Решение № 232 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2215/2013 г.

Решение № 232 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2215/2013 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е въззивното решение на Софийския градски съд от 16.11.2012 г., постановено по гр. дело № 2982/2009 г. по описа на II-Б състав, с което е оставено в сила решение № 1-5-59 по гр. дело № 15231/2007 г. на Софийския районен съд, 44-ти състав за отхвърляне предявения от Т. Й. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] и Ц. Й. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] срещу П. С. Х., ЕГН [ЕГН], Вяра Х. Б., ЕГН [ЕГН], двете с адрес: [населено място], [улица], М. Х. К., ЕГН [ЕГН], г. София, ж. к. "О. II", [жилищен адрес] и [фирма], рег. по ф. дело № 13762/1998 г. на СГС, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], иск с правна квалификация чл. 108 ЗС - с предмет ревандикацията на следния недвижим имот: 46/84 ид. ч. от дворно място от 450 кв. м., находящо се в [населено място], м. "К. село-С.", парцел ХII-994, кв. 40, при съседи: от две страни: улици "Х. гора" и "Д.", ХIII-993, I-996, 998, ХI-995. Недоволни от въззивното решение са касаторите Т. Й. Г. и Ц. Й. К., представлявани от адвокат П. А., които го обжалват в срока по чл. 283 ГПК като считат, че е необосновано и неправилно тъй като е постановено в нарушение на процесуалния и материален закон, не са обсъдени в цялост доводите на ищците, обстоятелствата и превратно са обсъдени доказателствата по делото, в нарушение на чл. 127, ал. 1 и чл. 4, ал. 2 ГПК (отм.). Процесуалните представители адвокатите П. А. и Ц. М. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Жалбоподателката Ц. Й. К. поддържа жалбата. Ответниците по касация П. С. Х. и М. Х. К. не вземат становище. Ответниците по касация Вяра Х. Б. и [фирма] чрез адвокат И. И. заявяват становище за неоснователност и по съображения, изложени в писмена защита. Върховният касационен съд, състав на I-во гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените оплаквания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че съсобствеността не е прекратена със спогодбата, постигната на 26.05.1975 г. по гр. дело № 1132/1975 г. на Софийския районен съд-К. район, 4-ти състав, по силата на която наследодателката на ищците Р. С. Д. е придобила правото на собственост върху 46/84 ид. ч. от процесния недвижим имот тъй като същият е изнесен на публична продан, а представеният изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 750/1964 г. на Софийския районен съд представлява индиция, че съсобствеността не е прекратена с горепосочената спогодба. Направен е извод, че ищците не са доказали към датата на откриване на наследството праводателката им, починала на 12.08.1992 г., да е притежавала правото на собственост върху процесния имот, респ. идеални части от него. Касационната жалба е редовна и допустима. Разгледана по същество се явява основателна. Решението на въззивния съд е неправилно като при постановяването му е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С определение № 306 от 4.06.2013 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за доказателственото значение на съдебната спогодба. Обстоятелствата по делото са следните: Според приетия протокол от 26.05.1975 г. по гр. дело № 1132/1975 г. на Софийския районен съд, К. район, IV-ти състав е постигната съдебна спогодба като праводателката на ищците/касатори/ Р. С. Ч. е получила в дял процесния недвижим имот и е вписана в книгите за вписвания на 24.07.1975 г., том 18, № 158, вх. рег. 19440. Съдебната спогодба удостоверява, че съделителите са постигнали съгласие относно делбата на имотите, вкл. процесния, а това, че е имало друго дело не се отразява на уговорката, постигната със съдебната спогодба тъй като издаденият от 18.08.1981 г. изпълнителен лист за изнасяне на публична продан имот, състоящ се от къща и дворно място, цялото от 470 кв. м., урегулиран парцел 1 в кв. 40 на [улица], К. село, София, не установява кога е постановено решението във втората фаза - за извършване на делбата по гр. дело № 750/1964 г. на Софийския районен съд, поради което не може да се направи извод, че е след съдебната спогодба. В разглеждания случай с оглед разпоредбата на § 2, ал. 1 ГПК/ред., ДВ, бр. 50 от 2008 г./ за реда на разглеждане на висящите дела до влизане на този кодекс в сила, въззивният съд е следвало да разгледа въззивната жалба по реда на ГПК/1952 г./. По посочения процесуален въпрос е налице разрешение, дадено в противоречие относно функциите на въззивната инстанция, в противоречие и със задължителната практика на ВКС, с която въззивният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, а не като инстанция по същество. Съгласно разясненията, дадени в т. 19 на ТР № 1/4.01.2001 г., ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в процеса прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивната инстанция следва да изготви самостоятелни мотиви по предмета на спора, тя не може да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция като законосъобразни и обосновани. Даденото в обжалваното решение разрешение на тези процесуални въпроси относно правомощията на въззивната инстанция е в противоречие на цитираното ТР на ОСГК на ВКС. С оглед приетото по-горе относно правомощията на въззивния съд като инстанция по същество при разглеждане на въззивната жалба по реда на ГПК/1952 г./, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС следва да се приеме, че касационната жалба е основателна. Като не е упражнил правомощията си на инстанция по същество и не е изпълнил задължението да извърши самостоятелна преценка на събрания в първата инстанция и пред него доказателствен материал, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността на решението. Касационната инстанция не може да провери изводите на въззивния съд по спорните за делото въпроси за установяване принадлежността на правото на собственост поради това, че липсват мотиви в тази насока. Липсва обсъждане и преценка на относимите към правния спор доказателства, а оттук фактически и правни изводи. Въззивният съд не е могъл да основе решението си на мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. В обобщение, следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Това налага касирането му и връщането му за ново разглеждане на спора и постановяване на решение, към което следва да се изложат мотиви, въз основа на самостоятелни фактически констатации след обсъждане на всички относими доказателства по реда на чл. 188 ГПК (отм.), възражения по иска и оплаквания - доводите във въззивната жалба. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да съобрази, че съдебната спогодба има сложен фактически състав, който обхваща договора за спогодба и определението на съда, с което се одобрява спогодбата като законосъобразна и непротиворечаща на добрите нрави /правилата на социалистическото общежитие в случая съобразно предвиждането на ГПК от 1952 г./, а по своята същност е договор, с който съделителите по висящ делбен процес чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си общото имущество и по този начин прекратяват съществуващата общност, по отношение на вещите/имотите/-спогодбата има вещно-прехвърлително действие понеже по своята същност и изисквания за законосъобразност съдебната спогодба не е търпяла изменения с промяната на законодателството, в чиято основа стои договорът за спогодба по чл. 365 ЗЗД. В случая се касае до съдебна спогодба относно вещни права върху недвижим имот /който е предмет на иска по чл. 108 ЗС/, което означава, че делбеният съд при одобряването й е извършил проверка относно притежанието на отстъпените върху имота права, както и за изпълнението на особените изисквания на закона /това би сторил нотариусът, ако доброволната делба ставаше по нотариален ред/, което е свързано с намерението на съделителите /съсобственици, сънаследници/ да настъпят материалноправните последици на ликвидиране на съсобствеността, а те могат да настъпят само тогава, когато настъпят процесуалните последици. В практиката се приема, че спогодба може да бъде сключена и по повод на разрешен от съда правен спор. В т. 8 на ППВС № 2/1977 г. се казва, че ако след влизане в сила на решение страните постигнат спогодба по спора, не подлежат на отмяна по никакъв ред нито решението, нито спогодбата, защото няма пречка с последваща спогодба страните да пререшат даден спор, макар че той е разрешен с влязло в сила решение. А щом решението на съда не удовлетворява и двете страни, може да се приеме, че спорът за тях все още съществува - друг е въпросът доколко е приемливо частноправен акт да заличи публичноправните последици на съдебното решение. По изложените съображения и на основание чл. 281, т. 3 ГПК касационната жалба следва да се уважи, поради което Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение на основание чл. 293 ГПК