Решение № 1948 от 22.2.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенция "Митници" - гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение 6222 от 26.10.2022 г., постановено по адм. д. 5267/2020 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което агенцията е осъдена да заплати на "Глобъл Транс Лоджистикс" ООД обезщетение в размер на 599,92 лв. за имуществени вреди, претърпени в резултат на отменено Решение 676/11.11.2008 г. на Началника на Митница Аерогара София, ведно със законната лихва, считано от 31.10.2011 г. датата на подаване на исковата молба. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изтъква доводи за липса на фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Поддържа, че не е обсъдено и приложението на чл. 5 ЗОДОВ.Моли решението да бъде отменено, а искът - отхвърлен. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. С касационната жалба е формулирано искане, ако съдът намери за необходимо, да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: "Следва ли под лихви по смисъла на чл. 192 ЗМ вр. чл. 98 Р952/2013 г. по смисъла на европейското законодателство да се разбира изобщо обезщетение, доколкото същото се изчислява именно като законна лихва? 2. Може ли да се приеме, че е допустимо ограничаването на упражняване правото на собственост, вменено на и осъществено от митническите органи съгласно митническото законодателство на ЕС спрямо ищцовото дружество, изразяващо се в изискване за обезпечение, представлява ли това изискване непропорционална и нетърпима намеса в правото на собственост на дружеството? 3. Гарантира ли правната уредба на ЕС, изискваща учредяване на обезпечение съгласно Регламент 2913/92 г. и Регламент 2454/93 г. осъществяване на преследваните от нея цели от общ интерес и надхвърля ли необходимото за тези цели ?". Ответната страна - "Глобъл Транс Лоджистикс" ООД, чрез адв. Айдарова, оспорва касационната жалба. Възразява срещу искането за отправяне на преюдициално запитване. Претендира разноски. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, при наличието на изискуемите за това процесуални предпоставки. По същество е частично основателна. Производството пред Административен съд София-град се е развило по исковата молба на "ГЛОБЪЛ ТРАНС ЛОДЖИСТИКС" ООД против Агенция "Митници", с която, на осн. чл. 203 и сл. АПК е предявен иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи - в размер на 599,92 лв., причинени от Решение 676/11.11.2008 г. на Началника на Аерогара Митница София, отменено като незаконосъобразно, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. С обжалваното решение агенцията е осъдена да заплати исковата сума, като съдът е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). От фактическа страна АССГ е приел за установено, въз основа на приложените по адм. д. 1917/2009 г. на същия съд доказателства, че "Глобъл Транс Лоджистикс" ООД е осъществило внос на стоки от Република Турция, които е декларирало и за които е била определена нова, по-висока митническа стойност; въз основа на тях е бил определен и нов по-висок размер на дължимия ДДС. Издадено е Решение 676/11.11.2008 г. на Началник Митница Аерогара София, което е отменено с влязло в сила съдебно решение. Въз основа на това е прието, че е изпълнена първата предпоставка на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Изложени са мотиви и за наличие на вреда в размер на законната лихва върху сумата, в причинна връзка с отменения акт. С молба вх. 2600-3751 от 01.08.2008 г. дружеството е поискало възстановяване на събраните депозити. За определяне размера на обезщетението е изслушано експертно заключение. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, настоящата инстанция следва да отговори на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпросите: "Следва ли под лихви по смисъла на чл. 192 ЗМ вр. чл. 98 Р952/2013 г. по смисъла на европейското законодателство да се разбира изобщо обезщетение, доколкото същото се изчислява именно като законна лихва? 2. Може ли да се приеме, че е допустимо ограничаването на упражняване правото на собственост, вменено на и осъществено от митническите органи съгласно митническото законодателство на ЕС спрямо ищцовото дружество, изразяващо се в изискване за обезпечение, представлява ли това изискване непропорционална и нетърпима намеса в правото на собственост на дружеството? 3. Гарантира ли правната уредба на ЕС, изискваща учредяване на обезпечение съгласно Регламент 2913/92 г. и Регламент 2454/93 г. осъществяване на преследваните от нея цели от общ интерес и надхвърля ли необходимото за тези цели ?": Нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ЕС/, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на правото на Съюза при постановяване на решението по конкретен правен спор. Основните предпоставки за възникване на задължение за отправяне на преюдициално запитване са следните: запитващата юрисдикция да е последна инстанция по материалното право, повдигнатите въпроси да се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, въпросът да е относим към основния спор и да касае реален, а не хипотетичен правен проблем по него, въпросът да не е идентичен с предишно запитване по подобно дело, отговорът да не произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС, да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на разпоредбата или акта, чието тълкуване се иска. Поставените в касационната жалба въпроси са неясни, не са формулирани като такива, касаещи тълкуване на конкретна норма от правото на ЕС и в този вид са неотносими към спора. Както се сочи в константната практика на Съда на Европейския съюз, от връзката между втора и трета алинея от член 267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора (Решение от 6 октомври 1982 г. по дело Cilfit и др., 283/81, точка 10, Решение от 18 юли 2013 година по дело C-136/12, Consiglio nazionale dei geologi, т. 26, Решение от 06.10.2021 г. по дело С-561/19, Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, т. 34). Обстоятелствената част на исковата молба обуславя правна квалификация на иска по чл. 1 ЗОДОВ. Никъде в исковата молба няма позоваване на нарушаване на правото на Европейския съюз като основание на иска. Искът е предявен като такъв за обезщетение на вреди, произтекли от отменен индивидуален административен акт, а не за вреди от нарушаване правото на Европейския съюз, в който случай дори предварителната отмяна на съответния административен акт не е необходима. Освен това производството по установяване на митнически задължения, в случая на тяхната липса, е приключило с влезли