Решение № 12923 от 17.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3293/2012 г.

Решение № 12923 от 17.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3293/2012 г., VI о., докладчик председателят Венета Марковска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Красимир Христов Христов от гр. Русе, подадена чрез процесуалния му представител адв. Снежина Василева, срещу решение № 49 от 11.01.2012 г., постановено по адм. дело № 3801/2011 г. от Административния съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № 110007 от 22.07.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, ИМР - Русе, потвърден с решение № 632/5.10.2011 г. на директора на дирекция "ОУИ" - Варна, при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за осигурителни вноски на основание чл. 2, ал. 3, т. 2 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. В жалбата се съдържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение. Иска се отмяната му. Ответникът - директорът на Дирекция "ОУИ" - Варна, при ЦУ на НАП, не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява мнение за неоснователност на жалбата. Счита, че същата следва да се отхвърли, а решението като правилно и обосновано - оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. С решение № 49 от 11.01.2012 г. по адм. дело № 3801/2011 г. Административния съд - Варна е отхвърлил жалбата на Красимир Христов Христов, от гр. Русе, срещу ревизионен акт (РА) № 110007 от 22.07.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, ИМР - Русе и потвърден с решение № 632/5.10.2011 г. на директора на дирекция "ОУИ" - Варна, при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за осигурителни вноски на основание чл. 2, ал. 3, т. 2 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. За да достигне до този правен резултат, съдът е приел, че оспореният ревизионен акт е издаден при законосъобразно прилагане на материалноправните разпоредби на КСО и ЗЗО. Административният орган бил съобразил, че с подадената от жалбоподателя в хода на ревизионното производство декларация за започване на дейност като едноличен търговец, същият е заявил обстоятелството, че не желае да се осигурява, тъй като е пенсионер и не бил установил задължения за периодите, в които е получавал пенсия. За периода от 1.01.2006 г. до 7.05.2007 г. обаче Красимир Христов не бил получавал пенсия за инвалидност и за него не бил изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО. Поради това не е имал възможност за избор да се осигурява по свое желание. В случая бил приложим чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО, съгласно който жалбоподателят е следвало задължително да се осигурява за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Съдът е приел също, че ЗЗО не изключва самоосигуряващите се лица, получаващи пенсия от кръга на задължените лица. Поради това, независимо от обстоятелството, че след 7.05.2007 г. жалбоподателят е бил пенсионер, на основание фактът, че за периода от 1.01.2006 г. до 31.12.2009 г. същият е упражнявал дейност като едноличен търговец, законосъобразно органът по приходите бил установил и задължения за ЗОВ. Решението е правилно. Неоснователно е първото възражение в жалбата, касаещо обосноваността на обжалваното решение. Според касатора съдът не бил разгледал детайлно фактическата страна по представените по делото доказателства. Твърди, че разликата в загубената трудоспособност от 0,40 % била пренебрежимо малка при изискуемите по закон 50 % като основание за получаване на лична пенсия поради инвалидност. Този довод е несъстоятелен и няма своето правно основание. Съгласно чл. 72 от КСО, пенсия за инвалидност се определя на лица с 50 и над 50 на сто трайно намалена работоспособност/ вид и степен на увреждане. Разпоредбата задава императивно правило относно лицата, имащи право на пенсия поради инвалидност. Видно от представените по преписката доказателства в процесния период касаторът е бил с намалена работоспособност 49,60 %, което го лишава от правото му да получава този вид пенсия и съответно да избира дали да се осигурява или не. Според чл. 62 от действащата тогава Наредба за медицинска експертиза на работоспособността (отм., бр. 36 от 14.05.2010 г.), когато процентът на трайно намалената работоспособност се завишава при непроменено здравословно състояние, се прави подробна мотивировка с: 1. неправилна оценка при предишното освидетелстване; 2. допусната фактическа грешка; 3. други причини. Жалбоподателят твърди, че здравословното му състояние в периода от първата до третата експертиза не се е променяло. Решението на ТЕЛК, с което се намалява процентът на работоспособността отново на 52 % обаче, не указва неправилност на предишната експертна оценка или допусната фактическа грешка, поради което да се приеме, че в действителност здравословното състояние на Красимир Христов е било непроменено и поради това неоснователно същият е бил лишен от правото да получава пенсия поради инвалидност. Представеното в тази връзка удостоверение от работодателя на Христов "Найден Киров" АД, свидетелстващо, че в периода 2006 г. и 2007 г. касаторът е ползвал поради временна неработоспособност "често, почти постоянно и в големи размери" болнични е неотносимо към спора. Същото не може да докаже връзка между намалената работоспособност поради инвалидност, установяваща се по определен ред и честото ползване на болнични от страна на жалбоподателя. Правилно първоинстанционният съд е приел също, че независимо от това, че Красимир Христов е бил пенсионер в качеството си на едноличен търговец, същият е дължал и здравни осигуровки, тъй като ЗЗО не изключва от кръга на задължените лица самоосигуряващите се по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. По отношение възражението, касаещо срока за извършване на ревизията, съдът е цитирал относимата към случая правна норма на чл. 114, ал. 1 от ДОПК, съгласно която срокът за извършване на ревизията е тримесечен и започва да тече от датата на връчване на заповедта за възлагане, а не от датата на издаването й, каквото е твърдението в жалбата. Видно от приложеното по преписката копие от заповед за възлагане на ревизия № № 110007/20.01.2011 г., същата е връчена лично на Красимир Христов Христов на 11.05.2011 г. От тази дата тече и тримесечният срок. Ревизионният доклад е издаден на 8.06.2011 г. Неоснователно се явява и възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 115, ал. 1, изр. 1 от КСО, вземанията на НОИ за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася. Този текст, който е специален по отношение на общата разпоредба на чл. 171 от ДОПК визира изчерпателно изброени хипотези, сред които не попадат вземанията на НОИ от невнесени осигуровки. Затова и административният съд е приел, че в мотивите си органът неправилно се е позовал на специалния закон, но като резултат е стигнал до правилния извод, че не е изтекла погасителната давност, която е следвало да се установи по реда на общия ДОПК. Приложимата в случая разпоредба на чл. 171, ал. 1 от ДОПК гласи, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Така че давността за осигуровките по ДОО и ЗО е започнала да тече на 1.01.2007 г., същата е била прекъсната по силата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК с издаването на ревизионния акт, а от този момент, съгласно ал. 3 на същия текст е започнала да тече нова давност. По изложените съображения като е приел, че обжалваният административен акт е издаден при законосъобразно прилагане на материалноправните разпоредби на КСО и ЗЗО решаващият съд правилно е отхвърлил жалбата като неоснователна. Не са налице твърдените в касационната жалба основания за отмяна на решението, поради което същото като обосновано и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, второ отделение,