Решение № 15200 от 7.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8820/2017 г.

Решение № 15200 от 7.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8820/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационните оплаквания на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) срещу решение № 100/28.06.2017 г. по адм. дело № 56/2017 г. по описа на Административен съд – Сливен, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на А. Т. обезщетение в размер на 650 лева за причинените му неимуществени вреди в резултат на престоя му в помещение в Затвора Бургас, което не отговаря на изискванията за минимална жилищна площ и няма санитарен възел и течаща вода, за периода от 10.11.2015 г. до 26.05.2016 г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 26.05.2016 г. до окончателното му изплащане. В касационната жалба, подадена чрез юрк. П. Стоянова, се поддържа, че решението е недопустимо на основание чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, тъй като е постановен по иск, подаден на 24.02.2017 г. и разгледан по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, при условие, че в чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с § 47 от ЗИД на ЗИНЗС е предвиден специален ред за защита и времеви ограничения за предявяването му. Относно правилността на решението, се поддържа, че съдът в противоречие със събраните по делото доказателства е приел, че са налице реално претърпени вреди от ищеца, както и че същите са резултат от незаконосъобразни фактически действия или бездействия на служители при ГДИН. Оспорва се обосноваността на правните изводи на съда относно определеният като справедлив размер на присъденото обезщетение, както и че съдът в противоречие с т. 4 от ТР № 3/2004 на ВКС г. е определил началния момент на забавата за обезщетяване, считано от датата на освобождаване на ищеца от затвора – 26.05.2016 г., а не от завеждане на исковата молба – 24.02.2017 г. Ответникът – А. Т. с писмен отговор на касационната жалба оспорва същата и поддържа решението в обжалваната му част. Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за допустимост и основателност на касационната жалба. Поддържа се, че съдът необосновано е приел, че е налице противоречие с чл. 3 от КЗПЧ, доколкото установените по делото ограничения и неудобства за ищеца според прокурора не надхвърлят обичайните такива, свързани с изпълнението на наказанието "лишаване от свобода". Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав, преценява касационната жалба като допустима. Тя е подадена от страна в съдебния спор, за която обжалваната част от съдебното решение е неблагоприятно. Жалбата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По основателността на жалбата, съдът приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от ищеца, в качеството му на лице, изтърпяващо наказание "лишаване от свобода" в спално помещение № 304 в Затвора Бургас в периода от 10.11.2015 г. до 26.05.2016 г, които вреди са резултат на бездействието и действията на служители при ответника – ГДИН да му осигурят такива условия, при които да изтърпи наложеното му наказание, че да не се допуска нарушаване на забраната за нечовешко и унизително отношение. Предмет на установяване по делото, като израз на нарушаването на забраната за нечовешко и унизително отношение, са били твърденията на ищеца, че за времето на престой в затвора не са му осигурени минимални битови и хигиенно-санитарни условия, минимална свободна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода и условия за поддържане на личната хигиена, пряк достъп на дневна светлина и чист въздух, един час престой на открито на ден – двигателна активност, навременна и в пълен обем медицинска помощ. По отношение на вредите, съдът е приел, че предмет на иска са твърденията на ищеца, че е претърпял физически и психически болки и страдания, накърняване на човешкото му достойнство, негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на наказанието, както и увреждане на здравето. Приета е за разглеждане и акцесорна претенция за заплащане на лихва за забава върху дължимото главнично задължение, считано от 10.11.2015 г. до окончателното изпащане на задължението. По отношение възражението за недопустимост на иска, с оглед действието на § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, съдът е приел, че ищецът е освободен на 26.05.2016 г. от затвора Бургас, т. е. повече от 6 месеца преди влизането в сила на ЗИД на ЗИНЗС (07.02.2017 г.), поради което този иск се явява извън срока уреден в преходната норма и не може да се квалифицира като иск по чл. 248, ал. 1 от ЗИНЗС. По аргумент от § 49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, съдът е приел, че искът не подлежи на разглеждане по реда на по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. От тук като краен резултат е приел, че е неприложим специалният ред на обезщетение, предвиден в чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, поради