Решение № 2420 от 20.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12603/2008 г.

Решение № 2420 от 20.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12603/2008 г., IV о., докладчик съдията Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба от Иван Николов Попов против решение № 283 от 18.01.2008 година по адм. д. № 276/2005 година на Елинпелинския районен съд. С него са оставени без разглеждане, като процесуално недопустими исканията му за признаване право на възстановяване върху ливада от 2 декара, IV категория в землището на с. Долно Камарци и за обезщетяване с равностоен имот на територията на землищата на с. Стъргел или с. Долно Камарци. По същество е оставена без уважение жалбата му срещу решение № 783-М от 30.09.2004 година на ОСЗГ - Горна Малина. Релевира доводи за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответната страна не изразява становище по касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Мотивира се, че съдът е предоставил възможност на жалбоподателя да ангажира доказателства, която съзнателно не е използвана от него. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред районния съд е по реда на чл. 27а, ал. 1 ППЗСПЗЗ при условията на повторно разглеждане. Образувано е по жалба вх. № 1113 от 22.12.2004 година от Иван Николов Попов против решение № 783-М от 30.09.2004 година на ОСЗГ, Горна Малина подадена направо в съда, а не чрез компетентния административен орган. С него на основание чл. 27а наследниците на Никола Иванов Попов са обезщетени с поземлен имот № 022013 от общинския поземлен фонд по плана за обезщетяване. Имотът е ливада от 4.323 декара, десета категория в местността "Дупката" в землището на с. Макоцево, община Горна Малина и е на стойност 402 лева. Възразил е срещу вида, категорията и местонахождението на имота, като изрично е поискал в петитума на жалбата да бъде обезщетен с равностоен имот в землището на с. Горна Малина. От данните по делото е установено, че с протокол № 122 от 17.02.1998 година на наследниците на Недялка Димитрова Чеканова е отказано признаване право на възстановяване на собствеността върху ливада от 1.200 декара, четвърта категория в местността "Конски кладенец". Съображенията на поземлената комисия са, че имотът е застроен, собственост е на друго лице - Никола Иванов Попов и се възстановява по преписка № 4703. По отношение на наследниците на починалият собственик - Никола Иванов Попов е образувано производство за обезщетяване. С решение № 537 ДК от 14.06.2000 година по реда на чл. 19, ал. 8 ППЗСПЗЗ имотът е определен, като пета категория и е оценен по 425 лева на декар или общо 510 лева. Решението е съобщено на Иван Николов Попов на 9.09.2000 година по пощата с писмо с обратна разписка. Въз основа на него е издадено и решение по чл. 19, ал. 17 ППЗСПЗЗ № 631ДК от 8.05.2001 година. С него е определено обезщетение със земя на стойност 402 лева, а за разликата до пълния размер - поименни компенсационни бонове. Върху копието, приложено на л. 9 от делото е отбелязано от ОСЗГ, че решението е влязло в сила. Конкретният имот за обезщетяване е описан в оспореното решение на ОСЗГ № 783-М от 30.09.2004 година. При тези данни по делото съдът е съобразил характера на производството по оспорване решение на ОСЗ по чл. 27а, ал. 1 ППЗСПЗЗ - установяване на съответствието между признатото и полученото обезщетение. Поради това правилно е оставил без разглеждане, като недопустими исканията на жалбоподателя да бъде обезщетен с ливада от 2.000 декара, IV категория в землището на с. Долно Камарци. За изясняване на спора и в изпълнение на указанията на Върховния административен съд в отменителното му решение служебно е назначил съдебно-икономическа експертиза, която да извърши проверка за стойността на имота, отстъпен в обезщетение с обжалвания административен акт. След многократни отлагания на делото по молба на жалбоподателя за представяне на допълнителни доказателства, той със заявление от 31.10.2007 година е отказал да заплати първоначално определеното възнаграждение за вещото лице. При това положение спорът е разгледан и разрешен по същество при наличните писмени доказателства и жалбата, като неоснователна и недоказана е отхвърлена. Така постановеното решение е правилно. Разпоредбата на чл. 171, ал. 4 АПК задължава съда да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Това задължение е изпълнено от съда. Дори и нещо повече - той не само е указал на жалбоподателя необходимостта от назначаване на вещо лице, което да провери стойността на земеделския имот, предмет на обжалваното решение, но и служебно е извършил това с протоколното си определение от 12.07.2006 година, като още е определил поименно вещото лице и възнаграждението, което му се дължи за работата. Насрещно задължение на жалбоподателя е било за заплати възнаграждението, като разноски по делото в указания от съда срок. Това не само не е направено, но жалбоподателят изрично е заявил, че няма да заплати сумата, тъй като поводът за образуване на делото е допусната грешка от административния орган и той трябва да плаща разноските. Същият довод се поддържа и в касационната жалба. Той е неоснователен. Заплащането на възнаграждение за допусната експертиза е уредено в Наредба № 1461 за съдебно-счетоводните и финансово-икономическите експертизи. В чл. 40, ал. 4 от нея изрично е предвидено, че експертиза не се извършва, ако определеният депозит не е внесен в посочения срок, освен ако органът, назначил експертизата разпореди друго. В случая обаче не са налице процесуалните предпоставки за отклонение от правилото, че обжалващата страна дължи първоначалния депозит за вещо лице, тъй като жалбоподателят не е поискал, установил и съответно не е освободен от заплащане на деловодните разноски в хода на съдебното производство. Доколкото спорът е по отношение законосъобразността на акт в реституционно производство по ЗСПЗЗ и правилника за прилагането му, той не дължи държавна такса, но не е освободен от заплащане на разноски по делото. Такива в хода на процеса не се дължат от ответната ОСЗГ, тъй като доказването на твърдение, направено от жалбоподателя, не следва да се заплаща на този етап от административния орган. Едва при постановяване на решението по спора и в зависимост от крайния резултат те могат да се присъдят на жалбоподателя. В случая експертизата не е изготвена единствено по вина на жалбоподателя. Изложените в т. 3 от касационната жалба доводи за некомпетентност на вещото лице изразяват само лично мнение на касатора са напълно недоказани. Освен това липсва направено надлежно пред съда възражение за некомпетентност. Поради това и съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е решил спора без да изслушва експертиза. Доводите в касационната жалба в тази насока са напълно неоснователни. Неподлежащи на преценка в настоящото производство са възраженията в касационната жалба относно категорията на заявения имот и неговата площ. Както вече се посочи - в производството по чл. 27а, ал. 1 ППЗСПЗЗ единственият въпрос, който подлежи на съдебен контрол е съответствието между признатото и получено обезщетение. Поради това са неоснователни и недоказани възраженията, изложени в молбата на касатора от 1.08.2008 година за очевидно несъответствие на определения, като обезщетение имот. Наистина жалбоподателят е изложил в тази връзка много пъти доводи и съображения. Те обаче изразяват собственото му становище, като страна в процеса и подлежат на общо основание на проверка. Тя се извършва чрез събиране на доказателства със съответните доказателствени средства. Доколкото за определяне стойността на получения в обезщетение имот са необходими специални познания - т. с. изслушване на съдебно-икономическа експертиза, то доказателството не е съобразно по вина именно на жалбоподателя. Неоснователно е възражението за неправилно разместване на доказателствената тежест. Нормата на чл. 170, ал. 1 задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Това е установено с прилагането на предходните решения по чл. 19, ал. 8 и чл. 19, ал. 17 ППЗСПЗЗ, които предпоставят издаване на решението по чл. 27а ППЗСПЗЗ. А след като жалбоподателят е твърдял, че стойността на определения, като обезщетение имот е по-ниска, върху него лежи доказателствената тежест да установи верността на това свое твърдение. По тези съображения обжалваното решение е правилно, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила и следва да се остави в сила. Водим от гореизложеното, Върховният административен съд, четвърто отделение