на ограничения, освен ако те са предвидени със закон и са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани - чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД. Така цитираните разпоредби включват освен предвидените в конституционната норма основания за ограничаване на правото на напускане на територията на страната и основанието обществен ред. Нормата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД не визира конкретно основание за налагане на ограничението - защитата на националната сигурност или на обществения ред. По изложените съображения и предвид непосочване на конкретни основания за постановения отказ за отмяна на приложената мярка, които да са свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, налага се логичният извод, че в случая правото на излизане на адресата на акта от страната и в следствие на това правото му на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основание, извън предвидените в общностното право. В случая разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.), респ. чл. 75, т. 6 (обявена за противоконституционна, ДВ, бр. 32/2011 г.) от ЗБЛД е насочена към обслужване на принудителното изпълнение на установените по-значителни задължения към физически и юридически лица, освен ако не представят надлежно обезпечение. Предназначението й e да доведе до по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен имуществен интерес, който в повечето случаи по своя обхват и значимост не би могъл да се свърже с обективна необходимост да бъдат защитени животът, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло. Приложимата правна норма не е съобразена с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установени парични задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното вземане в патримониума на съответния кредитор. В тази връзка касационната инстанция споделя изцяло направените от първоинстанционния съд изводи. В тази насока е и ТР № 2 от 22.03.2011 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд. Като е отменил оспорената заповед, първоинстанционният съд е извършил точна преценка на доказателствата и е приложил относимата правна норма. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Искането от касационния ответник за присъждане на разноските по делото е своевременно направено. С молба от 5.05.2011 г. е представен и договор за правна помощ, в който е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. ще се изплати под условие. При това положение, след като реално направени разноски към момента както на отправеното искане, така и на съдебното произнасяне не са направени, такива не се дължат, поради което и не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният административен съд