Решение № 12882 от 27.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5197/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. И., гражданин на Сирия, чрез адв. Г. Димитров срещу Решение 1597/11.04.2024 г., постановено по адм. дело 258/2024 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 3390/26.02.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания за отмяната по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът не е преценил обстоятелствата и фактите, касаещи бежанската история на А. И., както и реалната ситуация в страната му по произход и в тази връзка не е извършил задълбочена преценка налице ли са предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ Иска да се отмени обжалваното решение на АС-Хасково и се постанови друго, с което се отмени решение 3390/26.02.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), чрез процесуалния си представител - юрк.Хичовски, в съдебно заседание, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност. Иска обжалваното решение, като правилно и обосновано, да бъде оставено в сила, Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14 -дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред административния съд е решение 3390/26.02.2024 г. на председателя на ДАБ, с което, на основание чл.75, ал.1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) на А. А. И., гражданин на Сирия, е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съдът е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Посочил е, че административният орган е събрал точна и актуална информация, свързана с общата обстановка в държавата по произход на чужденеца - Сирия, както и в държавата Турция, от която същият е преминал на територията на Република България и където е живял осем години. Съдът е преценил като правилен извода на Председателя на ДАБ при МС, че изложената бежанска история от А. А. И. не обосновава предоставянето на бежански статут, по смисъла на чл.8, ал. 1 ЗУБ, тъй като заявените от жалбоподателя обстоятелства не могат да бъдат свързани с нито една от причините за преследване, посочени в закона. Чуждият гражданин не е обосновал и твърденията си за осъществено спрямо него преследване поради някоя от причините по чл. 8, ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗУБ или действия по преследване, по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗУБ, от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 от ЗУБ в държавата му по произход. Съдът е обобщил, че напускането на Сирия през 2015 г., заради войната, а впоследствие и Турция - доброволно, където е живял осем години, работил е и е получил документ, даващ му право на легално пребиваване в страната, временна защита /кимлик/ и където се е оженил и му се е родило дете и където понастоящем е и неговото семейство / майка, брат и сестра/, е напълно оправдана житейска ситуация, но то е обусловено от причини от личен характер търсене на по-добър живот, а не от такива, предпоставящи предоставяне на международна закрила. На следващо място са обсъдени и доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, като е счетено, че не са налице и основанията по чл. 9 ЗУБ. Този извод е мотивиран с липсата на твърдения молителят да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, да е бил принуден да напусне страната си на произход Сирия поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или срещу него да са били предприети такива действия от официалните власти на Сирия и Турция или от групировка или организация, които тези държави да не са в състояние да контролират. Поради това чужденецът не е бил изложен и за него не съществува бъдещ риск от посегателства по чл. 9, ал.1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Липсата на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е преценена съгласно чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. и решение на Съда на Европейския съюз от 17.02.2009 г. по дело С-465/07. Съобразено е, че в случая не са изложени и твърдения за наличие на обстоятелства измежду предвидените в чл. 9, ал. 6 и ал. 8 от ЗУБ. Първоинстанционният съд е изследвал и възможността лицето да се ползва със закрила от друга държава. Отчел е обстоятелството, че чуждият гражданин в продължение на осем години е живял на територията на Република Турция, където и понастоящем се намира семейството му. В Турция живеят близките му и роднините му, които също имат издадени карти за временна защита. Съдът е приел, че в случая се явява обоснована преценката на административния орган относно сигурността на територията на тази държава, съответно наличието на изискуемите от разпоредбата на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ предпоставки същата да се приеме за трета сигурна държава по отношение на жалбоподателя. Този извод е допълнително мотивиран с информацията от представената по делото справка с вх. ЦУ-1987/13.12.2023 г. на Дирекция "Международна дейност" при ДАБ относно положението на сирийските бежанци в Турция. Отбелязал е, че не е доказано възражението, че Република Турция не приема обратно сирийски бежанци. В тази връзка е акцентирал на отразеното в справката за Република Турция, че всички сирийски бежанци в Турция са защитени срещу връщане , което обстоятелство не кореспондира с твърдението на лицето, за което и няма и доказателства. Посочил е, че Турция поддържа географско ограничение на Женевската конвенция и го прилага само за бежанци с произход от европейски страни, но със Закона за чужденците и международната закрила ( LFIP) от м. април 2013 г. страната създава специална правна рамка за убежище в страната и утвърждава задълженията на Турция към всички лица, нуждаещи се от международна закрила, независимо от страната им на произход. Изрично е посочено, че за бежанците от Сирия, Република Турция прилага режим на временна закрила, който предоставя на ползващите се от него право на легален престой, както и достъп до основни права и услуги. С оглед гореизложеното е изведено заключение, че процесното решение на административния орган съответства на всички изисквания за законосъобразност и като незасегнато от порок, налагащ отмяната му, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата против оспорения административен акт като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от първоинстанционния съд и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК препраща към тях. При постановяване на съдебния акт не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат отмяната му. Въз основа на изяснената фактическа обстановка, при съобразяване доводите на страните, съдът, в съответствие с приложимата нормативна уредба е приел, че административният орган е преценил всички относими обстоятелства, декларации или документи, свързани с личното положение на търсещия закрила и базирайки се на тях правилно е сметнал, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, във вр. с чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В случая обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история на А. А. И. не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Търсещият закрила, не е доказал по отношение на него да има наличие на основателни причини, пораждащи страх от преследване поради неговата религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. Анализът на данните в административната преписка сочи, че в случая не се касае за лице, нуждаещо се от международна закрила, а за икономически мигрант, търсещ по-добри условия за живот и реализация. Ето защо и целта му нелегално да напусне Турция, е била да отиде в Германия, в търсене на по-добър стандарт на живот. Не са налице и предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, тежки и лични заплахи върху живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случаи на вътрешен или международен въоръжен конфликт. По делото липсват доказателства в тази насока, като първоинстанционният съд обосновано е преценил и липсата на предпоставките за получаване на субсидиарна закрила по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, който нормативен текст съответства на чл.15, б. в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Неоснователни са и възраженията на касатора, че в настоящия случай липсва задължителната предпоставка по § 1, т. 9, б. б ЗУБ, съгласно която Република Турция се преценява като трета сигурна държава , ако на нейната територия чужденецът е защитен от връщане до територията на държава, в която съществуват условия за преследване и застрашаване на правата му. Изложените от първоинстанционния съд съображения, напълно се споделят от настоящия състав. Цялостният анализ на сигурността в страната по произход на чуждия гражданин, както и на Република Турция, където лицето необезпокоявано и легално е живяло през последните осем години, е извършен въз основа на обсъдените от административния орган и първостепенния съд справки за двете страни. Представената пред настоящата касационна инстанция нова справка - справка вх. ЦУ-2017/27.09.2024 г. относно Република Турция, не сочи на съществена промяна, която да се отразява на правилността на съдебното решение. С оглед изложеното, като е приел Решение 3390/26.02.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет за законосъобразно, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, изр. първо , предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,