Решение № 12614 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5726/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. А. с настоящ адрес в гр. Габрово, против решение 567/19.04.2024г., постановено по адм. дело 18/2024 г. по описа на Административен съд - Габрово, с което са отхвърлени два обективносъединени частични иска с правно основание чл. 1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Сливен за присъждане на обезщетение, както следва - частичен иск за сумата от 100 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 31.03.2023-30.09.2023 година, от пълния размер на причинените неимуществени вреди на стойност от 2100 лева и частичен иск за сумата от 10 лева, като част от пълния размер на причинените имуществени вреди на стойност 266.38 лева, за периода 31.03.2023-30.09.2023 година, представляващи резултат от действието на незаконосъобразна Заповед за прилагане на принудителна административна мярка 23-0804-000171 от 31.03.2023 година, издадена от Началник сектор Пътна полиция при ОДМВР - Сливен, отменена с влязло в сила Решение 962 от 20.10.2023 година по адм. дело 1211/2023 година на Административен съд Сливен, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на материалния закон, основания по чл.209, т.3 АПК. Направено е искане за присъждане на разноски с представен списък. Касационната жалба се поддържа и в открито съдебно заседание от процесуалния представител на касатора. Ответната страна Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Сливен, чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е частично основателна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на В. Д. А. с настоящ адрес в гр. Габрово против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Сливен, като са предявени 2 частични иска частичен иск за 100 лева причинени неимуществени вреди за периода 31.03.2023-30.09.2023 година, от пълния размер на причинените вреди на стойност от 2100 лева и частичен иск за 10 лева за периода 31.03.2023-30.09.2023 година, от пълния размер на причинените имуществени вреди на стойност 266.38 лева, като се твърди, че претендираните вреди са причинени от незаконосъобразна Заповед за прилагане на принудителна административна мярка 23-0804-000171 от 31.03.2023 година, издадена от Началник сектор Пътна полиция при ОДМВР - Сливен, отменена с влязло в сила Решение 962 от 20.10.2023 година по адм. дело 1211/2023 година на Административен съд - Сливен. Административният съд установил, че на 31.03.2023 година ищцата била спряна за проверка в с. Крушаре, община Сливен, в качеството й на водач на личния й автомобил, при която бил съставен Акт за установяване на административно нарушение за извършено нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Приел за установено и това, че със същия АУАН били иззети свидетелството за регистрация и регистрационните табели на същия автомобил. Не се спори по делото за това, че въз основа на горепосочения АУАН е издадена и Заповед за прилагане на принудителна административна мярка 23-0804-000171 от 31.03.2023 година, от Началник сектор Пътна полиция при ОДМВР Сливен, с която е била наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. а от ЗДвП прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, която била отменена с Решение 962 от 20.10.2023 година по адм. дело 1211/2023 година на Административен съд Бургас. От представените по делото доказателства първоинстанционният съд е приел за доказани и следните факти : За процесния автомобил на 13.09.2022 година била закупена годишна винетка на стойност 97 лева и период на валидност 17.09.2022-16.09.2023 година, а на 15.09.2022г. била сключена застраховка Гражданска отговорност на стойност 236.97 лева и период на валидност 27.09.2022-26.09.2023 година. На 12.10.2022г. за автомобила било издадено разрешение за временно движение по причина придвижване до служба КАТ с временен номер 543М640, за която адм. услуга била заплатена от ищеца сума в размер на 48.04 лева, а за възстановяване регистрацията на процесния автомобил на 03.11.2023 година били заплатени 58.04 лева. Съдът е приел за безспорно и това, че ищцата е майка на 2 деца, които, през процесния период са били ученици съответно в гр. Бургас и гр. Поморие, като чрез разпита на свидетели съдебният състав приел за установено и това, че вследствие действието на отменената по-късно ПАМ ищцата е била принудена да ползва служебен автомобил и помощ от колеги за транспортиране, като до възстановяване на предишното положение изпитвала яд, разочарование и притеснение, с най висок интензитет непосредствено след прекратяване на регистрацията, когато треперела и била в шок. При така установеното от правна страна било прието, че в случая е налице отменена като незаконосъобразна със съдебно решение административна мярка, постановена със заповед 23-0804-000171 от 31.03.2023 година, от Началник сектор Пътна полиция при ОДМВР Сливен, като същата касае прекратяване регистрацията на МПС, която бива изпълнявана чрез физическо снемане на регистрационните номера, с което било установено наличието на първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника за обезвреда. Що се отнася до доказване на причинените имуществени вреди, съдът е разгледал същите поотделно, като е взел предвид техния характер, момента на извършването им и предназначението на същите, като по отношение на заплатената от по-рано винетка и стойност на сключен договор гражданска отговорност е заключил, че тези разходи не притежават характеристиките на вреда, причинена от отменения като незаконосъобразен административен акт, а са средства, които обичайно се заплащат във връзка с експлоатацията на МПС. Хипотетично се е аргументирал и с това, че дори да бъде възприето обратното становище, то така извършените разход за закупуване на винетка и заплащане на застраховката Гражданска отговорност на автомобилистите не се намират в пряка и непосредствена причинноследствена връзка с наложената ПАМ, тъй като задълженията за заплащането им са нормативно установени и не са обусловени от липсата или наличието на пречка за използването на автомобила. По отношение на претендираните имуществени вреди, представляващи платени разходи за издаване на транзитни или временни табели и стойността на самите табели за транзитен или временен номер на автомобила, и платени разходи за възстановяване регистрацията на автомобила и стойността на постоянните табели с регистрационен номер на автомобила първоинстанционният съд след подробно и задълбочено изследване на нормативната уредба, свързана с редът за регистрация на моторните превозни средства е достигнал до извод, че ищцата след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за налагане на ПАМ не е била длъжна по силата на закона да заплати твърдените суми за временни номера и повторна регистрация на автомобила, тъй като липсват подобни изисквания в разпоредбата на чл.21, ал.4 на Наредба І-45/2000 година за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, на Министъра вътрешните работи (Наредбата). Що се отнася до претенцията за претърпени неимуществени вреди първоинстанционният съдът е преценил, че в хода на производството не е установено засягане в гореописания аспект, което да обоснове основателност на претенцията за обезщетение, тъй като приобщените по делото доказателства в съвкупността си не установявали конкретни негативни преживявания за ищцата, които да обуславят обезвреда по реда на ЗОДОВ, като гласните например били твърде общи, не съдържали конкретни данни за това, колко често ищцата е била препятствана да върши служебните си и лични ангажименти, колко често се е налагало да ползва чужд автомобил, чий автомобил и по какъв повод, като липсвали и доказателства за планирана почивка и каквото и да било друго пътуване, което се е провалило в резултат на процесната ПАМ . Поради всичко изложено, първоинстанционният съд приел, че исковата претенция и в двете й части е останала недоказана и неоснователна и я отхвърлил изцяло. Решението е валидно, допустимо, но частично неправилно. Съдът е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, въз основа на него е формирал правни изводи, които в една част се възприемат от настоящия съдебен състав, а в друга същият ги намира за неправилни. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки. По отношение на претендираните обезщетения първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото е доказан само първият елемент за основателност на исковата претенция, а именно наличието на незаконосъобразен административен акт, постановен от орган на власт при изпълнение на служебните му задължения. Правилно е прието по отношение на претендираните имуществени вреди, че посочени плащания не притежават характер на увреждания, най-малко защото два от тези разхода са направени преди постановяване на незаконосъобразния административен акт. В този смисъл е налице обективна невъзможност същият разход да бъде последица от заповедта за налагане на принудителна административна мярка. Бидейки предварително сторени, тези разходи не подлежат на имуществена обезвреда, а единствено на неимуществена компенсация за лишената възможност на водача да се ползва от действието им. Правилен се оказва и изводът на съда, за липса на нормативна регламентация, задължаваща ищеца да заяви издаването на нови табели, както и да представи МПС-то пред контролните органи. Напротив разпоредбата на чл.21, ал.4 на Наредба І-45/2000 година, в редакцията й към момента на извършване на процесните разходи предвижда при отмяна на наложена ПАМ служебно възстановяване статуса на свидетелството за регистрация и връщане на табелите с регистрационен номер и свидетелството за регистрация част втора в АИС КАТ. Въпреки това, според настоящият съдебен състав, неоспорвано в самия отговор на исковата молба от страна на ответника се сочи, че тези плащания са извършени добросъвестно от ищцата на база указания дадени от служители на ответната страна. Подобно служебно поведение е в нарушение на принципите установени в разпоредбите на чл.4 и чл.6 АПК, че органите следва да действат в рамките на закона и да упражняват правомощията си добросъвестно и справедливо, поради което подобно поведение може да бъде основание за поемане на имуществена отговорност. В конкретния случай обаче, коментираните разходи са сторени от ищцата съответно на 12.10.2023г. и на 03.11.2023г. , т.е. попадат извън периода на претенцията заявен в петитума на исковата молба. В крайна сметка е правилен изводът на първоинстанционния съд, че по делото не е установена вреда, която да се е отразила на имущественото състояние на ищеца през претендирания период. За да се приеме, че ищецът е понесъл имуществена вреда, следва да се установи реално настъпило намаление на неговите активи чрез последващоизвършени разходи или чрез пропускането на ползи, които със сигурност би реализирал, ако не беше издаден незаконосъобразния административен акт и то именно в рамките на периода, конкретизиран в исковата претенция. Такива по делото не са доказани, а поради това, че вредата следва да е действителна, а не хипотетична, обезщетение на ищеца за имуществени вреди не се дължи, както правилно е приел първоинстанционния съд. Относно неимуществените вреди , съдът изразява мнение различно от възприетото от страна на първоинстанционния съд за недоказаност на обстоятелствата, свързани с претендираното обезщетение за причинени от незаконосъобразния административен акт неимуществени вреди. Видно от преписката по делото, пред първоинстанционния съд са разпитани двама свидетели , които обясняват емоционалното състояние на ищцата, както непосредствено при явяването й на работа в деня на налагане на ПАМ, така и за състоянието й през целия период. Свидетелят Ц. споделя , че в началото е била ядосана и разочарована, а през целия период на дерегистрация на автомобила й е било доста тежко и сложно. Според свидетеля Х., в деня на прилагане на ПАМ ищцата е била много разстроена, треперела, била в шок. Според първоинстанционният съд тези показания са твърде общи и в тях липсва всякаква конкретика, която да обоснове наличието на действителна емоционално-психическа увреда. Според настоящия съдебен състав изводите на първоинстанционния съд биха били верни, ако посоченото доказателствено средство бе подложено на самостоятелна преценка. В случая обаче, тези обстоятелства следва да се преценят комплексно с останалите събрани по делото доказателства, каквито са безспорните данни за реализираното предварително изпълнение на ПАМ. Обжалването не спира изпълнението на принудителната административна мярка- чл.172, ал.6 ЗДвП. Заповедта има предварително действие, затова от момента на нейното издаване до нейното връчване е произвела правно действие. При тези обстоятелства житейски обосновано е негативните емоции от изпълнението на един незаконосъобразен адм. акт да надхвърлят значително тези, произтичащи единствено от постановяването му. Доколкото липсва спор, че последиците от предварителното изпълнение на незаконната заповед са налични ежедневно в живота на ищеца до възстановяване на предишното положение, то твърденията на свидетелите Ц. и Х. следва да бъдат възприемани като сочещи на ежедневно преживяване на описаните негативни емоции. В случай че съдебният състав е изпитвал колебания относно този факт, същият не просто е могъл, но е бил длъжен да зададе допълнителни уточняващи въпроси, с оглед изясняване обективната истина по делото, предвид принципът на служебното начало, установен в административното исково производство наред със състезателния характер на последното. В този смисъл, не е необходимо ищцата да изпитва непосредствена необходимост от употребата на МПС, например, за да отиде до някъде, за да изпита гняв и недоволство от факта на противоправната дерегистрация на личното й МПС, изпълнена незабавно. Доколкото искът е предявен като частичен единствено до размера от 100,00 лева, съдът намира тази претенция за доказана до горния размер. Що се отнася до въпросът, свързан с наличието на доказателства и тяхната годност и обоснованост над тази сума, настоящият състав не дължи произнасяне. Предвид изложеното, според настоящия състав на Върховния административен съд по делото са надлежноустановени по основание и размер претенциите за обезщетение на преживените неимуществени вреди до размера от сто лева, докато тези, представляващи сторени разходи, претендирани да представляват имуществени такива са останали недоказани. С оглед изхода на спора, съдът дължи произнасяне и по претендираните от страна на ищеца и процесуалния му представител разноски. На основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ заплатените от ищцата разноски за държавни такси следва да бъдат поети изцяло от ответната страна. Що се отнася до претенцията за заплащане на адвокатски хонорар, процесуалният представител на ответника представя пред двете инстанции пълномощни и договори за правна защита и съдействие с отразяване на обстоятелството, че услугите се извършват безплатно. Претенцията на адвоката е по чл.38 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.38 от Закона за адвокатурата урежда друг ред за ангажиране на отговорност за разноски в различие от този по чл. 78 от ГПК, вр.144 от АПК. Това е право на адвоката да претендира възнаграждение, а не на страната да търси реално извършени от нея разноски, защото защитата е безплатна. За да упражни правото си за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ и съдействие, адвокатът трябва да изпълни конкретно условие - да представи писмен договор със страната, в което да е вписано някое от основанията по чл. 38, ал.1 от Закона за адвокатурата и за соченото основание да бъдат представени доказателства. В представения по делото договор е посочено основание по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА, но самото то не се сочи фактически. Т.е. липсват изявления и съгласие от двете страни за това, че ищцата е материалнозатруднено лице, поради което не заплаща правна помощ на адвоката. Т.е. в конкретният случай нито адвокатът твърди това обстоятелство, нито клиентът му се е съгласил с него, нито пък се прилагат доказателства за същото. Самата правна квалификация на основанието за предоставяне на безплатна правна помощ не е задължителна част от съдържанието на договора между клиент и адвокат и сама по себе си не разполага с правно значение, заместващо съгласието на страните по липсващото обстоятелство. Поради изложеното претендираното адвокатско възнаграждение не следва да бъде присъждано. Присъдено следва да бъде в полза на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева за настоящата инстанция съразмерно на отхвърлената част от касационната жалба. Предвид изложеното, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение