Решение № 394 от 19.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 537/2026 г.

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. М. Д. и адв. Т. Д. – упълномощени защитници на В. З., против решение № 58 от 27.04.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 410/2025 г. на Апелативен съд – Варна.

В касационната жалба и допълнението към нея са заявени и трите касационни основания, като отделно е наведено и твърдение за необоснованост на атакувания съдебен акт. В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се посочва, че началото на съдебното производството е било опорочено, тъй като съдът е бил сезиран с обвинителен акт, препятстващ възможността подсъдимият да упражни пълноценно защитата си. В насока на същото касационно основание се заявява и непълноценност на превода на въззивното решение от български на турски език, който единствено се владее от подсъдимия. По всеки отделен обвинителен пункт защитниците релевират несъгласие с въззивното произнасяне, твърдейки: че обвинителните доказателства са приоритизирани за сметка на защитните; че не е обследвана тезата на подсъдимия, че обслужващите счетоводно фирмата лица не са извършили с дължимата професионална грижа своята дейност; че не е отчетено, че същите лица са имали достъп до банковите сметки на дружеството, от които са могли да проследят постъпленията и движенията на конкретните суми и да съобразят тази информация, подготвяйки конкретната данъчна декларация; че счетоводните проблеми на дружествата, от чието име е извършено декларирането, са останали неизяснени; че неправилно е било отчетено, че след като няма разходно-оправдателни документи за конкретни разходи те въобще не са били извършени; че без насрещна проверка на търговски дружества е прието, че конкретни доставки с тях са нереални. Като нарушение на материалния закон защитниците твърдят, че въззивната инстанция неоснователно е счела, че от субективна страна подсъдимият е съзнавал неверността на декларирането, тъй като не е владеел български език и е ангажирал професионалисти, които да подготвят, проверят и подадат данъчните декларации за съответните периоди. В касационната жалба се настоява още, че наложеното на подсъдимия ефективно наказание от пет години е явно несправедливо поради неговата прекомерност. При определянето му се сочи, че не са били съобразени чистото съдебно минало на подсъдимия, отличното му процесуално поведение, трудовата му ангажираност и сериозните му здравословни проблеми, както и изминалият период от време от осъществяване на твърдените деяния – първото от тях е реализирано през 2012 г., а последното през 2018 г. Исканията в касационната жалба са три и са дадени алтернативно – за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане, за оправдаване на подсъдимия или за намаление на наложеното му наказание, което да бъде отложено по реда на чл. 66 НК.

В съдебното заседание пред ВКС явилият се в залата защитник адв. М. Д. поддържа касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения.

Редовно призованият за съдебното заседание подсъдим В. З. не се явява в производството пред тази инстанция.

Представителят на Върховната касационна прокуратура определя касационната жалба като неоснователна. Застъпва позиция, че сочените от защитниците процесуални нарушения не са налични, тъй като обвинителният акт отговаря на изискванията на чл. 246 НПК, а твърдяната неточност в превода на въззивното решение не е конкретизирана. Прокурорът не приема и възраженията на касаторите за неправилно приложение на материалния закон, като счита, че изяснен от наличните доказателства е механизмът на осъществяване на процесните деяния и участието на подсъдимия в тях. Оспорва наличието и на соченото от защитниците касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, като твърди, че определеното при условията на чл. 54 НК ефективно наказание е справедливо и съответно на извършените деяния.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда №14/30.09.2025 г. по н.о.х.д.№418/2024 г. на ОС-Разград подсъдимият В. З. е признат за виновен в това, че:

1. На 21.03.2012 г. в гр. Разград, като управляващ и представляващ „З. Б." Е., с ЕИК[ЕИК], в условията на посредствено извършителство, посредством фактическите действия на счетоводителя Б. Х., потвърдил неистина в подадена по реда на 92, ал. 1 ЗКПО пред ТД на НАП-Разград ГДД №1700И0006599/21.03.2012 г. относно данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък за данъчната 2011 г., в резултат на което избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери - дължим корпоративен данък за внасяне в размер на 42 909,97 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2 от НК и чл. 55 НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода;

2. За времето от 23.03.2013 г. до 26.03.2014 г., в гр. Разград, при условията на продължавано престъпление с три деяния, като управляващ и представляващ „З. Б." Е., с ЕИК[ЕИК], „И. К. Б.“ Е., с[ЕИК] и „******" Е., с ЕИК[ЕИК], в условията на посредствено извършителство, посредством фактическите действия на Б. Х., С. Ф. А. и неустановено лице, осъществявали счетоводно обслужване на дружествата, потвърдил неистина в подадените по реда на 92, ал. 1 ЗКПО пред ТД на НАП-Разград ГДД по ЗКПО относно данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък за управляваните от него дружества, в резултат на което избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери - дължим корпоративен данък за внасяне в размер на 81 088,12 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода и

3. за времето от 11.03.2016 г. до 31.03.2018 г. в гр. Разград, при условията на продължавано престъпление, с девет деяния, като управляващ и представляващ „***" Е., с ЕИК[ЕИК], „**" Е., с ЕИК[ЕИК], „П. т." Е., с ЕИК[ЕИК], „З. Б." Е., с ЕИК[ЕИК] и „Н.А.Л." Е., с ЕИК[ЕИК], в условията на посредствено извършителство, посредством фактическите действия на К. Х., С. К. и неустановено лице, осъществявали счетоводно обслужване на дружествата, както и лично, не подал годишна данъчна декларация по чл. 92, ал. 1 ЗКПО и потвърдил неистина в подадените по реда на 92 ал. 1 от ЗКПО пред ТД на НАП - Разград ГДД относно данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък за управляваните от него дружества и 3 бр. СД по ЗДДС относно дължимият данък добавена стойност за внасяне от „*****" Е., ЕИК[ЕИК], в резултат на което избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 791 760,89лв., от които дължим корпоративен данък за внасяне в размер на 765 730,69лв. и дължим ДДС за внасяне в размер на 26 030.20 лв., поради което на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на пет години лишаване от свобода.

С присъдата подсъдимият З. е частично оправдан:

• за това да е извършил деянията по пункт 3.2. и 3.6. от обвинителния акт чрез посредственото извършителство на неустановено лице – счетоводител, както и

• по пункт 3.8. за разликата до пълния предявен размер на обвинението, възлизащ на 265 977.66 лева.

На основание чл. 23 НК с присъдата на подсъдимия е определено общо наказание в размер на пет години лишаване от свобода, което е прието, че следва да се търпи при първоначален общ режим.

Възложени на подсъдимия З., с оглед изхода на делото, са и разноските по делото.

По жалба на защитата първоинстанционната присъда е била атакувана пред съответния апелативен съд.

С решение № 58 от 27.04.2026 г. по в.н.о.х.д. № 410/2025 г. на Апелативен съд-Варна присъдата е потвърдена в цялост.

Това въззивно решение е предмет на проверка в настоящото, първо по реда си, касационно производство.

Касационната жалба срещу въззивното решение процесуално допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирани страни (защитници), в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 НПК.

По същество касационната жалба е основателна, макар и не на всички посочени в нея съображения. В тази връзка касационният съд констатира следното:

На първо място, настоящата инстанция не дължи произнасяне по доводите за необоснованост на съдебния акт, които са релевирани в касационната жалба. Необосноваността не е сред посочените от законодателя касационни основания – кои са те изрично е отбелязано в текста на чл. 348, ал. 1 НПК, поради което и касационният съд, бидейки обвързан със законодателната воля, отбелязва изричното си становище, че няма основание за произнасяне по тях.

На второ място, воден от разбирането, че наличието на съществени и отстраними процесуални нарушения предопределя изхода на делото и не налага произнасяне по останалите касационни поводи, касационният съд разгледа най-напред тези възражения. Макар доводите за съществени процесуални нарушения да са формулирани относително абстрактно и при смесването им с доводите за необоснованост на съдебния акт, от съдържанието на основната касационна жалба би могло да се изведат твърдения на касаторите за:

• нарушения на правото на защита на подсъдимия, свързани с пороци в обвинителния акт;

• нарушение на чл. 55, ал. 4 НПК и Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20.10.2010 г. относно правото на устен и писмен превод в наказателния процес, относими към въззивното решение;

• нарушена обективна страна на вътрешното съдийско убеждение, касаеща показанията на счетоводителите Б. Х., С. Ф. А., К. Х. и С. К.;

• произволност на съдебните изводи, относими към недействителност на направените разходи и нереалност на извършените доставки;

• невземане на мерки за разкриване на обективната истина поради несъбирането на доказателства във връзка с горното.

Възражението на касаторите относно съдържанието на обвинителния акт и твърдяната му негодност да обезпечи ефективното упражняване на правото на защита на подсъдимия е неоснователно. От съдържанието на обвинителния акт се установява по несъмнен начин, че при изготвянето му са спазени изискванията на чл. 246 НПК. В него е проследена фирмената история на управляваните от подсъдимия дружества, конкретизирани са датите/периодите на извършване на отделните деяния, съставляващи данъчни престъпления, посочен е начинът на осъществяване на изпълнителното деяние, както и разликата между декларирания и действителния финансов резултат на управляваните от подсъдимия дружества. Индивидуализиран е и размерът на избегнатото или неплатеното данъчно задължение, съответно за корпоративен данък и за данък върху добавената стойност. В случаите, в които това е било установено, обвинителният акт съдържа необходимата конкретизация на лицата, подали инкриминираните декларации, отделните дружества, за които се отнасят деянията, както и начина на тяхното извършване – лично от подсъдимия или посредством трети лица, действали като посредствени извършители, без да съзнават обстоятелствата, обуславящи наказателната отговорност. Следва да се отбележи изрично, че възраженията относно съдържанието на обвинителния акт са били своевременно релевирани от защитата в разпоредителното заседание. Те са били предмет на проверка от първоинстанционния съд и са оставени без уважение с нарочно определение, което е било обжалвано по съответния инстанционен ред, като въззивният съд е приел оплакванията за неоснователни – вж. определение №48/10.03.2025 г. по в.н.ч.д.№73/2025 г. на АС-Варна. Независимо от това, съобразявайки се с решение от 21.10.2021 г. на СЕС по дело № С-282/20 г. Съгласно последното чл. 6, § 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национално законодателство, което не предвижда процесуален ред за отстраняване след разпоредителното заседание по наказателно дело на неяснота и непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушава правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението., касационният съд извърши самостоятелна проверка на релевираните и пред настоящата инстанция твърдения за пороци на обвинителния акт, но не констатира наличието на такива. Съдържанието на обвинителния акт е достатъчно конкретно и ясно, за да позволи на подсъдимия да разбере в какво се състои повдигнатото му обвинение, да организира и упражни пълноценно правото си на защита и да се противопостави на твърденията на обвинението. Поради това и този довод на касаторите следва да бъде оставен без уважение.

За основателни обаче се приемат релевираните в касационната жалба възражения за нарушения на чл. 13 и чл. 14 НПК. За да бъде обоснована причината, поради която касационната инстанция приема, че това е така, следва най-общо да бъде проследена конструкцията на обвинението.

