Решение № 30 от 29.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 149/2015 г.

Решение № 30 от 29.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 149/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] - гр. С. срещу решение № 1530 от 17.07.2014 г. на САС по гр. д. № 432/2014 г. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното, постановено на 4.08.2013 г. по т. д. № 3274/2010 на СГС, с което е уважен искът с правно основание чл. 92 ЗЗД и касаторът е осъден да заплати на [фирма] - гр. С. сумата от 50 000 - петдесет хиляди евро - неустойка по т. 11.7 във връзка с неизпълнение на задължението му по т. 5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г., ведно със законната лихва от 8.12.2010 г. до окончателното плащане и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба [фирма] - гр. С. в отговора на същата счита същата за неоснователна. С определение № 645 по настоящото дело от 19.11.2015 г. по реда на чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящ изхода по спора правен въпрос: за предпоставките за критериите по чл. 20 ЗЗД при търсене на действителната воля на страните намерила израз в съдържанието на двустранен договор, поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - Р № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/13 на Четвърто г. о. на ВКС, Р № 105/30.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 944/2010 на Второ т. о. на ВКС, ТК и други. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за присъждане на сумата от 50 000 евро - неустойка, уговорена в т. 11.7 във връзка с неизпълнение на задължението на изпълнителя по т. 5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г. В тази клауза ответникът като изпълнител е поел задължението към ищеца-възложител да му представи в срок от 12 месеца от прехвърлянето на собствеността върху съответното УПИ, влязло в сила разрешение за строеж за жилищна сграда и медицински център с обща Р. от 3 535,61 кв. м. Не се спори, че това задължение на ответната страна е станало изискуемо на 8.12.2007 г. От страна на ответника-изпълнител е представено на 14.05.2008 г. разрешение за строеж и то за обект с Р. с 34,01 кв. м по-малка от договорената. Тълкувайки съдържанието на уговорката в т. 11.7 от Договора във връзка с тези в т. 11.5 и 11.6, в които също са уговорени неустоечни клаузи, решаващият състав е стигнал до извод, че действителната воля на страните по договора е изпълнителят да дължи неустойка в пълен размер от 138 827 евро и че същата е договорена не само за непълно неизпълнение, с оглед неосигуряване на разрешение за строеж за по-голямата квадратура на Р. -3 535,91 кв. м., но и за забава, въпреки че такава е уговорена и в предходната клауза на т. 11.5 от договора. Отречена е защитната теза, че неустойката по т. 11.7 от Договора има за цел да обезщети възложителя за неизпълнението на поетото от ответника задължение да осигури разрешение за строеж на по-голяма по Р. сграда и затова е уговорена да се определя на стойност от 350 евро за 1 кв. м. площ по-малка от договорената максимална площ по т. 5.2 като е възприето, че въпреки, че е представено разрешение за строеж за сграда с Р. само с 34,01 кв. м. по-малка от договорената в т. 5.2, то изпълнителят следва да заплати така уговорената неустойка в пълнодоговорения размер от 138 827 евро, до размера на 50 000 евро, за който е била предявена, според молба-уточнение от 30.08.2011 г. по т. д. № 3274/10 по описа на СГС. По правния въпрос от значение за изхода по спора: В цитираната задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК - Р № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/13 на Четвърто г. о. на ВКС, Р № 105/30.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 944/2010 на Второ т. о. на ВКС, ТК се приема, че съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението като отчита мястото на отделната уговорка, с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване касационната жалба срещу обжалваното решение е частично основателна. Тълкувайки съдържанието на уговорката в т. 11.7 от Договора във връзка с тези в т. 11.5 и 11.6, в които също са уговорени неустоечни клаузи в смисъла следващ от общия разум на изявлението като отчита мястото на отделната уговорка с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл, настоящият съдебен състав стига до извода, че действителната воля на страните по договора е изпълнителят да дължи неустойка в хипотезата на клаузата по т. 11.7 само за непълно в квадратурата неизпълнение, с оглед неосигуряване на разрешение за строеж за по-голямата квадратура на Р. - 3 535,91 кв. м., каквото задължение последният е имал, съгласно уговорката в т. 5.2 от договора. Неустойки за забава в полза на възложителя са уговорени в предходните клаузи на т. 11.5 и т. 11.6 от договора и то за неизпълнение в съответните срокове на задължението на изпълнителя по т. 5.1 от договора: да осигури разрешение за строеж на жилищна сграда с медицински център с Р. от 3 138,96 лева. Тези неустойки са уговорени съответно: в размер на 3 000 евро на месец, а при забава над три месеца в размер на 100 000 евро като неустойка дължима след разваляне на договора от възложителя. Тези неустойки не са предмет на настоящата искова претенция. С процесната искова претенция се търси неустойка при условията договорени в т. 11.7 от Договора, имаща за цел да обезщети възложителя за неизпълнението на поетото от ответника задължение в срок от 12 месеца от сключване на окончателен договор за придобиване собствеността върху процесния терен - УПИ VI-95 в кв. 12 по плана на [населено място], ЖК "О. Купел-2", одобрен със заповеди № 286/1982 и № РД-09-50-243/2006 да осигури разрешение за строеж на по-голяма по Р. сграда /3 535,61 кв. м./, съгласно поетото в уговорката в т. 5.2 задължение. Тази неустойка е за непълно изпълнение /за разлика от предходните две/, което следва и от това, че е уговорено да се определя в размер на 350 евро за 1 кв. м. по-малка Р. по издаденото разрешение за строеж от договорената максимална Р. по т. 5.2. Ето защо като е възприел, че въпреки, че е представено разрешение за строеж за сграда с Р. само с 34,01 кв. м. по-малка от договорената в т. 5.2, то изпълнителят дължи да заплати така уговорената неустойка в максимален договорен размер от 138 827 евро, въззивният състав е постановил необосновано и незаконосъобразно съдебно решение в частта, с която е уважил иска за разликата между действително дължимия размер на неустойката за 34,01 кв. М. по малка Р. до размера на 50 000 евро, за който е била предявен иска, според молба-уточнение от 30.08.2011 г. по т. д. № 3274/10 по описа на СГС. В тази част обжалваното решение следва да се отмени, ведно с частично потвърденото първоинстанционно решение и ВКС следва да отхвърли иска за разликата между сумата, представляваща действително дължимата неустойка, която се определя като се умножи 34,01 кв. м по 350 евро на кв. м. или 11 903,50 евро, до пълнопредявения размер от 50 000 евро. По отношение на разноските в настоящата инстанция: Ответникът по касация следва да заплати на касатора и разноските пред ВКС в размер, съобразно с отхвърлената в това производство част от иска, за което е направено съответно искане и са представени доказателства за плащане в общ размер на 4455,83 лева, съобразен с отхвърлената част от иска или 3 395,03 лева. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение