Решение № 108 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7585/2014 г.

Решение № 108 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7585/2014 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена кмета на Столична община, чрез процесуалния му представител, срещу решение № 2409 от 10.04.2014 г., постановено по адм. дело № 3295 по описа за 2013 г. на Административен съд София-град. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочи, че съдът неправилно приема, че не се дължат публични общински вземания, след като строителното разрешение за ползване на процесните имоти е било отменено. Излага, че дори и да е налице отмяна на разрешението за ползване, общинските публични вземания се дължат, защото фактическото и реално използване на имота е продължило от задължените лица. Използването на сградите е започнало от 2001 г. и не е било преустановено въпреки отмяната на разрешението за ползване през 2007 г. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ за новопостроените сгради данъкът се дължи от началото на месеца, през който са завършени или е започнало ползването им. Двете предпоставки са алтернативни, а не кумулативни. Приемайки противното, първоинстанционният съд е постановил порочен съдебен акт. Прави искане към съда обжалваното решение да бъде отменено и съдът да постанови решение по съществото на спора, с което оспореният ревизионен акт (РА) да бъде потвърден. Претендира направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Димитър Александров Манолов, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е изменил по жалба на Димитър Александров Манолов ревизионен акт № 21-468 от 22.11.2012 г., издаден от органи по приходите в дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" (ПАМДТ) в Столична община (СО), мълчаливо потвърден от кмета на Столична община, като е определил задълженията за данък върху недвижимите имоти на Манолов за 2007 г. в размер на 243,03 лв., за 2008 г. в размер на 35,79 лв., за 2009 г. в размер на 53,72 лв., за 2010 г. в размер на 53,72 лв. и за 2010 г. в размер на 53,72 лв., всичките със съответните лихви за забава и е определил задълженията за такса битови отпадъци на Манолов за 2007 г. в размер на 324,05 лв., за 2008 г. в размер на 38,18 лв., за 2009 г. в размер на 45,99 лв., за 2010 г. в размер на 45,99 лв. и за 2010 г. в размер на 45,99 лв., всичките със съответните лихви за забава. С решението съдът е отменил ревизионния акт в останалата му част. За да постанови решението си съдът е изложил от фактическа страна, че със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 21-156 от 2.05.2012, изменена със ЗВР № 21-301 от 23.07.2012 г., издадени от началник отдел "Ревизионен контрол и правно-нормативно обслужване" в дирекция "ПАМДТ" в СО е възложено извършването на ревизия на Димитър Александров Манолов, за определяне на задълженията на физическото лице за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода 1.01.2007 г. - 31.12.2011 г. Ревизионното производство е приключило с издаването на РА № 21-468 от 22.11.2012 г. издаден от органи по приходите в дирекция "ПАМДТ" в СО, обжалван по административен ред и мълчаливо потвърден от кмета на СО. Съдът е изложил, че на 5.07.2000 г. Борис Атанасов Аврамов е подал декларация по чл. 14 и чл. 17 от ЗМДТ, касаещ недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. "Сливница" № 178, с която е декларирал дворно място от 950 кв. м., жилищна сграда на два етажа и пететажна търговска сграда, като съсобствени на четири лица, между които и Манолов, в която е посочено, че всеки един от тях притежава по 1/4 идеална част. Предвид наличието на съдебно производство, в което са предявени установителен и ревандикационен иск от трето лице досежно процесния имот, с РА по отношение на Манолов са установени задължения само за 1/8 ид. част. от имота. Съдът е изложил, че с окончателно съдебно решение от 13.01.2014 г. постановено по гр. д. № 718 по описа за 2012 г. на Върховен касационен съд фактически се признава право на собственост на Манолов в по-голям обем отколкото е прието от ревизиращия екип при определянето на задълженията за идеалните части от имота, но тъй като не може да измени акта във вреда на жалбоподателя, го е изследвал само по отношение на определените задължения за 1/8 идеална част. Досежно два от трите декларирани с подадената декларация обекта - земя и двуетажна жилищна сграда, съдът е приел, че данъчната им оценка, а съответно - дължимите за тях ДНИ и ТБО са правилно определени с РА. Приел е за основателни доводите в жалбата, касаещи определените с РА задължения за ДНИ и ТБО за третия обект - пететажната търговска сграда и е достигнал до извод, че същите са недължими за периода 13.09.2007 г. - 31.12.2011 г. Изложил е, че по делото е представено разрешение на ползване № 13 от 11.01.2001 г. на строеж - реконструкция и преустройство на търговско-стопанска сграда с административен адрес гр. София, ул. "Сливница" № 178. С решение № 8304 от 12.09.2007 г. постановено по адм. д. № 322 по описа за 2007 г. на ВАС, горепосоченото разрешение за ползване е отменено. Предвид разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ, съдът е приел, че данъка се дължи само за част от ревизирания период от 1.01.2007 г. до 12.09.2007 г., тъй като след тази дата не е било налице разрешение за ползване. Изложил е, че в този смисъл е и разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община (Наредбата), съгласно която за новопостроени сгради или части от сгради се дължи такса от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало ползването им. Досежно издаденото за обекта удостоверение № 194 от 13.02.2012 г. за въвеждане в експлоатация на строеж, е посочил, че е ирелевантно за спора, тъй като е издадено след приключване на ревизирания период. Решението е правилно. Предпоставките за възникване на задължението за внасяне на ДНИ в бюджета са регламентирани в чл. 11 и чл. 15 от ЗМДТ. Първата от тях е лицето да е собственик на конкретен недвижим имот, ползвател, концесионер или лице, на което имотът да е предоставен за управление. Началният момент на дължимостта на данъка е уреден в чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от ЗМДТ. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им. Двете предпоставки са дадени алтернативно. При осъществяване на която и да е от тях възниква облагаем обект по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Аналогична е разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община, съгласно която за новопостроени сгради или части от сгради се дължи ТБО от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало ползването им. Съгласно чл. 177, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) сградата се въвежда в експлоатация въз основа на разрешение за ползване, издадено от органите на Дирекция за национален строителен контрол. Именно това разрешение за ползване удостоверява завършването на строителството. С оглед на изложеното, под застроен имот би следвало да се разбира недвижим имот, в който има изцяло построена сграда, въведена в експлоатация с разрешение за ползване, издадено от органите на ДНСК. В случая е безспорно установено, че през периода 13.09.2007 г. - 31.12.2011 г. за обекта, представляващ пететажната търговска сграда, не е било налице разрешение за ползване по реда на ЗУТ, тъй като съществуващото такова е било отменено с решение № 8304 от 12.09.2007 г. постановено по адм. д. № 322 по описа за 2007 г. на Върховния административен съд (ВАС). Следователно не е налице първата алтернативна предпоставка на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 21, ал. 2 от Наредбата. Същевременно няма данни през този период сградата да е използвана фактически, въпреки че не е имало разрешение за ползване. В тежест на органа (касационен жалбоподател пред настоящата инстанция) е да докаже този положителен факт, че сградата е била обитавана, тъй като жалбоподателят няма задължението да докаже отрицателния факт, че не е използвал имота. Само при наличие на такива данни и констатации, би могло да се приеме, че е налице втората предпоставка, при която се дължи ДНИ, съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ и ТБО, съгласно чл. 21, ал. 2 от Наредбата. Предвид изложеното по-горе, с РА неправилно са начислени ДНИ и ТБО за обекта представляващ пететажна търговска сграда за периода 13.09.2007 г. - 31.12.2011 г. Като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. Приложените към касационната жалба доказателства не са свързани с касационните основания по смисъла на чл. 219, ал. 2 от АПК и не могат да бъдат взети предвид от настоящия състав при постановяване на решението му. Съгласно разпоредбата на чл. 219, ал. 1 и ал. 2 от АПК, в касационното производство се допускат само писмени доказателства за установяване на касационните основания, но не и доказателства по фактите, а съгласно на чл. 220 от АПК, Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Непълнотата на доказателствата не касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК, освен ако е свързана с нарушение от съда на процесуалните правила при разглеждането на делото, каквото в случая не се твърди. Независимо от това съдът намира, за нужно да отбележи, че представените с касационната жалба пет броя протоколи не установяват ползване на обекта след 12.09.2007 г., когато е отменено разрешението за ползване. Протоколите са съставени след приключване на ревизирания период, а именно в периода м. 05.2012 г. - м. 01.2013 г. Наред с това същите удостоверяват извършени действия от органите по приходите на адреси, различни от този, на който се намира процесният недвижим имот. Поради това с тях не може да се установи твърдяното от касационния жалбоподател ползване на имота след 12.09.2007 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, седмо отделение