което следвало да намери приложение предвиденият по ЗОДОВ ред. В тази връзка е приел, че за процесния иск липсва предвиден специален начин на обезщетение по см. на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, който да изключи приложението на ЗОДОВ. Съдът се е позовал и на Определение № 7404/13.06.2017 г., постановено по адм. дело № 6194/2017 г. по описа на ВАС, VIII-мо отделение. По съществото на спора, за установено по делото съдът е приел, че ищецът е бил настанен в спално помещение № 304 в Затвора Бургас в периода 10.11.2015 г. – 26.05.2016 г. с площ от 20, 31 кв. м., като през периода броят на настанените лица в спалното помещение е бил между 10 и 14 лица. Помещението не е оборудвано със санитарен възел и мивка с течаща вода. Налице е било едно общо санитарно помещение, до което ищецът и другите лишени от свобода от неговата група са имали достъп само през деня. Установено е, че за времето от 20, 00 ч. до 06, 00 ч. лишените от свобода са ползвали за физиологичните си нужди кофи в спалното помещение. Съдът е приел за недоказани обстоятелствата свързани с твърденията, че на ищеца не са били осигурени пряк достъп на дневна светлина и чист въздух, един час престой на открито на ден и навременна и в пълен обем медицинска помощ. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е установил, че спалното помещение, в което е бил настанен ищецът, се проветрява по естествен начин - чрез отваряне на врати и прозорци, осигурени са условия за двигателна активност - престой на открито не по-малко от един час на ден и му е оказвана медицинска помощ – при наличие на симптоматика за заболяване е преглеждан от общопрактикуващия лекар в медицинския център на затвора, поставяна му е диагноза и му е назначавано лечение, като липсват данни за хронични заболявания, подлежащи на диспансерен отчет. Въз основа на тези установявания, съдът е приел за доказани фактите относно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът по отношение на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на населеността на помещението. Приел е, че макар към процесния период да липсват норми, които да установяват минимална жилищна площ в спално помещение за всеки лишен от свобода (отчетено е че чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е в сила от 07.02.2017 г.) и постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода (отчетено е, че чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е неприложим до изтичане на сроковете по § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС във вр. с § 11 от ПЗР на ЗИНЗС), то администрацията е била длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство. Според съда, установените по делото условия, водят до унижаване на достойнството на ищеца и са нехуманни по своето естество, което е преценено като нарушаване на забраните, залегнали в чл. 3 от КЗПЧОС и чл. 29, ал. 1 от КРБ, както и на задълженията на затворническата администрация, следващи се от чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС. Съдът се е позовал и на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу България/, установяваща общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл. 3 от КЗПЧОС основно право, а именно, че "безчовечно или унижаващо отношение" предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързано с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Прието е, че условията, при които е бил поставен ищецът, неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на наказанието, породи което представляват неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни бездействия на администрацията на затвора. В тази връзка, съдът е приел за установено и настъпването на неимуществените вреди, чието обезщетение е целта на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът е посочил, че за ангажиране отговорността на Държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на затворническите помещения в съответствие с изискванията, тъй като необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди /неблагоприятно засягане на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности/, което засягане следва закономерно от факта на наличие на незаконосъобразна административна дейност. В този смисъл, съдът е приел, че за възникването на отговорността на Държавата е без значение посоченото в становището на ответника, че в спалното помещение, в което е бил настанен ищецът, съобразно конструктивните особености на сградата, не е предвидено и не съществуват тоалетни възли и течаща вода. При тези съображения, съдът е приел, че предпоставките за уважаване на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по неговото основание са доказани. По отношение на размера на претенцията е приел, че по аргумент от чл. 52 от ЗЗД справедливият размер на обезщетяване на вредите възлиза в паричен размер на 650 лева. Този размер е определен като съдът е отчел, че самият факт на осъждането сам по себе си има характер на