Решение № 50043 от 5.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2022 г.

Решение № 50043 от 5.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2022 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 ГПК. С решение № 261628/12.05.2022 г. по в. гр. д. № 6906/2019 г. Софийският градски съд е потвърдил решение № 84794/4.04.2019 г. по гр. д. № 34406/2018 г. на Софийския районен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на "Хармил България" ООД по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД сумата 4 253.79 лева, ведно със законната лихва от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на 100 кг вещество 2-фенилацетоацетонитрил, иззето и приобщено като веществено доказателство по ДП № 42/2012 г. по описа на ТМУ - Аерогара София и пр. пр. № 10605/2012 г. по описа на СГП, приключило с оправдателна присъда по н. о. х. д. № 1408/2015 г. по описа на Софийския градски съд, потвърдена с решение № 250/15.06.2016 г. по в. н. о. х. д. № 486/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, като искът за главницата е отхвърлен до пълния предявен размер от 6 076.84 лева, представляващи равностойността на 4 600 щ. д. към 27.09.2012 г., както и за лихвата за забава върху главницата за периода 12.11.2012 г. - 28.05.2015 г. включително. По делото е установено, че на 12.11.2012 г. на Митница - Аерогара София митническите власти са иззели стока, закупена и внасяна от ищцовото дружество, а именно пет идентични варела, всеки от 20 кг, с вещество 2 - фенилацетоацетонитрил, партиден номер [№], произведен в Китай на 25.09.2012 г. и годен до 24.09.2014 г. С постановление от 12.11.2013 г. срещу управителя на ищцовото дружество М. И. Б. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. чл. 242, ал. 3, пр. 2, хип. 2 НК вр. чл. 2, б. "б" от Регламент /Е0/ 273/2004 на ЕП. По образуваното ДП № 42/2012 г. по описа на ТМУ - Аерогара София и пр. пр. № 10605/2012 г. по описа на СГП Софийският градски съд е постановил оправдателна присъда по н. о. х. д. № 1408/2015 г., която е потвърдена с решение № 250/15.06.2016 г. по в. н. о. х. д. № 486/2016 г. на Софийския апелативен съд. Въззивният съд е приел, че влязлата в сила оправдателна присъда установява незаконосъобразност на намесата на органите на разследването и прокуратурата върху правото на собственост на юридическото лице. При доказаната липса на необходимост от изземването прокуратурата носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД спрямо собственика на вещта за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от изземването, включително и за тези, произтичащи от невъзможността стоката да се ползва по предназначение от ищеца. Въззивният съд е приел за доказан факта на причинените на ищеца имуществени вреди, произлезли по повод задържането и изземването на стоката, с което дружеството е било лишено от възможността да упражнява правото си на собственост върху нея, и връзката между проведеното наказателно производство и вредите. При определяне размера на вредите въззивният съд е взел предвид цената на стоката от 4 600 щ. д. с левова равностойност от 6 076.84 лева, и след като е приел 30% съпричиняване на вредоносния резултат, е счел, че обезщетението за причинените имуществени вреди възлиза на 4 253.79 лева. Съдът е посочил, че съгласно чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят до завършване на наказателното производство и могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди завършване на наказателното производство само с разрешение на прокурора по искане за връщане по смисъла на чл. 111, ал. 3 НПК, когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина. В случая ищецът е имал възможност да поиска връщане на иззетата стока преди изтичане на срока на годност, но не е упражнил това свое право, поради което настъпилият вредоносен резултат стои в причинна връзка и с неговото поведение, което е допринесло за настъпване на вредите. Доводите на ищеца, че не е поискал връщане, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 111 и 112 НПК и прокуратурата нямало да уважи искането, са приети за неоснователни, като е посочено, че липсата на активност у ищеца да осъществи законните си права не може да бъде оправдана с евентуален отказ на прокуратурата. С определение № 50015/18.01.2023 г. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът е уважен за сумата 4 253. 79 лева, ведно със законната лихва от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане. Със същото определение въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по жалбата на ищеца в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 4 253.79 лева до пълния предявен размер от 6 076.84 лева. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че неупражняването на едно субективно право, каквото е правото на правоимащия да поиска връщането на предметите, иззети като веществени доказателства, преди да завърши наказателното производство, съставлява поведение, допринесло за настъпването на вреди от непозволено увреждане. Прокуратурата на Република България - ответник по иска, счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен - т. 7 на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, т. 7 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. В случай, че такова действие или бездействие не е налице, то и резултатът не би се проявил. В хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, се поставя въпросът дали бездействието на правоимащия, от когото по време на наказателното производство е иззет като веществено доказателство предмет, съставляващ според обвинението прекурсор или материал за производство на наркотично вещество, да поиска връщането му преди да завърши наказателното производство, съставлява поведение, допринесло за настъпване на увреждането, изразяващо се в невъзможност за използване на иззетия предмет поради изтичане на срока му на годност в хода на разследването, приключило с оправдателна присъда. Съдебната практика приема, че носителят на едно законно признато субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни, или въобще да не го упражни, поради което упражняването или неупражняването на материално и/или процесуално право поначало е правомерно, а неупражняването му не може да има за резултат причиняване на вредоносни последици. Това не изключва възможността за злоупотреба с право, която е противоправна; такава е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат накърнени права или законни интереси на други - чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, а също и в противоречие с интересите на обществото - чл. 8, ал. 2 ЗЗД. Злоупотребата с право, т. е. противоправното поведение, представлява превратното упражняване или неупражняване на правото единствено с цел да се увреди друг правен субект. Изхождайки от обвинението в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 4, предл. 1 вр. ал. 3, предл. 2 НК - пренасяне без надлежно разрешително през границата на страната на 5 варела с нето маса 100 кг, съдържащи материал за производството на упойващи и психотропни вещества, квалифицирани като прекурсори, не може да се приеме, че бездействието на ищеца да инициира производство по чл. 111, ал. 2 НПК, включително и да се възползва от възможността за съдебно обжалване на евентуален отказ на прокурора по искането за връщане - чл. 111, ал. 3 НПК, стои в причинна връзка с произлезлите вреди. Това е така, защото до приключване на наказателното производство с влязла в сила присъда се счита, че иззетото вещество е прекурсор, чието производство, съхраняване, внос, износ, търговия, пренасяне, употреба е под режима ва Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, а ако присъдата, с която наказателното производство приключи, е осъдителна, такова вещество подлежи на отнемане в полза на държавата съгласно чл. 53, ал. 2, б. "а" НК. Не може и да се приме, че в случая неупражняването на правото е недобросъвестно - връщането да не е поискано с цел да се създадат предпоставки за получаване на обезщетение за вреди от невъзможност иззетият предмет да бъде използван поради изтичане в хода на наказателното производство на неговия срок на годност, и така да се ангажира отговорността на органите на наказателното разследване. Ето защо данните по настоящото дело не обосновават извод за съпричиняване, т. е. за такова противоправно поведение, изразяващо се в бездействие за упражняване на законно признато право, с което пострадалият реално да е допринесъл увреждането да настъпи в действителност. Като неправилно, постановено при наличието на основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната част и вместо него искът следва да бъде уважен и за разликата над 4 253.79 лева до пълния предявен размер от 6 076.84 лева, или за сумата 1 823.05 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 12.11.2012 г., до окончателното й изплащане. С оглед уважаването на иска в пълния предявен размер, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта за присъдените в полза на ответника по иска разноски в размер на 60 лева - възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищеца следва да се присъдят разноски по водене на делото във всички инстанции общо в рзмер на 1 251.38 лева, от които за първоинстанционното производство - още 342.92 лева /освен присъдените с първоинстанционното решение 800.15 лева, и при неоснователност на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 900 лева/, за въззивното производство - 42 лева и за касационното производство - 866.46 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.