Решение № 7157 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9345/2019 г.

Решение № 7157 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9345/2019 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Й. А. против решение № 1186 от 05.06.2019 г., постановено по адм. д. № 318/2019 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му. Ответникът – кметът на Община Марица, Област Пловдив, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Пловдив отхвърля жалбата на Й. А. против заповед № РД-09-90/16.01.2019 г. на кмета на Община Марица, с която на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж – "масивна жилищна сграда" с размери 8, 00/4, 00 м. и височина 2, 60 м., изпълнен с тухлени стени, стоманобетонни колони и греди, и покрив с дървена конструкция, покрита с керемиди, без одобрени проекти и разрешение за строеж върху поземлен имот – частна общинска собственост с идентификатор 11845, 17. 20 по КККР на с. Войводиново, община Марица, област Пловдив. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е в съответствие с материалния закон, поради което прави извод за нейната законосъобразност. Излага съображения, че не е налице нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Законосъобразен е изводът на съда, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, а именно кмета на общината, предвид факта, че процесния строеж е пета категория. Правилно съдът приема, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма, като същата съдържа фактически и правни основания за издаването й, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От компетентните органи е съставен констативен акт, с които е установено извършено незаконно строителство върху терен частна общинска собственост. Констативният акт е съобщен по надлежния ред. Ето защо изводът на съда, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, е правилен. Законосъобразен е и изводът на съда, че оспореният административен акт е издаден в съответствие с материалния закон. Със съставеният констативен акт и приложената скица е установено съществуването на незаконния строеж, неговото местоположение и параметри. Констатациите в акта не са оборени, като по делото не са ангажирани доказателства, които да ги опровергават. Не е спорно по делото, че А. е извършител на строежа, а имотът върху който е изграден същият е частна общинска собственост с предназначение – земеделска земя. Правилно първоинстанционният съд приема, че процесната масивна жилищна сграда е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е изграден без необходимите строителни книжа и като такъв представлява незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, подлежащ на премахване по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ като това обстоятелство не се оспорва и от жалбоподателя. Следователно изводът на съда, че е налице незаконен строеж, е законосъобразен. Жалбоподателя твърди, че сградата е построена от него преди повече от 20 години в периода 1980 г. -1990 г. В тази връзка правилно съдът не дава вяра на свидетелските показания, относно годината на извършване на строежа, тъй като същите са противоречиви. С оглед твърдяната година на извършване на строежа, то същият не е търпим по смисъла на § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ. Строежът е построен върху земеделска земя, чужда собственост, без промяна на предназначението й, без учредено право на строеж и без да е одобрен ПУП. Строежът не отговаря и на изискванията на нормите на чл. 40, ал. 2 ЗТСУ (отм.); вр. чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ отм. (в редакцията му към годината на извършване на строежа), както и на сега действащите разпоредби. Ето защо изводът на съда, че строежът не е търпим е законосъобразен. Не е налице и хипотезата на § 16, ал. 2 ДР на ЗУТ, тъй като по делото не са ангажирани доказателства строежът да е деклариран в указания в закона срок. Следователно същият не е търпим. В касационната жалба жалбоподателят не оспорва изводите на първоинстанционния съд относно наличието на незаконен строеж и че същият не е търпим, а основното му твърдение е, че разрушаването на процесната сграда "жилище", съставлява нарушение на правото му на неприкосновеност на жилище, позовавайки се на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Доводът на касатора е неоснователен. От представените по делото доказателства е видно, че същият оспорва и други заповеди за премахване на незаконно строителство на сгради, част от които жилища, осъществени в същия и в други имоти в с. Войводиново и не ангажира доказателства, че процесния строеж е единствено жилище, поради което и издадената заповед не съставлява намеса в правото на неприкосновеност на жилището. Напротив въпреки дадените изрични указания на съда А. не ангажира доказателства, на кой адрес, респективно къде се намира твърдяното от същия единствено жилище. Освен това на касаторът през 2004 г. му е отстъпен възмездно право на строеж върху общински УПИ за построяване на жилищна сграда, но същият не се е възползвал от тази възможност, поради което не е налице непропорционалност на разпореденото с оспорената заповед. Съдът излага подробни мотиви за съответствие на оспорената заповед с принципа за съразмерност, съдържащ се в чл. 6 АПК, както и с чл. 8 ЕКЗПЧОС, които мотиви съобразно чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК напълно се споделят от настоящата съдебна инстанция. Освен това следва да се добави, че принципът на съразмерност не е нарушен. От събраните по делото доказателства се установява, а е и служебно известно на съда, че жалбоподателят построява и други жилища върху същия имот, не се възползва от възможността да му бъде учредено право на строеж, въпреки взетото в тази насока решение от Общински съвет Марица и да построи законно жилище, няма малолетни и непълнолетни деца, не инициира процедури за узаконяване на сградите и не установява по надлежния ред кое е основното му жилище. Поради това не може да се приеме, че интересите на жалбоподателя са засегнати в по-голяма степен от необходимото. Твърденията на касатора за осъществена дискриминация, са неоснователни. Същите са наведени за първи път в касационното производство. Жалбоподателят не представя факти въз основа, на които да се направи предположение, че е налице дискриминация, поради което и доказателствената тежест по чл. 9 от Закона за защита от дискриминация не преминава върху ответната страна и дискриминация, пряка или непряка, не е доказана. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и с оглед своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се осъди Й. А. да заплати на Община Марица сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,