Решение № 9237 от 6.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3933/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. И. Т. от гр. Варна, чрез пълномощник адв. Иванов, против решение 1448 от 06.02.2025г., постановено по адм. дело 2391/2024г. по описа на Административен съд Варна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу заповед 313/12.04.2024 г. на кмета на община Белослав, издадена на основание чл. 65, ал. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 12, ал. 2 от Наредба 4 за придобиване, управление и разпореждане с имоти и вещи, собственост на община Белослав. В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че с процесната заповед по същество е бил разрешен вещноправен спор дали е реализирано учреденото в негова полза от кмета на община Белослав право на строеж, което е в компетентността на гражданския съд и води до нищожност на издадения административен акт. Сочи, че в първоинстанционната жалба е възразено, че кметът на община Белослав е излязъл извън предоставената му от закона компетентност, но съдът не е взел отношение по това възражение, което правело решението му необосновано. Сочи, че правото на строеж е било реализирано, макар и в непълен обем, което означава, че имотът се държи на валидно правно основание и липсва хипотезата на чл. 65, ал. 1 ЗОС. Прави искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъде прогласена за нищожна заповед 313/12.04.2024 г. на кмета на община Белослав. Ответникът кметът на община Белослав, с писмено становище развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Варна е образувано по жалба, подадена от Р. И. Т. на основание чл. 149, ал. 5 АПК, обективираща искане за обявяване нищожността на заповед 313/12.04.2024 г. на кмета на община Белослав, с която на основание чл. 65, ал. 1 ЗОС, във вр. с чл. 67 от Закона за собствеността (ЗС) и чл. 12, ал. 2 от Наредба 4 за придобиване, управление и разпореждане с имоти и вещи, собственост на община Белослав (Наредба 4), е наредено да се изземе от Р. И. Т., фактическата власт върху ПИ 03719.501.3040 по КККР на гр. Белослав, общински имот общинска частна собственост, с площ 514 кв. м, съставляващ парцел VІ, кв. 127, ведно със сграда 03719.501.3040.1, представляваща жилищна сграда на един етаж със застроена площ от 31 кв. м, с адрес гр. Белослав, [улица]. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на Р. И. Т. срещу заповед 313/12.04.2024 г. на кмета на община Белослав. Предвид изричното сезиране на съда с искане за прогласяване на нищожността на акта, подробно са обсъдени изведените от правната теория и съдебната практика основания за нищожност на административния акт. С оглед на данните по делото, прието е, че оспорената заповед е издадена от кмета на община Белослав, в съответствие с предоставените му с чл. 65, ал. 1 ЗОС правомощия. Прието е, че е спазена необходимата писмена форма и са налице изискуемите реквизити, съгласно чл. 59 АПК. На жалбоподателката е била дадена възможност да участва в производството, като са извършени всички процесуални действия по установяване на адресите, на които е живяла през периода, както и възможност да предостави доказателства за изпълнение на договора за учредяване на право на строеж върху недвижим имот частна общинска собственост. Решаващият състав е счел, че не са налице твърдените в жалбата пороци, водещи до нищожност на акта, като е посочил, че по безспорен начин е установено по делото, че процесният имот е общинска собственост приложен е АОС 2091/12.04.2024 г., като въпросите, свързани с реализирането на правото на строеж, са свързани с преценка за законосъобразността на акта, което е недопустимо, предвид обхвата на съдебната проверка - единствено по твърденията за нищожност. Така постановеното решение е правилно. В касационната жалба се повтарят основните възражения от първоинстанционната жалба. В конкретния случай, доколкото се е претендирала единствено нищожност на заповед 313/12.04.2024 г. на кмета на община Белослав, обхватът на съдебната проверка от първоинстанционния съд е сведен до това дали релевираните в жалбата пороци на оспорения акт са толкова тежки, че да влекат неговата нищожност. В административното право, за разлика от гражданското право, липсва специален законов текст, който да регламентира кога съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем. Общоприето е становището, че нищожни са тези административни актове, които поради радикални, основни и тежки недостатъци се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи, поради което изобщо не могат да породят правни последици. Във всеки отделен случай действителността на административния акт се преценява конкретно с оглед тежестта на порока, от който е засегнат, и дали той е годен да предизвика промяна в правната сфера на адресатите на акта. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, в доктрината и съдебната практика е възприето, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Съобразно това, нищожен се явява само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално не е в състояние да породи правните последици, към които е насочен. С оглед горното и на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: липсата на компетентност на органа, издал акта, винаги е основание за неговата нищожност; порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление; нарушенията на административнопроизводствените правила са основания за нищожност също само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление. Като правило, нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Поради това, единствено пълната липса на предвидените в приложимата материалноправна норма предпоставки за издаване на акта би довела до нищожност на посоченото основание. Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв административен акт, посоченият порок обуславя нищожност. Както се посочи, при всички положения липсата на компетентност у издателя на акта по материя, време и място, влече нищожност на акта. Съдът точно е преценил, че този порок в случая не е налице. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по чл. 65, ал. 1 ЗОС. Тази разпоредба предоставя възможност на кмета на общината да осъществи в ускорена процедура своя фактическа власт върху имоти, чиято собственост по безспорен начин е установена в полза на общината, като прекрати фактическата власт върху тях, осъществявана от други физически или юридически лица. Правилни са изводите на административния съд, че процесната заповед не страда от пороци във формата, които да обуславят нейната нищожност. Спазена е изискуемата писмена форма, заповедта съдържа подробни мотиви и следващ се от тях диспозитив. От съдържанието на акта може да се установят волята на неговия издател и разпоредените с него правни последици. Административният акт би бил нищожен също така, ако има невъзможен предмет или несъществуващ адресат, но и тези обстоятелства в случая не са налице. Наведените пред първоинстанционния съд доводи по същество касаят правилното приложение на материалния закон и обосновано са отхвърлени като неоснователни. Правилно е отбелязано, че нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат, когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. В случая, съществува правна норма - чл. 65, ал. 1 ЗОС, на основание на която кметът на общината е разполагал с правомощие да издаде заповед за изземване на общински имот, който се владее или държи без основание. В оспорената заповед са посочени елементите от състава на чл. 65 ЗОС упражняване на фактическа власт върху общински имот без правно основание. Въпросът дали е реализирано от страна на оспорващата учреденото в нейна полза ограничено вещно право право на строеж /съгласно договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот частна общинска собственост от 01.02.2001г. и анекс към него от 10.11.2003г./, и в какъв обем, а оттам дали владее имота на валидно правно основание, касае материалната законосъобразност на акта. Дори и да е налице твърдяната липса на елемент от състава по чл. 65, ал. 1 ЗОС, този порок не би довел до нищожност, а единствено до незаконосъобразност на издадената заповед и евентуалната й отмяна, което е извън обхвата на съдебната проверка в производство по чл. 149, ал. 5 АПК. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, обжалваното решение като законосъобразно и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение