Решение № 1547 от 18.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10034/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К. Б., чрез проц. представител адв. М. Петрова, против решение 12257/17 юли 2024 г., постановено по адм. д. 3885/2024 г. по описа на Административен съд София град. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна. Писмени възражения по касационната жалба не са депозирани в законовия срок. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила. Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по жалба на Е. К. Б. против заповед САГ24-РЯА-30-5/29 януари 2024 г. издадена от гл. архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а ал. 1 ЗУТ, вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено премахването на незаконен строеж: "Едноетажна постройка гараж", находящ се в ПИ с идентификатор по КККР 68134.404.6, УПИ І, кв. 715, местност "ЗОНА Г-13", район "Оборище" СО, с административен адрес: гр. София, ул. "Кешан" 3/бул. "Васил Левски" 144, гр. София. Съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна и е осъдил Е. Б. да заплати на Столична община разноски по делото в размер на 100 лева. Решението е валидно, допустимо и правилно. За да постанови акта си решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото и вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства е достигнал до верни правни изводи. Не са установени нарушения при издаването на процесния административен акт. Издаден е от компетентен орган, при спазване на материалния закон, при липса на извършени съществени процесуални нарушения. Изводът на съда съответства на доказателствата по делото и липсват фактически и правни основания за промяна този извод. Изложени са подробни и обосновани мотиви, които този съд изцяло споделя и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК препраща към тях. С касационната жалба не се сочат доказателства или правни основания налагащи промяна на направените от решаващия съд изводи. В касационната жалба Б. продължава да твърди, че имотът е деклариран в общинската администрация по чл. 14 ЗМДТ с декларация от 31 март 1998 г., поради което счита, че е спазено изискването за удостоверяване на неговата търпимост. Спорният момент е за евентуалната търпимост на строежа, изключваща възможността за неговото премахване. Преценката относно приложимите хипотези на § 16, ал. 1 ал. 3 ПР ЗУТ и на § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ е в зависимост от датата на извършване на строежа, като тежестта да я установи е върху заинтересуваната страна, в случая жалбоподателката. Верни са изводите на решаващия съд, че за процесния строеж към момента на изграждането му (1994 г.), следва да бъде разгледана хипотезата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ, според която незаконни строежи, започнати в периода 08 април 1987 г. до 30 юни 1998 г., но неузаконени до влизане в сила на ЗУТ - 31 март 2001, т., не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни и градоустройствени планове или по правилата и нормите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ и декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В настоящия случай, въпреки, че е прието, че постройката е допустима по действащия КЗР, липсва кумулативно изискуемата материално-правна предпоставка за търпимост на строежа - същият да е деклариран от собственика пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г., т. е. строежът не отговаря на изискванията на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ за определянето му като търпим и неподлежащ на премахване. Възражението на Б. в първоначалната жалба, преповторено и в касационната жалба, правилно е отхвърлено от съда, тъй като декларирането пред органите на приходната администрация не може да се приеме за деклариране по смисъла на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. Не се споделят доводите в касационната жалба, че данъчната служба е следвало да уведоми за подадената декларация компетентният орган по §16, ал. 2 ПР ЗУТ, тъй като не само, че органите са различни, но и се касае за различни видове декларации и процедури, които не могат да бъдат изпълнени кумулативно с подаване на една декларация по чл. 14 ЗМДТ. Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - без уважение. С оглед изхода на делото и във връзка със своевременно направеното искане, в тази връзка, на ответника Столична община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 24 НБПП, приложими на основание чл. 144 АПК. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав