Решение № 4174 от 17.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5247/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. Т. М. от гр. Велико Търново срещу Решение 67 от 05.04.2023 г. по адм. дело 709/2022 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлен искът му срещу Върховния административен съд за обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 665,18 лв. и неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Касационният жалбоподател излага оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. От съдържанието на процесния договор за осигуряване на заетост извежда аргументи, че по отношение на спорните въпроси приложение намира правото на Европейския съюз, което не съдържа ограничения на правноорганизационната форма на допустимите работодатели. Иска отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество спора, като касационната инстанция уважи предявения иск срещу Върховния административен съд. Ответникът - Върховният административен съд, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила обжалваното съдебно решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и обсъди становищата на страните, наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу решение, което подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред Административен съд Велико Търново е образувано по искова молба на И. Т. М. срещу Върховния административен съд за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 665,18 лв. и неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. във връзка с постановено Решение 11799 от 18.11.2021 г. по адм. дело 6328/2021 г. по описа на Върховния административен съд. Съдът е установил от фактическа страна, че между И. Т. М. и Агенцията по заетостта на 19.01.2021 г. е сключен Договор ЗТ2-04-01-00623#8 за осигуряване на заетост по проект Заетост за теб, като задълженията на М. са за наемане по трудов договор на едно безработно лице за срок от 9 месеца, а Агенцията по заетостта следва да изплаща трудово възнаграждение в размер общо на 4 665,18 лв. В чл. 4 от договора изрично е посочено, че средствата по чл. 2, т. е. помощта, предоставена на работодателя, са минимална помощ по смисъла на Регламент (ЕС) 1407/2013 на Комисията от 18 декември 2013 година относно прилагането на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз към помощта de minimis (Регламент 1407/2013). И. Т. М. е назначил с трудов договор 1/01.02.2021 г. К. Н. К. като технически сътрудник за срок от 9 месеца. За срока на договора редовно са плащани дължимото трудово възнаграждение, данък общ доход и осигурителни вноски. Договорът за осигуряване на заетост е едностранно прекратен от възложителя на 01.02.2021 г. с писмо с рег. 3Т2-04-01-00623#9/01.02.2021 г., тъй като И. Т. М. в качеството на младши адвокат не попада в категорията допустими работодатели. Съгласно Условията за кандидатстване (УК) допустими работодатели са: регистрирани по Търговския закон (ТЗ) и Закона за кооперациите (ЗК), вкл. и общински предприятия по ТЗ (чл. 51, ал. 2, изр. 1 от Закона за общинската собственост); регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) и регистрирани по Закона за народните читалища (ЗНЧ). По жалба на И. Т. М. актът за прекратяването на договора е отменен с Решение 132 от 05.05.2021 г. по адм. д. 77/2021 г. по описа на Административен съд - Велико Търново. С Решение 11799 от 18.11.2021 г. по адм. дело 6328/2021 г. по описа на Върховния административен съд първоинстанционното решение е отменено и жалбата на М. срещу акта за прекратяване е отхвърлена. Мотивите на касационната инстанция са, че липсва противоречие между правилата, установени с Регламент 1407/2013, и приложимите условия за допустимост на работодателите. Според касационната инстанция няма пречка чрез условията за кандидатстване да се въведат допълнителни условия за допустимост на кандидатите съобразно спецификата на проекта и неговата цел. От правна страна съдът е посочил, че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) в чл. 2в, ал. 1, т. 1 урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища от достатъчно съществени нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 203, ал. 3 АПК държавата отговаря за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС. Фактическият състав на отговорността на държавата за вреди по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ включва: 1. нарушена правна норма на правото на ЕС, която да предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. В този смисъл е трайната практика на Съда на Европейския съюз (Решение от 19 ноември 1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90, Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, Решение от 9 декември 2010 г. по дело C-568/08, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11). Реализирането на отговорността на държавата е обусловено от кумулативното наличие на посочените материалноправни предпоставки. При липса дори само на един от елементите на фактическия състав отговорността на ответника не може да бъде реализирана. Доказателствената тежест за установяване на правопораждащите юридически факти и на връзките между тях лежи върху ищеца. По отношение на първата предпоставка по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ ищецът претендира наличието на приложима правна норма от Регламент 1407/2013. Аргументите му са, че именно този регламент определя правилата за отпускане на държавните помощи de minimis, включително допустимите получатели - предприятия, без ограничение в правноорганизационната им форма. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Регламент 1407/2013 същият се прилага по отношение на помощите, предоставяни на предприятия от всички сектори с изключения, които са изрично изброени. В т. 4 от преамбюла на регламента е посочено, че предприятие е всеки субект, осъществяващ стопанска дейност, независимо от правния му статут и начина, по който се финансира. Според ищеца именно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Регламент 1407/2013 определя възможността за предоставяне на държавната помощ de minimis на всички предприятия без значение на правния им статут, с изключение на извършващите дейност в областта на рибарството и аквакултурите, селското стопанство и преработката на селскостопанска продукция. Съдът е приел, че тази правна норма не предоставя права на частноправните субекти, тъй като предоставянето на държавна помощ, включително спрямо кои лица може да бъде предоставена, е в изключителните правомощия на държавата и не подлежи на регулация от общностното право. Следователно категориите правоимащи лица не попадат в обхвата на приложение на Регламент 1407/2013. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, при липсата на което и да е от тях няма основание да бъде ангажирана отговорността на ответника. В случая исковата молба се основава на твърдения, че от тричленния състав на Върховния административен съд, постановил Решение 11799 от 18.11.2021 г. по адм. дело 6328/2021 г. по описа на същия съд, е допуснато нарушение на Регламент 1407/2013 г., като съдът при преценка на кръга на допустимите кандидати не се е съобразил с дефиницията на понятието предприятие, дадена в Регламент 1407/2013. Правилен е изводът на съда, че кръгът на допустимите кандидати по процедура BG05M9OP001 ЗАЕТОСТ ЗА ТЕБ по Оперативна програма Развитие на човешките ресурси 2014 - 2020 г. не е очертан в Регламент 1407/2013. Допустимите кандидати са посочени в УК. Съгласно т. 11 от УК това са три категории лица, а именно регистрирани по ТЗ и ЗК, вкл. и общински предприятия по ТЗ; регистрирани по ЗЮЛНЦ и регистрирани по ЗНЧ. Съдът правилно е установил, че И. Т. М. е кандидат, който не отговаря на поставените условия за допустимост. По делото не се спори, че по отношение на лицето И. Т. М. няма вписване в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Той е самоосигуряващо се лице, вписано в регистър БУЛСТАТ на основание чл. 3, ал. 1, т. 9 от Закона за БУЛСТАТ, упражняващ дейност като младши адвокат. Посочената разпоредба регламентира основание за вписване на физическите лица, упражняващи свободна професия или занаятчийска дейност, но не представлява регистрация по ТЗ или по някой от другите посочени в УК закони. Не е достатъчно обстоятелството, че същият упражнява стопанска дейност или че представлява предприятие по смисъла на Регламент 1407/2013. Обстоятелството, че регламентът дефинира област на приложение, не ограничава възможността на Управляващия орган да извърши свободна преценка относно допустимите кандидати по проекта, въвеждайки допълнително ограничаване кръга на субектите съобразно спецификата на проекта и неговата цел. Въз основа на установената по делото фактическа обстановка административният съд е обосновал правилен извод, че не е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на Върховния административен съд по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, а именно достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. По горните съображения правилен е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск. Не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, седмо отделение