в сила решения на националния съд, като по силата на българския процесуален закон правните последици на тези актове се заличават, считано от момента на издаването им. По тези въпроси няма спор в процеса. Не на последно място, разпоредбата на чл. 192 ЗМ (отм.), на която касаторът се позовава и във връзка с която иска тълкуване на правото на ЕС, не е приложимо право в спора за дължимостта на обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ в настоящия случай, за което ще бъдат изложени допълнителни съображения по същество по-долу. Въпросите всъщност не касаят относимия към спора въпрос, а гравитират около правомощието на митническите органи да изискват обезпечения. Това правомощие обаче не е спорно в настоящия процес. Поради това искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз следва да бъде оставено без уважение. Решението е правилно. Фактическата обстановка по делото е установена, а крайните изводи съответстват на материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица постановени при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да се докаже по безспорен и категоричен начин наличието на отменен административен акт, действие или бездействие на административен орган или негови длъжностни лица, постановени при извършване на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения по надлежния ред акт или установеното незаконосъобразно действие или бездействие, както и пряка причинна връзка между последните и вредите. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Не се спори, а е и доказано по делото, както правилно е приел и първоинстанционният съд, наличието на първата от кумулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - отменено Решение 676/11.11.2008 г. на Митница Аерогара София. Следва да се прецизира, че с решението за определяне на нова митническа стойност и нов размер на дължимото ДДС е разпоредено, в т. 4, след влизане в сила на същото решение вече учреденият от дружеството депозит в размер на 1716 лв. да бъде усвоен за погасяване на възникналото ново митническо задължение в общ размер на 1715,49 лв. и съответните лихви. Видно е от приложената ЕАД от 24.04.2008 г., че депозит от 1716 лв. е внесен на същата дата. Няма спор между страните относно факта на внасяне на депозита, както и че той е даден, за да бъде разрешено вдигане на стоките; това изрично е посочено и в касационната жалба на Агенция "Митници". Установено е от документите по приложеното адм. д. 1017/2009 г. на АССГ, че още на датата на вноса е извършена проверка на стоките по смисъла на чл. 152 вр. чл. 160 ППЗМ, както е посочено в самия протокол и на същата дата е издадено становище на отдел "Тарифна политика" при Митница Аерогара София за по-висока митническа стойност на стоките и е изискано внасяне на депозит в размер на митническата стойност. Съгласно приложимата към момента на вноса разпоредба на чл. 162 ППЗМ, даването на разрешение за вдигане на стоките поражда вземането под отчет на вносните митни сборове, определени в съответствие с данните, обявени в митническата декларация. Когато митническите органи считат, че започнатата проверка може да доведе до размер на митните сборове, по-голям от определения в съответствие с данните, обявени в митническата декларация, те изискват учредяване на обезпечение с размер, достатъчен да покрие разликата. Налице е и втората предпоставка - засягане на имуществената сфера на търговското дружество, поради обстоятелството, че за процесния период то не е разполагало с исковата сума. Макар размерът на претендираното обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. При паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срок. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Вредата се изразява в невъзможността да бъде ползвана съответната парична сума за времето до постановяване на съдебните решения. Налице е и причинна връзка между отменения акт и претърпените вреди. Още при първото разглеждане на делото, в мотивите на Решение 2103/10.02.2020 г. по адм. д. 1016/2018 г. на ВАС е посочено, че в случая не са приложими разпоредбите на чл. 192 (отм.) и чл. 214 от ЗМ. Както е посочено в самото решение, въз основа на което се претендират вредите, сумата е предвидена за усвояване, съгласно чл. 211, ал. 1, т. 2 ЗМ за взетите под отчет, на основание чл. 205 ЗМ публични държавни вземания. След отмяната на Решение 676/11.11.2008 г., отпада основанието за усвояване на сумата за покриване на публични държавни вземания, поради което и тази сума подлежи на връщане. Това следва и от чл. 214 ЗМ вр. чл. 219а ЗМ - когато митните сборове са определени с незаконосъобразен акт на митническите органи, недължимо заплатените суми се връщат със законната лихва. Не е спорно, че сумата е била поискана и възстановена. Спорът по настоящото дело касае обезщетението, представляващо заместваща престация за неизплатената лихва върху тази сума за периода на задържането и, а не самата сума от 1716 лв. Неоснователни са доводите на касатора за приложение на чл. 5 ЗОДОВ. Съгласно изричното разпореждане в самото решение, на ответника не е бил даден никакъв избор за това да предложи някакъв друг или същия вид обезпечение, а сумата от 1716 лв. е предвидена за директно покриване на по-високите митни сборове. Независимо от това, неоснователни са и съображенията във връзка с това, че евентуалната възможност на ответника да избере вида на обезпечението има значение за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Плащането всъщност изобщо не следва да се разглежда като опция, тъй като то означава изпълнение на акта. Изпълнението при липса на суспензивен ефект на жалбата е очевидно нежелан правен резултат от лицето, което оспорва акта, поради което не може да се твърди, че то има избор да изпълни и че този избор прекъсва причинно-следствената верига в случая. Неоснователни са и доводите срещу присъждане на законната лихва от завеждане на исковата молба. Както се посочи вече по-горе, макар размерът на обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ в случая да се изчислява на база законната лихва за процесния период, то не е лихва. Върху него се дължи законната лихва от завеждане на исковата молба, както по всеки иск за парично притезание. По изложените съображения решението следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора разноски на касатора не се дължат. На ответника се дължат разноски, съобразно представени доказателства за извършени разходи за адвокатско възнаграждение, в размер на 400 лв. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК Върховният административен съд, трето отделение