Решение № 6296 от 09.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3881/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение (ТП) на Националния осигурителен институт (НОИ) – гр. Пловдив, против Решение № 1806 от 17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 1511/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив, IX състав, с което по жалба на С. М. Г. е отменено Решение № 2153-15-164/11.06.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което са оставени без уважение жалби на лицето с вх. № 1012-15-208/22.05.2024 г. и с вх. № 1012-15-208#1/05.06.2024 г. срещу разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-200/23.02.2024 г., издадено от ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ („ПО“) в ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което на С. М. Г. е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) на основание чл. 68, ал. 3 КСО, и преписката е изпратена на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по подаденото от С. М. Г. Заявление вх. № 2113-15-3317/15.08.2023 г. за отпускането на ЛПОСВ по чл. 68, ал. 3 КСО, при съблюдаване на дадените с решението указания по тълкуването и прилагането на закона. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че оспорения акт е издаден при съществени нарушения на съдопроизводствените правила при неизяснени в пълнота на фактите и обстоятелствата от значение за установяване на действителния стаж на лицето, които препятстват съдебния състав да установи правилното приложение на материалния закон. Според касатора въпреки, че са събрани всички възможни данни и доказателства по случая, позволяващи на съдебния състав да извърши преценка дали процесният период следва да бъде зачитан за осигурителен стаж, решаващият състав се е ограничил до съпоставяне и откриване на неясноти и несъответствия между издадените удостоверения за стаж и основополагащата и съхранена първична документация на осигурителя, без да извърши самостоятелна правна преценка на установените факти и обстоятелства и да реши спора по същество. Изложени са доводи и по същество, с които се обосновава съответствие на оспорения акт с приложимите материално правни норми. В заключение според касатора по делото не са събрани доказателства, установяващи различна продължителност на претендирания от С. Г. стаж за покриване на изискването на чл. 68, ал. 3 от КСО за наличие на 15 години действителен осигурителен стаж. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС – Пловдив, и вместо него - да постанови друго такова, с което да отхвърли жалбата на Г. срещу оспореното решение на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив. Претендира присъждане на разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът по касационната жалба – С. М. Г., редовно призована, не се явява, не се представлява и не взема становище по основателността на касационната жалба на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. Производството пред АС - Пловдив е повторно, след постановяване на Решение № 7835/14.07.2025 г. по адм. дело № 2682/2025 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС), с което е отменено Решение № 11276/20.12.2024 г. по адм. дело № 1542/2024 г. на АС – Пловдив, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Първата касационна инстанция е приела, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изложил мотиви по отношение на фактите, които е приел за установени и не е направил анализ на противоречащи си доказателства, а именно - трудова книжка, според която трудовият стаж на Г. е с продължителност 15 г. 07 м. 06 д. при календарна продължителност на периода 16 г. 04 м. 06 д., и удостоверения обр. УП-13 № 5526-15-765 от 20.09.2023 г. и УП-15 № 5527-15-253/20.09.2023 г., съдържащи единствено констатация, че през определен период от време заявителката е била в неплатен отпуск. Освен това касационната инстанция е приела, че в обжалваното решение липсват фактически установявания и мотиви относно становищата на страните. Също така според състава на ВАС по делото не са изяснени съществени за решаването на спора обстоятелства, а именно - дали посоченият в удостоверения обр. УП-13 № 5526-15-765 от 20.09.2023 г. и УП-15 № 5527-15-253/20.09.2023 г. неплатен отпуск за периода от 01.05.1994 г. до 31.12.1994 г. и от 13.02.1995 г. до 31.12.1995 г. е признат за трудов стаж, като съдът не е извършил необходимата правна квалификация на фактите и не е извел съответните правни изводи от тях. С решението на ВАС са дадени указания при новото разглеждане съдът да се произнесе по същество, след като подложи на преценка събраните доказателства, евентуално и допуснатите нови доказателства, при спазване изискването на чл. 226, ал. 2 от АПК, и установи фактите и обстоятелствата съгласно приложимите материалноправни разпоредби. С оспореното в настоящото производство Решение № 1806 от 17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 1511/2025 г. по описа на АС – Пловдив, е отменено Решение № 2153-15-164/11.06.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което са оставени без уважение жалби с вх. № 1012-15-208/22.05.2024 г. и с вх. № 1012-15-208#1/05.06.2024 г. на Г. срещу разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-200/23.02.2024 г., издадено от ръководителя на „ПО“ в ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което на С. М. Г., е отказано отпускането на ЛПОСВ на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, и преписката е изпратена на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по подаденото от Г. Заявление вх. № 2113-15-3317/15.08.2023 г. за отпускането на ЛПОСВ по чл. 68, ал. 3 от КСО, при съблюдаване на дадените с решението указания по тълкуването и прилагането на закона. В мотивите на съдебния си акт АС - Пловдив повторно е възпроизвел установената в хода на административното производство фактическа обстановка, като е описал представеното в хода на делото писмо с вх. № 20088/24.11.2025 г. от ТП на НОИ – гр. Ловеч с приложени приемо-предавателни протоколи и приобщените в хода на съдебното производство доказателства: удостоверение обр. УП-13 изх. № 5526-15-765/20.09.2023 г.; ведомости за заплати за 1994 и 1995 г.; заповеди и допълнителни споразумения, предоставени от трето неучастващо в процеса лице ТП на НОИ – гр. Ловеч, предадени за съхранение от „Битова електроника“ АД – гр. Ботевград. При така установената фактическа обстановка и събрани доказателства, решаващият съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган и в изискуемата форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Този извод е обоснован с констатации, че пенсионният орган не е положил всички усилия за изясняване на фактическата обстановка, включително давайки възможност на лицето да представи и други доказателства за трудовия си стаж или указвайки му, че представените със заявлението документи не доказват изискуемия стаж. Освен това според АС - Пловдив административният орган не е указал на заявителя възможността за прилагане на чл. 9а, ал. 1 от КСО. Прието е за недоказано, че С. Г. е получила изпратените с писмо изх. № 5526-15-766/20.09.2023 г. два броя удостоверения – обр. УП-13 № 5526-15-765/20.09.2023 г. и обр. УП-15 № 5527-15-253/20.09.2023 г. на датата 14.10.2023 г., предвид различния изходящ номер в приложеното по делото известие за доставяне и липсата на изложени от страна на административния орган аргументи по отношение на обстоятелството дали С. Г. е обжалвала съставените удостоверения. Съдът е констатирал несъответствия както между отразените в издаденото удостоверение обр. УП-13 № 5526-15-765/20.09.2023 г. данни за трудовия стаж на С. Г. и наличните по делото ведомости, така и между отразения в трудова книжка № 2662/19.11.1979 г. и зачетен от работодателя трудов стаж от 15 г. 07 м. 6 дни при каледнарна продължителност от 16 г. 4 м. 6 дни за периода от 19.11.1979 г. до 25.03.1996 г. Приел е, че тези несъответствия не са обсъдени от административния орган и не е достигнат до категоричен извод, че именно записванията в разплащателните ведомости са от единствено значение за решаване случая. Освен това, органът основал изводите си единствено на записванията в разплащателните ведомости, без да изясни на какво основание е разрешен отпускът на С. Г.. На следващо място според съда не са обсъдени и данните в представените с преписката заповеди за назначаване - № 791/19.11.1979 г. и № 770/26.11.1979 г. и отразения като зачетен от работодателя стаж в сключваните допълнителни споразумения до прекратяването на трудовото правоотношение със Заповед № 48/04.04.1996 г., считано от 25.03.1996 г. В заключение е обоснован извод, че на основание чл. 146, т. 3 от АПК оспореният акт е незаконосъобразен, с оглед на което е постановил неговата отмяната и е изпратил с конкретни указания преписката на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по Заявление вх. № 2113-15-3317/15.08.2023 г. за отпускането на ЛПОСВ по чл. 68, ал. 3 от КСО. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Първоинстанционният съд не е изпълнил дадените му с отменителното решение на ВАС задължителни указания да се произнесе по съществото на спора, след като подложи на преценка събраните доказателства и евентуално допуснатите нови доказателства, но предвид забраната по чл. 227, ал. 1 от АПК за връщане на делото, настоящата касационна инстанция следва да реши спора по същество. Настоящата инстанция приема за установено от фактическа страна следното: Със Заявление с вх. № 2113-15-3317/15.08.2023 г. по описа на ТП на НОИ – гр. Пловдив, С. М. Г. е поискала отпускането на ЛПОСВ по чл. 68, ал. 3 от КСО. За доказване правото си на отпускане на ЛПОСВ, заявителя представил трудова книжка № 2662/19.11.1979 г., издадена от „Радиозавод“ – гр. Велико Търново. Към датата на подаване на заявлението – 15.08.2023 г. Г. има навършена възраст [възраст] и придобит осигурителен стаж от 19.11.1979 г. до 31.07.2001 г. с прекъсвания, зачетен по приложените документи и данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО – 14 г. 11 м. 00 д. от трета категория труд, като действителният осигурителен стаж на лицето е определен на 14 г. 11 м. 00 д. Трудовата книжка на С. Г. е заверена с осигурителен стаж от 19.11.1979 г. до 25.03.1996 г., от осигурител „Битова електроника“ – гр. Велико Търново, с продължителност 15 г. 07 м.06 д., при календарна продължителност на периода 16 г. 04 м. 06 д. Не са зачетени като трудов стаж периодите от 01.05.1994 г. до 31.12.1994 г. и от 13.02.1995 г. до 31.12.1995 г., тъй като, съгласно удостоверение обр. УП-13 №5526-15-765/20.09.2023 г. лицето е в неплатен отпуск, и същият не се обхваща от разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 3 от КСО. С разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-200/23.02.2024 г., издадено от ръководителя на „ПО“ в ТП на НОИ – гр. Пловдив, потвърдено с Решение № 2153-15-164/11.06.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, на С. М. Г. е отказано отпускането на ЛПОСВ на основание чл. 68, ал. 3 КСО, тъй като към датата на заявлението – 15.08.2023 г. С. Г. не е изпълнила условието за придобит действителен осигурителен стаж от 15 години. Съгласно чл. 68, ал. 3 от КСО: „В случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.“ Дефиниция на понятието „действителен стаж“ е дадена в § 1, т. 12 от ДР на КСО и съгласно нея действителен стаж е действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. Съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложима за процесния период материалноправна разпоредба е нормата на чл. 80 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите, която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (отм.) се зачита и времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Съгласно чл. 160, ал. 2 от КТ (в приложимата редакция) неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни - само ако това е предвидено в този кодекс, в друг закон или в акт на Министерския съвет. На първо място следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд само е констатирал, но не е анализирал несъответствието между отразения в ТК № 2662/19.11.1979 г. и зачетен от работодателя трудов стаж от 15 г. 07 м. 6 дни при каледнарна продължителност от 16 г. 4 м. 6 дни за периода от 19.11.1979 г. до 25.03.1996 г. Според настоящия касационен състав Удостоверения обр. УП-13 и обр. УП-15 свидетелстват, че лицето е полагало труд при осигурителя „Битова техника“ АД – гр. Ботевград през съответния период, но не потвърждават продължителността на стажа, зачетен от работодателя му. От събраните по делото доказателства се установява, че в трудовата книжка не е намерило отражение времето на ползван неплатен отпуск над размера, който съгласно чл. 160, ал. 2 от КТ (в приложимата към момента на полагане на труда редакция) се зачита за трудов стаж, което обяснява несъответствието между документите. Наред с това не следва да се пренебрегва факта, че при определяне на стажа въз основа на данните от трудовата книжка са били зачетени периодите от 01.03.1980 г. до 01.07.1980 г. и от 01.10.1980 г. до 01.11.1980 г., за които липсват предадени разплащателни ведомости в архивното стопанство. Наред с изложеното според настоящата касационна инстанция е безспорно установено, че по делото са приобщени заверени копия на съхранените в Регионален архивен център при ТП на НОИ – гр. Ловеч ведомости за заплати на осигурителя „Битова техника” АД - гр. Ботевград за периода от 01.01.1994 г. до 31.12.1995 г., както и всички съхранявани заповеди за назначаване/преназначаване, допълнителни споразумения към трудов договор и заповед за прекратяване на трудово правоотношение на С. М. Г.. Представена е цялата налична и съхранена първична документация на осигурителя за лицето в относимите периоди, в т. ч. и разплащателните ведомости въз основа на които са издадените съответните документи за осигурителен стаж. Предвид максимално събрания доказателствен материал следва да бъде прието, че горестоящият орган е предприел всички действия да изясни релевантните обстоятелства относно продължителността на действителния осигурителен стаж на Г.. Не е спорно също, че както в развилото се производство пред административния орган, така и в съдебното производство от страна на Г. не са представени нови писмени доказателства, които да опровергаят или разколебаят верността на събраните и обсъдени от административния орган доказателства. В тежест на лицето, което черпи благоприятни за себе си правни последици, е установяването на положителния факт на ползване на неплатен отпуск, който се признава за осигурителен стаж. Наред с това доколкото разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 3 от КСО не е била действаща към момента на полагане на труда, респективно - към момента, за който се преценява признаването на трудов стаж, приложение намира относимата редакция на разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от КТ в общия случай, която гласи, че неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни - само ако това е предвидено в този кодекс, в друг закон или в акт на Министерския съвет. Предвид липсата на събрани данни или доказателства, от които да се установява на какво основание е разрешен отпускът на Г. за периода от 01.05.1994 г. до 31.12.1994 г. и от 13.02.1995 г. до 31.12.1995 г. - в случая неплатеният отпуск над 30 работни дни в една календарна година не може да се обвърже с конкретна правна възможност предвидена в КТ, в друг закон или акт на МС, и съответно - не следва да се зачита като трудов, респективно - осигурителен стаж. В допълнение, настоящата инстанция приема за необоснован и изводът на съда, че изпратените с писмо изх. № 5526-15-766/20.09.2023 г. два броя удостоверения – обр. УП-13 № 5526-15-765/20.09.2023 г. и обр. УП-15 № 5527-15-253/20.09.2023 г. не са били редовно връчени, тъй ката същите са връчени на 14.10.2023г., няма данни да са своевременно обжалвани и са влезли в сила. Неправилен е и извода на съда, че пенсионният орган не е указал на С. Г. възможността за прилагане на чл. 9а, ал. 1 от КСО, тъй като цитираната разпоредба е приложима единствено при разглеждане на искания за отпускане на ЛПОСВ по общия ред на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО, но не и при искания за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО, какъвто е настоящия случай. В обобщение, дължима е отмяна на първоинстанционното решение поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необосновани правни изводи и неправилно приложение на материалния закон. С оглед на регламентираното правомощие по чл. 227, ал. 1 от АПК касационната инстанция следва да разреши спора по същество като отхвърли жалбата на С. М. Г. срещу Решение № 2153-15-164/11.06.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив. При този изход на процеса основателна е претенцията на касатора за присъждане на направените по делото разноски. Доколкото същите се претендират само за касационната инстанция, макар, че производството е протекло пред четири инстанции, както и с оглед липсата на представен списък с разноските - съдът не следва да се произнася свръх петитум и следва да присъди разноски само за касационната инстанция. Предвид изложеното ответникът по касация - С. М. Г. следва да бъде осъдена да заплати на Национален осигурителен институт, в качеството му на юридическо лице, в състава на което влиза административният орган, издател на акта и касатор, разноски за касационната инстанция в общ размер, възлизащ на 204,52 евро, от които 102,26 евро за държавна такса и 102,26 евро за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 от АПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,