Решение № 136 от 13.09.2011 г. на ВКС по ч. н. д. № 2023/2011 г.

Решение № 136 от 13.09.2011 г. на ВКС по ч. н. д. № 2023/2011 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е по чл. 346, т. 4 НПК. Защитникът на А. В. Щ. - подсъдим по анхд № 637/2010 г. на Благоевградския районен съд и ванхд № 118/2011 г. на Благоевградския окръжен съд - е обжалвал постановеното по делото на окръжния съд определение № 286 от 30.III.2011 г., с което е върната като подадена след срока за обжалване въззивната жалба на Щ. срещу постановеното от районния съд в производство по чл. 375 - 380 НПК решение № 92143 от 14.ХII.2010 г. В жалбата се твърди допуснато с обжалваното определение съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че като просрочена и съгл. чл. 323, ал. 1 НПК, жалбата е следвало да се върне от първоинстанционния, а не от въззивния съд, което нарушение е довело до ограничаване правото на подсъдимия на двуинстанционно обжалване на връщането първо пред въззивния, а след това и пред касационния съд. Искането е за отмяна на обжалваното определение и връщане делото на районния съд за произнасяне по допустимостта на въззивната жалба. В писмени бележки подалият жалбата защитник сочи още, че окръжният съд не е следвало да счита жалбата за просрочена, тъй като съгласно чл. 319, ал. 1 НПК жалбите и/или протестът срещу първоинстанционния акт се подавали "в петнадесет дневен срок... от съдебното заседание на което е обявен... или от узнаването му от страните, ако... поради уважителни причини не са присъствали", какъвто бил "настоящия казус". Писменото становище на прокурорът от ВКПр е за основателност на жалбата. Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Действително съдията от първоинстанционния съд, направил констатацията "жалбата извън срок", е следвало да я върне на подателя в съответствие с чл. 323, ал. 1, т. 2 НПК, вместо да я изпраща на окръжния съд с разпореждането си от 19.III.2011 г. Това нарушение обаче не е довело до нарушаването на каквито и да било процесуални права на жалбоподателя и, в частност, на твърдяното право на "двуинстанционно производство". Това е така защото определението, прекратяващо по-нататъшния ход на наказателното производство, ще бъде постановено за първи път от районен, а не от окръжен или апелативен съд, действащи като въззивна инстанция, при което няма да подлежи на обжалване и "по касационен ред" - чл. 346, ал. 1, т. 4 НПК. Касационната жалба е неоснователна и затова, защото въззивната жалба правилно е преценена като просрочена и като такава, негодна да провокира въззивна проверка на първоинстанционното решение. Първоинстанционните актове, присъда и/или решение, се обявяват по реда на чл. 310, ал. 1 НПК, независимо дали са постановени по общите, или по някое от особените правила. За тези актове законът не предвижда съобщаване на страните, ако не са присъствали при постановяването им, не се интересува и от причините за това тяхно поведение. Затова и чл. 319, ал. 1 НПК, приложим вкл. за производствата по гл. ХХVIII НПК /чл. 378, ал. 5 НПК/, поставя пред недоволните страни изискването да обжалват или протестират първоинстанционния акт в срок единствено от неговото постановяване. Първоинстанционното решение, в случая, е постановено на 14.ХII.2010 г., срокът за обжалване е започнал да тече от следващия ден /чл. 183, ал. 2 НПК/ и е изтекъл на 29.ХII.2010 г. Въззивната жалба е заведена в канцеларията на районния съд на 18.III.2011 г., повече от 2 месеца и половина след изтичането на срока за обжалване, при което оставянето й от въззивния съд без разглеждане е процесуално законосъобразно и постановеното в този смисъл обжалвано определение следва да се остави в сила. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение