Решение № 1404 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6037/2007 г.

Решение № 1404 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6037/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 218а ГПК (отм.) във връзка с с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК в сила от 1.03.2008 г. В. К. Д. - С., К. Р. С. и М. Р. С. са обжалвали въззивното решение на Габровския окръжен съд по гр. д. № 99/2007 г. Касационната жалба е подадена в срок и съдържа мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима. Ответникът Т. Й. Й. е подал писмен отговор по реда на чл. 218г ГПК (отм.), в който изразява становище, че касационната жалба е неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Производството е по чл. 109а ЗС. С обжалваното решение Габровският окръжен съд е отменил решението на Габровския районен съд № 835 от 6.02.2007 г. по гр. д. № 1619/2005 г. и е признал за установено между страните по делото на основание чл. 109а ЗС, че границата между имотите, закупени с нот. акт № 153/1999 г. от Р. Р. С. и нот. акт 174/2003 г. на Т. Й. Й. минава така, както е означено по скицата на единичната експертиза, която е посочена като неразделна част от съдебното решение. Решението е валидно и допустимо. Неоснователен е доводът на касаторите, че искът е разгледан на непредявено основание, а предявеният иск според правната квалификация в исковата молба - чл. 53, ал. 2 ЗКИР е недопустим. Основанието на иска се състои във фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, а подвеждането на фактите под определена правна норма е задължение на съда. Ищецът може да посочи и правното основание, на което счита, че следва да бъде разгледан иска, но тази квалификация не обвързва съда. В исковата молба по настоящото дели ищецът е посочил, че се иска поправка на кадастрална грешка по реда на чл. 53 ЗКИР, но изрично е формулиран петитум за определяне на границата между имотите на ищеца и на ответниците. Препращането в чл. 53, ал. 2 ЗКИР за решаване на спора за собственост към общия исков ред при грешка в кадастралния план се свързва с наличие на спор за материално право и в зависимост от характера на спора заинтересованият собственик има право да избере вида на търсената защита. В случая такъв спор е възникнал при първоначалното заснемане на имота на кадастралния план и след като петитумът е именно за установяване на спорната граница, съдът правилно е квалифицирал иска и го е разгледал на основание чл. 109а ЗС. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, оценил е тяхната доказателствена сила и е направил обосновани фактически изводи. От разпитаните по делото свидетели е установено, че е съществувала стара ограда между двата имота, която е премахната след което е възникнал спора за границата между тях, която вече не е била материализирана. Районният съд е извършил оглед на място и е съставил окомерна скица, на която е обозначил основните трайни елементи посочени от свидетелите, които дават основание да се определи къде е била оградата - това са циментов кол, дувар и стъпала, на скицата е показано и местоположението на автобуса на мястото, на което свидетелите са посочили че е имало ограда. Доводите на касаторите за неправилност на фактическите изводи се основават изцяло на заключението на вещото лице Х., който е бил в състава на тричленната техническа експертиза, но е останал на особено мнение. Съдът е изложил подробни мотиви защо не възприема заключението на това вещо лице, с което процесуалните правила за преценка на доказателствата са спазени и касационният съд няма правомощия да извършва контрол на формираното вътрешно убеждение което е негово право като решаващ съд съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Доводите на касаторите, за нищожност на договора за доброволна делба от 1990 г. са недопустими поради липса на правен интерес, защото те са трето лице по отношение на наследството и дори делбата да не е породила правни последици, това не би рефлектирало в тяхната правна сфера. Невписването на договора за доброволна делба също не води до неговата нищожност, защото вписването има конститутивно действие само в случаите, изрично предвидени в закона. Вписването на договорите за доброволна делба има оповестително действие, а защитното им действие на основание чл. 113 ЗС се проявява само при конкуренция на права между лица, които са договаряли с един и същ праводател, каквато в случая не е налице. Основателен е доводът на касаторите, че в нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) съдът не е обсъдил възраженията им за придобивна давност. Спорът за граници е свързан и със спор за собственост и в производството по чл. 109а ЗС всяка от страните може да оспорва обема права, които притежава собственикът на съседния имот. В случая ответниците са оспорили правата на ищеца относно квадратурата на закупения имот и са се позовали на оригинерно придобиване на собственост на спорната част от имота, на придобивна давност се е позовал и ищецът. Възраженията са допустими, защото имотите са извън регулация и са от значение са решаването на делото, защото ако са основателни, спорът не би могъл да се разреши единствено чрез определяне местоположението на старата граница, следователно съдът е бил длъжен да ги обсъди. Ето защо на основание чл. 218б, ал. 1 "в" ГПК (отм.) решението следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе в диспозитива кое е точното местоположение на границата между двата имота като я обозначи с буквени знаци на скицата на вещото лице и да приподпише скицата, за да я направи част от решението. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение