Решение № 11467 от 14.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4477/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.119 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ Пловдив срещу Решение 1903 от 26.02.2025 г., постановено по адм. дело 2789/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив. Изложени са доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. В допълнително становище се претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Ответникът Н. Н. А., чрез адвокат Т. А. Божинов, в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, съобразено с практиката на Конституционния съд и трайната практика на ВАС по аналогични случаи, поради което иска оставянето му в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Предмет на спора пред първоинстанционния съд е Решение 2153-15-318/01.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Н. Н. А. срещу разпореждане [номер]/Протокол 2140-15-760/28.08.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив. От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по заявление с вх. 2112-15-2319 от 18.07.2024 г., с което Н. Н. А. е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. Към заявлението са били приложени удостоверителни документи, сред които Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК 92767/127/03.07.2024 г., с определени 60 на сто трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане, Удостоверение за раждане [номер]/[дата] и Удостоверение за раждане [номер]/[дата]. С разпореждане [номер]/Протокол 2140-15-760/28.08.2024 г. на ръководителя по Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Пловдив е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл.74, ал.1, т.4 КСО. За да постанови този резултат, пенсионният орган е изложил доводи, че времето, през което неработеща майка е отглеждала дете до 3-годишна възраст, зачетено за осигурителен стаж на основание чл.9, ал.7 от КСО от 01.08.2008 г. до 01.08.2011 г. и от 04.01.2015 г. до 04.01.2018 г., с обща продължителност 06 г. 00 м. и 00 дни, не е действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. В разпореждането е отразено, че към датата на инвалидизиране - 15.03.2024 г. А. има навършена възраст [възраст], а по представените документи за осигурителен стаж и данните по чл.5, ал.4, т.1 от КСО, за времето от 01.08.2008 г. до 22.06.2022 г., е зачетен общ осигурителен стаж 06 г. 00 м. 05 дни, от които само 05 дни са действителен осигурителен стаж. С тези мотиви от страна на пенсионния орган е прието, че Н. Н. А. не е изпълнила условието за наличие на най-малко 1 година и 08 месеца действителен осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, поради което и на основание чл.74, ал.1, т.4 КСО е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Разпореждането, с което е постановен отказът е обжалвано по административен ред пред директора на ТП на НОИ Пловдив, който е възприел доводите на пенсионния орган и е отхвърлил жалбата с цитираното Решение 2153-15-318 от 01.11.2024 г., което е предмет на съдебен контрол. Първоинстанционният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при наличие на фактически и правни основания за издаването му, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон, поради което го е отменил и е върнал преписката на пенсионния орган за издаване на нов акт съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение, като е възложил в тежест на касатора разноските по делото. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на решението си съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон. Подробно са обсъдени възраженията на страните и са изложени мотиви досежно подлежащия на оспорване административен акт, като съдът се е позовал на константната съдебна практика на Върховния административен съд по тълкуване хипотезата на действителен осигурителен стаж в случаите на ползване на отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В чл.74, ал.1 от КСО е посочено, че осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, какъвто е настоящият случай. За лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл.74, ал.2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Правилен и обоснован е изводът на съда по спорния по делото въпрос, а именно: наличието на действителен осигурителен стаж на Н. Н. А. за времето, когато е била неработеща майка. От наличните в административната преписка доказателства е видно, че това се отнася за периодите на майчинство от 01.08.2008 г. до 01.08.2011 г. и от 04.01.2015 г. до 04.01.2018 г. с обща продължителност 06 г. 00 м. и 00 дни. Както правилно е отбелязал в тази връзка съдът, от анализа на приложимата материалноправна уредба на чл.9, ал.2, т.1 и т.2 КСО и чл.38, ал.3, т.6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск при общественото осигуряване при майчинство, включително и в хипотезите на чл.74, ал.1, т.2, 3 и 4. В този смисъл е и постоянната практика на Върховния административен съд, част от която е цитирана в съдебното решение. Предвид изложеното, не се установяват сочените касационни основания за отмяна, поради което решението, като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на Н. Н. А. се дължат разноски на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, в размер на 500 лева за процесуално представителство пред касационната инстанция, които, на основание чл.143, ал.1 от АПК и § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да се възложат в тежест на Националния осигурителен институт гр. София. Определеното адвокатското възнаграждение е в минималния размер за този вид дела, предвиден в чл.8, ал.2, т.2 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, предвид което настоящата инстанция намира, че не следва да обсъжда възражението за прекомерност, отправено от касатора. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,