овъзмездяване, а също така времето, през което ищецът е бил поставен в процесните условия, характера и интензитета на негативните преживявания. По отношение на акцесорния иск за присъждане на законната лихва за забава спрямо дължимото обезщетение, съдът е приел, че същата се дължи от датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени – 26.05.2016 г., до датата на окончателното изплащане на сумата. Позовавайки се на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, съдът е приел, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им. С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, съдът е уважил претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото разноски като е присъдил сумата от 40 лева, представляващи заплатена държавна такса от 10 лева и 30 лева - съразмерно на уважената част от иска заплатено адвокатско възнаграждение. Решението е правилно. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд в обжалваната му част като допустимо и правилно. Неоснователно е възражението на касатора за недопустимост на решението на основание чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, тъй като е постановен по иск, подаден на 24.02.2017 г. и разгледан по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, при условие, че в чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС е предвиден специален ред за защита и времеви ограничения за предявяването му. Макар да не споделя правните съображения на съда относно действието на § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, касационната инстанция намира, че разглеждането на иска, така както и когато е предявен, е допустимо. Настоящият съдебен състав напълно споделя и поддържа заключенията, изложени в определение № 189/08.01.2018 г. по адм. дело № 10037/2017 г. на ВАС, а именно: "... тази разпоредба (§ 47 ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС), в частта й "до 6 месеца", е в противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи (Конвенцията), тъй като въвежда пречка за ефективното упражняване на правото на компенсаторна защита пред националния съд спрямо нарушение по чл. 3 от Конвенцията, причинени от органи по изпълнение на наказанията, по отношение на лишени от свобода и задържани под стража, които са освободени преди повече от 6 месеца, считано от влизане в сила на ЗИД на ЗИНЗС, а именно освободени са преди 07.08.2016 г.", тъй като "По аргумент от противното от § 47 и във вр. с § 48 и § 49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, § 47 следва да се тълкува, че въвежда ограничение, според което лишените от свобода или задържаните под стража, които са били освободени преди повече от 6 месеца преди влизането в сила на този закон и не са подали иск до този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, не могат (нямат право) да предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.". При така изложеното и като се отчете, че Т. е освободен от затвора Бургас на 26.05.2016 г., т. е. преди 07.08.2016 г. и че искът му е свързан с претенция към Държавата за вреди, причинени му, в качеството му на лишен от свобода, от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от Конвенцията, както и че е предявен на 24.02.2017 г. (след влизане в сила на 07.02.2017 г. на ЗИД на ЗИНЗС, ДВ, бр. 13 от 2017 г.), то този иск е следвало да бъде квалифициран като иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В случая обаче, неправилната квалификация на иска от административния съд, като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, не е основание да се приеме, че е налице недопустимост на съдебния акт спрямо предмета на делото и търсената съдебна защита. Това е така, тъй като предмета на доказване и процесуалните правила относими при разглеждането на искът по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, основан на нарушения на чл. 3 от Конвенцията, са практически еднакви. В случая, формалното позоваване и приложение на на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ не би имало търсеният от законодателя резултат и цел, както и не би поставило нито ответника, нито ищеца, в различно правно положение при разглеждането на исковата молба. По основателността на иска, касационната инстанция напълно споделя изложените от административния съд съображения и намира решението му за правилно. Изяснена е фактическата обстановка по спора съобразно дадените указания във връзка с обстоятелствата, нуждаещи се от доказване и съобразно процесуалната активност на страните. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства, а също така е обсъдил и наведените от страните доводи и направените възражения. От мотивите на съдебното решение става ясно, че съдът е запознат с релевантната съдебна практика, която анализира и възприема правилно. Изводите на съда, които са в основата на обжалвания резултат са обосновани и верни. В конкретния случай е безспорно установено, че специализираните органи на администрацията на ответника са допуснали неизпълнение на задълженията си за осигуряване на човешко и достойно отношение към ищеца като не са му осигурили постоянен достъп до санитарно помещение съобразно биологичните нужди на човешкия организъм и минимална жилищна площ, обезпечаваща дължим жизнен стандарт от 4 кв. м. Правилно съдът е разгледал искът при съобразяване със съдебната практика на ЕСПЧ, установяваща че по см. на чл. 3 от КЗПЧОС "безчовечно или унижаващо отношение" предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Касационната инстанция споделя изводите на административния съд, че в случая, санитарните условия, при които е бил поставен ищеца, са унижаващи неговото достойнство и не са свързани с целите на наказанието. В тази връзка следва да се отхвърлят възраженията на касатора и прокурора в посока, че условията в затвора Бургас и в частност в спално помещение № 304 са присъщи или елементи от самото изтърпяване на наказанието на ищеца. Нито целите на наказанието, нито средствата за неговото постигане предполагат постоянно въздържане на физиологичните нужди на лишените от свобода или практика за задоволяването им пред трети лица (в случая между 10 – 14 лица), респ. обективно присъствие на ищеца в помещението при задоволяване нуждите на трети лица. По делото ответникът не е доказал, нито изключение от практиката за нощно ползване на кофи, вместо санитарно помещение (тоалетна), нито че това нощно ползване е инцидентно, а не практика, нито че са взети мерки за компенсиране на въздействието му спрямо лицата. По отношение на разполагаемата жизнена площ на ищеца, съдът обосновано е отхвърлил възражението, че липсва установено в закон задължение за ответника в тази посока. Въвеждането на изискването за минимална жилищна площ от 4 кв. м. в спално помещение чрез чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС само засвидетелства вече установеното в съдебната практика становище, че поставянето на лишените от свобода в постоянно пренаселени спални помещения, респ. в твърде малки помещения е форма на нехуманно отношение по см. на чл. 3 от КЗПЧОС и е абсолютен минимум, който следва да бъде съблюдаван. Тук е мястото да се отбележи, че стандарта за жилищна площ следва да се разглежда като чиста площ, т. е. незаета от мебели или обзавеждане в помещението. В случая този стандарт е нарушен, тъй като общата площ на помещение № 304 е 20, 31 кв. м., при условие, че в него са настанени през периода 10-14 лица ведно със спалното обзавеждане – триетажни легла. Не могат да се споделят възраженията, че съдът е приел за доказан искът без да се твърдят и да се установени конкретно претърпени негативни преживявания, болки и страдания у ищеца. Искът е предявен и разгледан въз основа на твърдение за накърняване на човешкото достойнство на ищеца и негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изпълнените на наказанието. В този смисъл, вредите са обективно и естествено следствие от установените условия в затвора, поради което нарочно доказване не се налага. Макар да не се е позовал, административния съд на практика е приложил правилото на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, с който се въведе оборима презумпция за настъпването на неимуществените вреди при нарушаването на забраната на чл. 3 от Конвенцията. Неоснователни са оплакванията на касатора за несправедливост на решението спрямо приложението на чл. 52 от ЗЗД. Трайна и непротиворечива е практиката по прилагането на чл. 52 от ЗЗД като е застъпено становището, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението (виж. Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС). В тази връзка следва да се посочи, че съдът внимателно и изчерпателно е разгледал обстоятелствата въведени от ищеца като основание за присъждането на обезщетение за причинените му негативни преживявания При определяне справедливия размер на присъденото обезщетение, съдът правилно се е насочил към обсъждане вида и характера на допуснатите нарушения и проявлението им върху емоционално състояние на ищеца. Решението е правилно и по отношение на присъдената лихва за забава. Съдът правилно е приложил т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК като е приел, че забавата за обезщетяване на вреди, следващи се от незаконосъобразни действия и бездействия, настъпва не с поканата към длъжника, респ. с подаване на исковата молба, а от момента на преустановяване на действията или бездействията. В този смисъл, съдът съвсем точно е посочил, че забавата на длъжника (ответника) тече от 26.05.2016 г. – момента на освобождаване на ищеца от затвора, респ. от преустановяването на унизителното и нехуманно отношение към него. По тези съображения, ВАС в настоящия състав преценява решението в обжалваната му част като правилно, поради което следва да го остави в сила. С оглед изхода на спора и липсата на претенция за разноски от страна на ответната страна в настоящото производство, съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд