Решение № 10718 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14111/2017 г.

Решение № 10718 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14111/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс / АПК/ и е образувано е по подадена касационна жалба срещу Решение № 678/26.10.2017 г. по адм. дело № 136/2017 г. на Административен съд - Хасково, в частта с която е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София (ГДИН) да заплати на Р. Иванов от [населено място], обезщетение в размер на 3800 лева, заедно със законната лихва от датата на предявяване на претенцията – 3.02.2017 г. до окончателното ? изплащане за претърпени неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица от ГДИН, като в останалата част до пълния предявен размер от 6 000 лева е отхвърлил иска като неоснователен. В тази част решението се оспорва като неправило, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 АПК. Иска се отмяната му. Молят да им се присъди юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Р. Иванов не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за частична основателност на касационната жалба по отношение на размера на обезщетението, тъй като е завишен. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт в обжалваните части е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. Производството пред Административен съд – Хасково е образувано по предявения от Р. Иванов иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" София - юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище град София, за заплащане на обезщетение в размер на 6`000 лв. за недостатъчна жилищна площ, отопление, осветление, проветряване, дезинфекция, хигиенно – битови условия, нямал престой и разходка на открито и други действия и бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето, както и законната лихва от завеждането на иска до окончателно изплащане на сумата. Доколкото в касационната жалба на ГДИН установените по делото факти относно материалните условия и режима, при които ищецът Иванов е бил задържан в ареста в град Свиленград, не се оспорват, като основното оспорване касае правните изводи относно наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, т. е. прилагането на материалния закон, настоящата инстанция, съгл. чл. 220 АПК следва да възприеме като непротиворечива установената по делото фактическа обстановка. В хода на съдебното производство съдът е установил от фактическа страна, че ищецът е бил задържан под стража, като на същия били определено наказание "лишаване от свобода" за срок от шест месеца в ареста на РСИН Силистра, изтърпяно в периода 19.01.2014 г. до 18.07.2014 г. На 10.07.2014 г. е бил преместен в Затвора гр. Стара Загора. В ареста на Силистра, където не са били изградени тоалетни възли и течаща вода, целият период е изчислен на (общо 6 месеца). Установено е по делото, че в ареста гр. Силистра Иванов е пребивавал с още лица през различен период от време. Обитавал е общо 2 броя килии № 1 и № 3 с квадратура на килиите 7, 31 кв. м. Посочено е, че в килиите няма самостоятелен санитарен възел. Задържаните са били извеждани за ползване на тоалетна по всяко време от дежурен надзирател. В килиите на ареста в Силистра не е имало пряк достъп до слънчева светлина. Килиите имали решетъчен отвор на вратата на килията, отстоящ на 1, 5 м. от прозорците на коридора на ареста. Вентилацията е чрез аспирационна система. Същите сами определяли режима за поддържане на хигиената в помещенията които обитават, чистотата на въздуха и разположението на леглата. В мотивите си съдът е посочил от кои доказателства е приел за установени посочените по-горе фактически обстоятелства, въз основа на които е изградил и правните си изводи. С оглед на тази фактическа установеност съдът е приел, че искът е доказан по основание и до размер на 3 800 лв., която сума същият е преценил за справедливо обезщетение за периода от около 6 месеца, през които ищецът е пребивавал в установените условия на ареста в Силистра. Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕСПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл. 3 ЕКПЧ. В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕСПЧ по дела от групата Кехайов п/в България/ в случая делото Йовчев с/у България/ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧ стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Към онзи момент на постановяване на съдебния акт на АС - Хасково, е постановено пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. с/у България, в което Европейският съд е дал генерални мерки за преодоляване на проблемите на условията в затворите, нарушаващи забраната по чл. 3 ЕКПЧ. В решението Нешков ясно се сочи по какъв начин следва да се прилага българският закон, предоставящ компенсаторно средство, а именно ЗОДОВ, за да може да изпълни изискването за ефективно вътрешноправно компенсаторно средство за защита от нарушаване на чл. 3. Видно от мотивите на съдебния акт административният съд е приложил изцяло стандартите на ЕСПЧ, вкл. и от делото Нешков с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно -следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т. е не е приложил елементите от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано. В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил директно нормата на чл. 3 ЕКПЧ – разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон / чл. 5, ал. 4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в практиката по чл. 3 на ЕСПЧ. Следва да се посочи, че въпросът за начина на прилагане чл. 3 ЕКПЧ от българския съд по отношение на специфичната група лица – лишени от свобода, що се отнася до условията на затворите, към настоящия момент е решен с изменението на ЗИНЗС, като в чл. 284 и чл. 285 от същия закон стандартите на ЕСПЧ вече са въведени в българския закон с национална законова норма. Следва да се посочи и че съгласно пар. 49 ЗИДЗИНЗС подадените до влизането в сила на този закон искове за вреди, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от задържане в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1, т. е. настоящата съдебна инстанция следва да проведе касационното производство прилагайки въведените стандарти - така, както същите са приложени от първоинстанционния съд. С оглед изложеното, като взе предвид, че административният съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧ по отношение на ищеца, намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без наличие на нарушение на съдопроизводствените правила. Правилно е определен размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани със здравословното състояние на ищеца, през времето на нарушението, както и последиците за неговото здравословно – физическо и психическо състояние. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ и размерът на определените от Съда обезщетение по сходни случаи по български дела. Неправилно е решението единствено в частта, с която възнаграждението за юрисконсулт, поради отхвърляне на иска, се възлага в тежест на ищеца. Законът съдържа специални процесуални правила относно отговорността за разноски, които дерогират приложението, както на чл. 143 АПК, така и нормите на чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС, при отхвърляне на иска ищецът дължи единствено заплащане на разноските по производството, но не и възнаграждението за адвокат или юрисконсулт на ответната страна, ако тя е била представлявана от такъв. За разноски по производството, съгласно чл. 76 ГПК, следва да се считат тези разноски, които се заплащат от страната за извършване на съдпроизводствените действия, поискани от страната - възнаграждения за свидетели, вещи лица, такива по призоваване, за съдебни поръчки и др. В тази част решението като неправилно следва да се отмени. Водим от горното, Върховният административен съд