Решение № 11461 от 14.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4990/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на С. Г. Л. против Решение 8356 от 11.03.2025 г., постановено по адм. дело 71/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 2153-21-316/18.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане [номер]/7 от 18.01.2019 г. на ръководителя на ПО при ТП на НОИ София град. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което оспорените административни актове да бъдат отменени и на основание чл. 173, ал.2 АПК, преписката да бъде изпратена на административния орган, с указания за ново произнасяне по жалбата, съобразно мотивите в решението на съда. Претендира се присъждане на съдебни разноски за цялото производство. Ответникът - директорът на ТП на НОИ София-град, чрез гл. юрисконсулт Н. Медарова, в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното съдебно решение, поради което се иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение 2153-21-316/18.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без уважение жалба с вх. 1012-21-210/13.02.2019 г. от С. Г. Л. срещу разпореждане [номер]/7 от 18.01.2019 г. на ръководителя на ПО при ТП на НОИ София град, с което на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 1 - 2 от КСО, считано от 28.12.2018 г., като от датата на отпускането й е спряна на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО получаваната лична пенсия ИОЗ като по-неблагоприятна по размер. Към заявлението за отпускане на лична пенсия за ОСВ не са представени документи за избран друг тригодишен период преди 01.01.1997 г., поради което размерът й е определен от същите данни, както и пенсията за инвалидност. Оспорено е незачитане на осигурителен стаж и доход за работа по втори трудов договор, придобити преди пенсиониране, за периода 18.08.1987 г. 14.10.1988 г. по представени документи със заявление от 02.11.2018 г., за преизчисление на личната му пенсия за ИОЗ, като предявената жалба е оставена без уважение с процесния административен акт от директора на ТП на НОИ София-град. Съдът е приел, че полученото от С. Г. Л. възнаграждение за работа по втори трудов договор не се включва в осигурителния доход за изчисляване на индивидуалния коефициент за определяне размера на пенсията дори да са внесени недължимо/без правно основание осигурителни вноски за всички осигурителни случаи. Позовал се е на приложимата нормативна уредба през периода 18.08.1987 г. 31.12.1987 г., регламентираща осигуряването за работа по втори трудов договор Правилникът за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги, утвърден с ПМС 35 от 05.06.1987 г. /обн. , ДВ, бр. 48/23.06.1987 г./. Решението е правилно. Постановено е при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд София-град, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. При правилно установените факти от съществено значение за решаване на спора е изведен верен правен извод за съответствие на административния акт с материалния закон. Безспорно е, че по подадено на 17.07.2018 г. заявление от С. Г. Л. е била отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване /ИОЗ/, считано от датата на инвалидизиране 19.05.2018 г., като размерът й е определен от ИК 0,932, изчислен от осигурителния му доход за избран тригодишен период преди 01.01.1997 г.: 01.01.1985 г. 31.12.1987 г. /9827.00 лв./ , за удостоверяването на който е представен образец УП-2 005/15.07.2018 г., издаден от НИПИ КУЛТУРА ООД и от осигурителния му доход за периода от 01.01.1977 г. до 18.05.2018 г. вкл. /103625,71 лв./. Спорен от правна страна е въпросът дали дохода, реализиран от жалбоподателя през периода 18.08.1987 г. 31.12.1987 г. по втория му трудов договор с Хранителни стоки АД, представлява осигурителен доход за всички осигурителни рискове и следва ли този доход да бъде съобразяван при размера на отпуснатата му лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като се включи в тригодишния период 01.01.1985 г. 31.12.1987 г., участващ при изчисляване на индивидуалния коефициент и размера на пенсията. По делото е установено, че тригодишният период преди 01.01.1997 г., взет предвид при изчисляване на индивидуалния коефициент и размер на пенсията на жалбоподателя е 01.01.1985 г. 31.12.1987 г., като осигурителният доход е отразен в представен от С. Л. обр. УП-2 005/15.07.2018 г., издаден от НИПИ КУЛТУРА ООД, където е работил по основен трудов договор. Жалбоподателят претендира включване на сумите, отразени в обр. УП-2 130/29.10.2018 г., издаден от Хранителни стоки АД, където е работил по втори трудов договор на 4-часов работен ден за периода от 18.08.1987 г. до 14.10.1988 г., голяма част от който е извън тригодишния период, от който е изчислен индивидуалния коефициент за определяне на пенсията, тъй като само времето от 18.08.1987 г. до 31.12.1987 г., а не целия период от 18.08.1987 до 14.10.1988 г., се обхваща от избрания от него по чл. 70, ал. 4 КСО тригодишен периода от последните 15 години осигурителен стаж до 01.01.1997 г. (01.01.1985 г. 31.12.1987 г.). Принцип в пенсионното законодателство е, че при определяне размера на пенсията, като вид осигурително плащане, се вземат предвид тези възнаграждения, респ. доходи, върху които са правени осигурителни вноски. За времето след 15.01.1985 г. е въведено нормативно ограничение, чрез подзаконовите нормативни актове, приети с ПМС 69 от 1984 г., с което е приета Наредба за използуване труда на работниците и служителите през свободното им време и на граждани, незаети в общественото производство и ПМС 35 от 1987 г., с която е приет Правилник за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги (ПКЛТДГДПСУ). Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал.1 от ПКЛТДГДПСУ (отм., ДВ, бр. 99/1999 г.), работниците и служителите, когато работят по трудов договор за допълнителен труд, се осигуряват само за трудова злополука, ако по основното си трудово правоотношение работят при пълно работно време и са осигурени за всички осигурителни случаи. Когато по основното си трудово правоотношение работниците и служителите са били заети за част от законоустановеното работно време, за работата по втория трудов договор се осигуряват за всички осигурителни случаи. В съответствие с новелата на чл. 34, ал. 2 от ПКЛТДГДПСУ (отм., ДВ, бр. 99/1999 г.), паричните обезщетения, пенсиите и другите плащания по общественото осигуряване на работниците и служителите по ал. 1, изречение първо, които са осигурени само за трудова злополука, се изчисляват от трудовото възнаграждение за основната им работа, като получените трудови възнаграждения за работата по трудовия договор за допълнителен труд не се вземат предвид. По силата на чл. 34, ал.3 от ПКЛТДГДПСУ (отм., ДВ, бр. 99/1999 г.), паричните обезщетения, пенсиите и другите плащания по реда на общественото осигуряване за работниците и служителите по ал. 1, изречение второ, които за работата по втория трудов договор са осигурени за всички осигурителни случаи, се изчисляват от сбора на възнагражденията по двата трудови договора при условията и по реда, определени в дял III от Кодекса на труда от 1951 г., Закона за пенсиите и правилниците за прилагането им. Анализът на цитираните разпоредби налага извода, че върху допълнително полученото възнаграждение по трудов договор за допълнителен труд, се внася осигурителна вноска само за риска трудова злополука. Изрично е установено, че това възнаграждение не се взема предвид при определяне размера на пенсиите - чл. 34, ал. 2 от ПКЛТДГДПСУ (отм., ДВ, бр. 99/1999 г.). Осъществените вноски за всички осигурителни случаи във връзка с полагания допълнителен труд, след като не се касае за заетост по основното трудово правоотношение за част от законоустановеното работно време, не дават право на лицето да иска включване на получения доход към този, реализиран по основния трудов договор, тъй като вноските са били недължими по закон. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, се формира изводът, че през периода 18.08.1987 г. 14.10.1987 г. С. Г. Л. е работил по втори трудов договор за допълнителен труд при друг работодател, като по основното си трудово правоотношение - с НИПИ КУЛТУРА ООД, е работил при пълно работно време и е осигуряван за всички осигурителни случаи, поради което по допълнителното трудово правоотношение е следвало да се осигурява само за трудова злополука. В съответствие с разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от Правилника, пенсията му следва да се изчислява само от трудовото възнаграждение за основната работа, а получените възнаграждения за работата по трудовия договор за допълнителния труд не се вземат предвид. В съответствие с тези правила, административният орган законосъобразно е отказал да включи дохода от втория трудов договор с Хранителни стоки АД за периода 18.08.1987 г. 14.10.1987 г. в осигурителния доход за изчисляване на личната пенсия за осигурителен стаж и доход. Не намира приложение разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ПКЛТДГДПСУ (отм., ДВ, бр. 99/1999 г.), тъй като същата се отнася за случаите по изр. второ на ал. 1, тоест когато по основното си трудово правоотношение лицето е било заето за част от законоустановеното работно време и затова за работата по втория трудов договор се осигурява за всички осигурителни случаи, а в случая не е налице тази хипотеза. В същия смисъл е практиката на Върховния административен съд, обективирана както следва: Решение 7543 от 21.05.2019 г. на ВАС по адм. д. 8780/2018 г., VI о., Решение 5273 от 15.04.2013 г. на ВАС по адм. д. 1046/2013 г., VI о., Решение 12015 от 29.11.2007 г. на ВАС по адм. д. 7255/2007 г., VI о., Решение 10049 от 2.12.2004 г. на ВАС по адм. д. 6560/2004 г., I о. Следва да бъдат споделени изводите на административния съд за неприложимост на посочената разпоредба към юридическите факти, настъпили преди това и относими към периода 18.08.1987 г. 14.10.1987 г., когато е положен труда на жалбоподателя по допълнителен трудов договор. Съдът правилно е приел, че относимите, действали през периода законови разпоредби, не предвиждат възможност за изцяло или частично признаване на положения труд по допълнителен трудов договор като допълнителен осигурителен стаж при пенсиониране, наред със зачитането на осигурителен стаж по основното правоотношение. На основание §9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. съгласно дотогава действащите разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс Не е налице законово основание периодът, през който жалбоподателят е работил по втори трудов договор в Хранителни стоки АД, в който е зачетен за трудов/осигурителен стаж в календарната му продължителност като положен при други осигурители, да се зачете повторно, тъй като съгласно чл. 96, ал. 5, изр. второ от приложимия за периода Правилник за прилагане на Закона за пенсиите /отм. от 01.01.2000 г./, не може да се зачетат за трудов стаж повече дни от броя на календарните дни за съответния период. Предвид изложеното, Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, С. Г. Л. следва да бъде осъден да заплати на ТП на НОИ София-град разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция, в размер на 100 лева (сто лева). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,