Съгласно обвинителния акт, който определя и предмета на доказване, дванадесет от общо тринадесетте данъчни престъпни деяния са осъществени в условията на посредствено извършителство – чрез счетоводителите Б. Х., С. Ф. А., К. Х. и С. К. или чрез неустановено лице, които са подали инкриминираните годишни данъчни декларации по чл. 92, ал. 1 ЗКПО или справките декларации по ЗДДС, като преди това са попълнили тяхното съдържание на база на представените от подсъдимия документи за съответните дружества С присъдата по пункт 3.2 и пункт 3.6. подсъдимият е оправдан за това да е действал в условията на посредствено извършителство.. Предвид обясненията на подсъдимия и въведената чрез тях теза, че не с дължимата грижа е било осъществявано счетоводното обслужване на представляваните от него дружества и с оглед позицията му, че невярното деклариране е резултат от действията на самите счетоводители, очевидно е, че разпитът на посочените свидетели е следвало да бъде извършен особено внимателно, като всичко казано от тях бъде съпоставено както с разказаното от подсъдимия, така и с останалите налични доказателства в същата насока. Такъв подход в процесуалната дейност на съдилищата по фактите не се открива. Проведените пред окръжния съд в съдебните заседания на 21.02.2025 г. и на 30.04.2025 г. разпити са изключително формални и непълноценни откъм информация. В три от четирите случая на разпит на счетоводителите не са приобщавани показанията им от досъдебното производство, въпреки наличията на основания за това по чл. 281 НПК. Единствено показанията на св. С. К. от досъдебното производство са били прочетени чрез използване на дължимата процесуална техника, но изобщо не са били коментирани в мотивите към съдебните актове на двете съдебни инстанции.

Според обвинителния акт данъчната декларация по ЗКПО по пункт 2.3. е била подадена от св. С. Ф. А., като това е възприето в крайна сметка и във въззивното решение. Не са били проверени обаче показанията на свидетелката, която пред първоинстанционния съд в съдебното заседание на 21.03.2025 г., е отрекла това обстоятелства. Проверката е могла да бъде извършена чрез допустимите по НПК доказателствени способи – с графическа експертиза, ако декларацията е подписана с мастилен подпис, или посредством изискване от съответното ТД НАП на съответната информация, ако декларацията е подадена по електронен път.

По такъв законосъобразен начин междувпрочем първоинстанционният съд е действал в случаите, в които данъчните декларации според обхвата на обвинението (пункт 1, пункт 2.1, пункт 2.2) са били подадени от свидетелката Б. Х.. Изискването на информация от ТД на НАП е било абсолютно необходимо, тъй като в съдебното заседание на 30.04.2025 г., проведено пред първоинстанционния съд, тази свидетелка също е отрекла да има отношение към подписването, респ. подаването на инкриминираните данъчни декларации. Отговорът от данъчната институция обаче (вж. писмо с изх. №40-17-186/05.06.2025 г. – л. 215-217 от н.о.х.д. № 418/2024 г.) е бил съотносим единствено към две от процесните данъчни декларации – ГДД с вх. №1700И006599 от 21.03.2012 г. (по пункт 1) и ГДД с вх. № 1700И0010168 от 26.03.2013 г. (по пункт 2.2). В писмото е имало и информация за още една ГДД с вх. №1700И0013916/24.03.2014 г., която обаче не е инкриминирана от обвинението. По този начин не е било проверено казаното от свидетелката относно ГДД №304351300225508/23.03.2013 г., касаеща пункт 2.1 от обвинението.

По отношение на обвинението по пункт 3.3 относими се явяват показанията на св. С. К., разпитана в съдебното заседание на 30.04.2025 г. пред ОС-Разград. В показанията си пред съда тя твърди, че вижда подсъдимия за първи път в съдебното заседание, макар да не отрича, че е обслужвала счетоводството на една от фирмите му „*****“ Е. и да е изготвила и подала ГДД на 31.03.2016 г. (т. 38, л. 120 от д.п.). Свидетелката обаче заявява, че нито един документ, стоящ в основата на декларирането на корпоративния данък не й е бил предоставен от подсъдимия, а от „едно момиче С.“, което е работило при него. Тези показания напълно са игнорирани от инстанциите по фактите и правото, макар да е очевидно, че показанията на свидетелката К. се отнасят до свидетелката С. Ф. А., която обаче изобщо не е разпитвана във връзка с тях. Вместо да сторят това, инстанциите по същество са се задоволили да препишат констатациите от обвинителния акт (л. 14 от въззивното решение), в които е прието, че на база представените ѝ от подсъдимия З. първични документи свидетелката С. К. е подала ГДД по чл. 92 ЗКПО по този обвинителен пункт. По този начин съдът фактически е заменил дължимите доказателствен анализ и проверка с възпроизвеждане на обвинителната теза. Този подход несъмнено е процесуално порочен. От друга страна, въпросът кой е предоставил първичните счетоводни документи не е второстепенен или несъществен детайл, а обстоятелство, което може да има значение за извода относно знанието на подсъдимия за съдържанието на документите, неговото отношение към осчетоводяването им и последващото им използване при формиране на данъчния резултат, особено на фона на поддържаната от В. З. защитна теза.

По отношение на пункт 3.7 от обвинението във въззивното решение изобщо липсва обсъждане и произнасяне по показанията на свидетелката К. Х., дадени в съдебното заседание на 30.04.2025 г., в които свидетелката изрично е заявила, че е получавала по имейл всички документи и че трябва да ги провери отново, за да бъде точна в отговора на въпроса предадени ли са ѝ от подсъдимия фактурите, стоящи в основата на твърдяното данъчно престъпление. По този начин е препятствана възможността да бъде проследено по какъв начин въззивният съд е формирал фактическите си изводи относно реалността на процесните доставки и обосноваността на извода, че същите не следва да бъдат признати за данъчни цели. Особено съществено е това обстоятелство предвид факта, че, съобразно възприетата от съдилищата по фактите обвинителна теза, като непризнати са приети разходите за получени доставки от двете чуждестранни дружества – A. V. S. – Франция и AS 24 – Б.. Сочената от обвинението и съда нереалност на тези доставки е оспорвана от защитата, поискала в тази връзка събиране на допълнителна информация от компетентните данъчни органи на Република Франция и Кралство Б., която би могла да даде обективен отговор на въпроса дали процесните доставки действително са извършени. Съдилищата по фактите са пренебрегнали и не са обсъдили съдържанието на писмо с изх. № 40-17-186/05.06.2025 г. на ТД на НАП – Варна, офис Разград. От него се установява, че в рамките на данъчната проверка компетентните органи са изискали информация от съответните органи на държавите членки и че такива отговори са постъпили и се намират при приходната администрация – нещо, за което говори при разпита си в съдебното заседание на 30.04.2025 г. и вещото лице П. А.. Посочено е обаче, че съдържащата се информация е защитена, тъй като представлява служебна тайна по смисъла на Регламент (ЕС) № 904/2010 на Съвета от 7 октомври 2010 г. относно административното сътрудничество и борбата с измамите в областта на данъка върху добавената стойност. Последното обаче не означава, че относимата към вярното решаване на делото информация е недостъпна по принцип и не може да бъде проверена в рамките на наказателното производство. Съгласно посочената в писмото нормативна уредба защитата на информацията като служебна тайна не е абсолютна, а предоставянето ѝ на друг компетентен орган е обусловено от спазването на установената процедура, включително от получаването на съгласие от компетентния орган на държавата членка, предоставил информацията по реда на чл. 55, § 4 от Регламент (ЕС) № 904/2010. Следователно наличието на отговори от френските и белгийските данъчни органи, съдържащи информация относно процесните доставки, представлява обективно съществуващ източник на доказателствена информация, който е бил известен на приходната администрация и неговото съществуване е от значение за предмета на доказване. Ето защо не е било достатъчно съдът формално да констатира, че информацията е защитена като служебна тайна, без да изследва дали са налице процесуалните и нормативни възможности тя да бъде получена по надлежния ред и да бъде подложена на проверка в наказателното производство с оглед защитните доводи на подсъдимия.

Престъплението по пункт 3.4. от обвинителния акт също е прието да е извършено чрез посредствено извършителство – като ГДД по чл. 92 от ЗКПО е подадена от неустановено лице – счетоводител. За разлика от подхода, възприет по отношение на обвиненията по пунктове 3.2 и 3.6, където са изискани отговори от данъчните органи, Виж писмо с изх. №40-17-186 от 28.08.2025 г., приложено на л. 244 от н.о.х.д. №418/2024 г. на ОС-Разград по посочения пункт съдът изобщо не е предприел необходимите действия за установяване по какъв начин, от кое лице и при какви обстоятелства е била подадена ГДД по чл. 92 ЗКПО с № 1700И0030230/31.03.2016 г. Не е изискана и проверена информация от компетентните органи на ТД на НАП относно начина на подаване на декларацията, идентификацията на лицето, което я е подало, както и данните, с които приходната администрация разполага относно извършеното подаване. Това би могло да бъде осъществено, тъй като става въпрос за налична в масивите на приходната администрация информация, чието установяване е обективно възможно чрез изискване на съответните справки и документи. Този пропуск е съществен, тъй като начинът на подаване на декларацията и самоличността на лицето, което фактически е извършило това действие, са част от фактическата конструкция на самото обвинение, според която деянието е осъществено чрез посредствено извършителство. Необходимостта от изясняване на това обстоятелство следва и от изрично заявената позиция на защитата, че при подаване на декларацията чрез неустановено лице – счетоводител, не може да се приеме, че са налице предпоставките за реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия по чл. 255 НК.

На следващо място следва да бъде посочено, че с присъдата на ОС-Разград, потвърдена изцяло от окръжния съд, чието решение всъщност касацията проверява, по пункт 3.2. е прието, че подсъдимият З. е извършил деянието при условията на посредствено извършителство, като едновременно с това той е и оправдан за същото обстоятелство.

За пълнота следва да бъде посочен и още процесуален порок в дейността на апелативния съд, който, макар да е могло, не е бил отстранен. Става въпрос за крайната дата на деянието от периода на продължаваното престъпление по пункт втори от обвинителния акт, която не съвпада с датата, на която е подадена ГДД по последния пункт от продължаваното престъпление. Тази дата е 25.03.2014 г., а подсъдимият предаден на съда за деяние с крайна дата на продължаваното престъпление 26.03.2014 г., за която всъщност е бил и признат за виновен от съдилищата.

Коментираните по-горе нарушения са процесуални и съществени по своя характер, те покриват и касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Доколкото нарушенията са отстраними, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС-Варна. При новото разглеждане на делото, въз основа на надлежно събрани, проверени и приети доказателствени материали и при попълването на делото с доказателства, относими към обвинителната теза, въззивният съд следва да прецени налице са основания за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия В. З. и в какви части на обвинението.

Релевираните с касационната жалба оплаквания за нарушение на чл. 55, ал. 4 НПК и на Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 г. относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство биха подлежали на касационна проверка, ако не бяха приети за основателни останалите защитни доводи, свързани с допуснатото нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Приемането за основателни на последните доводи обаче прави проверката по посоченото оплакване безпредметна, доколкото отмяната на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане осигуряват възможност за пълноценно упражняване и гарантиране на процесуалните права на подсъдимия. Последното, разбира се, не освобождава въззивния съд от задължението при новото разглеждане на делото да предприеме необходимите процесуални действия за осигуряване на устен и писмен превод в съответствие с посочените по-горе нормативни изисквания.

Доколкото въззивното решение се отменя на процесуално основание, доводите, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, не следва да бъдат разглеждани. По същата причина не би следвало да получат отговор и възраженията на защитниците за правилността в действията на съда при определяне на наказанието. Те следва да получат задълбочено разрешение в мотивите на новия въззивен акт – присъда или решение.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 1, т. 5 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение