Решение № 5645 от 29.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 146/2009 г.

Решение № 5645 от 29.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 146/2009 г., VI о., докладчик съдията Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Маргарита Иванова Атанасова, действаща като едноличен търговец с фирма "М. Атанасова - Мимоза 121" със седалище гр. Русе, против решение № 1398 от 24.10.2008 г. по адм. дело № 1907 / 2008 г. на Административен съд - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу ревизионен акт № 180800058/07.05.2008 г. на орган по приходите при ТД на НАП - Русе, потвърден с решение № 383 от 08.07.2008 г. на зам. директор на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна при ЦУ на НАП. Посочените пороци въвеждат касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК - материалноправни нарушения по чл. 10 от КСО (Кодекса за социално осигуряване) и Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина. Ответникът Директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" ("ОУИ"), гр. Варна, при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП) не е взел становище. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд - Варна е ревизионен акт № 180800058 от 07.05.2008 г., издаден от старши инспектор по приходите при Териториалната дирекция на НАП, гр. Русе и потвърден с решение № 383 от 08.07.2008 г. на Директора на Дирекция "ОУИ", гр. Варна, при ЦУ на НАП, с която на ЕТ "М. Атанасова - Мимоза 121", гр. Русе, са определени задължения за периодите 10.08.2003 г. - 12.05.2005 г. и 16.02.2006 г. - 31.12.2006 г. за осигурителни вноски към ДОО в размер на 1774.84 лв. и лихви 1294.52 лв., за осигурителни вноски към ДЗПО - 219.23 лв. и лихви 86.32 лв., за здравноосигурителни вноски към НЗОК - 199.02 лв. и лихви 127.52 лв. Решението на първоинстанционния административен съд, с което жалбата е отхвърлена като неоснователна, е постановено при правилно прилагане на материалноправните разпоредби на чл. 10 във вр. с чл. 4, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване и на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). Изводът на съда за дължимост на осигурителните вноски се основава на обстоятелството, че за посочените периоди жалбоподателката не е подала декларация за прекъсване на упражняваната трудова дейност съобразно изискването на чл. 1, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на само- осигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (НООСЛБГРЧ). Съдът законосъобразно е приел за правно неотносимо нотариално завереното пълномощно от 29.09.2000 г., издадено на основание чл. 26 от Търговския закон, което не лишава едноличния търговец от възможността сам да извършва действия по управление на предприятието. Касационните доводи за неправилно прилагане на материално- правната разпоредба на чл. 10 от КСО са неоснователни. Неправилно се твърди, че през посочените периоди в КСО и подзаконовите нормативни актове по прилагането му не е имало изрични разпоредби относно дължимостта или недължимостта на осигурителни вноски от само- осигуряващите се лица - еднолични търговци - в случаите на ползван от тях отпуск за отглеждане на малко дете. Жалбоподателката е ползвала отпуск за временна неработоспособност поради общо заболяване, за бременност и раждане през периодите 01.01.2003 г. - 09.08.2003 г. и 13.05.2005 г. - 15.02.2006 г. Така ползваните отпуски се зачитат за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски на основание чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО. Периодите на платените и неплатените отпуски за отглеждане на малко дете се зачитат за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски на основание чл. 9, ал. 2, т. 1 от КСО. Ползването на отпуск за отглеждане на малко дете изключва възможността за извършване на трудова дейност, поради което самоосигуряващите се лица са длъжни са декларират прекъсването на дейността с декларация по образец съгласно чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧ. В случаите на недекларирано прекъсване на трудовата дейност поради ползване на допълнителен платен отпуск за отглеждане на малко дете осигурените майки имат право на парично обезщетение при изпълнение на условията по чл. 54, ал. 1 от КСО. В разглеждания случай е установено, че през периодите 10.08.2003 г. - 12.05.2005 г. и 16.02.2006 г. - 31.12.2006 г. жалбоподателката не е получавала парично обезщетение по чл. 53 от КСО за допълнителен платен отпуск за отглеждане на малко дете и не е подавала декларация по чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧ за прекъсване на упражняваната трудова дейност като едноличен търговец поради ползване на неплатен отпуск за отглеждане на малко дете. Задължението за осигуряване на лицата по чл. 4, ал. 3 от КСО (към които спадат и едноличните търговци) възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата им дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. С упълномощаването на търговски пълномощник физическото лице - едноличен търговец не поверява изцяло търговската дейност на трето лице и може да извършва самостоятелна дейност по нейното управление. Самоосигуряващото се лице установява фактите във връзка със започването, възстановяването и прекратяването на упражняваната трудова дейност с подаване на декларация по чл. 1, ал. 2 от НООСОБГРЧ. Оспореният ревизионен акт, с който на жалбоподателката са определени задължения за осигурителни вноски за времето, през което не е декларирала прекъсване на трудовата дейност като едноличен търговец поради ползвани отпуски, е издаден при спазване на процесуалноправните и материалноправните предпоставки за законосъобразност. Като е отхвърлил подадената жалба, Административен съд - Варна е постановил правилно решение. По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,