Решение № 14467 от 29.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6280/2010 г.

Решение № 14467 от 29.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6280/2010 г., I о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Община Перник, чрез пълномощника адв. Даниела Генадиева, против решение № 25/10.03.2010 г., постановено по адм. дело № 534/2009 г. по описа на Административен съд - гр. Перник, с което е отменен акт за установяване на задължение за такса битови отпадъци /АУЗТБО/ № 201/22.10.2009 г. на кмета на Община Перник. Касаторът поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се излагат съображения, че съдът неправилно е приел, че обжалвания акт е незаконосъобразен поради това че определените с него такси не са разграничени по години, по основание и по размер. Такова разграничение е направено в табличен вид и е част от акта. Касаторът счита за неправилен извода на съда, че концесионерът не е задължено лице за такса битови отпадъци. В тази връзка поддържа, че в приетата на основание чл. 9 ЗМДТ наредба от Общински съвет Перник за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги, в чл. 13, т. 3 е уредено задължението на концесионера да заплаща такса битови отпадъци при предоставена концесия на имоти, общинска собственост. Наредбата на общинския съвет представлява стабилен административен акт, а освен това жалбоподателят не се е позовал на незаконосъобразността на нито една норма от наредбата. Затова съдът неправилно е приел, че посочената разпоредба от наредбата не следва да бъде прилагана като противоречаща на чл. 64 ЗМДТ относно кръга на задължените лица за такса битови отпадъци. По съображения в посочения смисъл касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлената жалба против АУЗТБО. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба - Тони Венциславов Дойчинов, действащ като ЕТ "Тони Дойчинов" - гр. Перник, представляван от пълномощниците адв. Ваня Йотова и адв. В. Карастоянова, оспорва жалбата. В писмен отговор на касационната жалба и бележки по същество се излагат подробни съображения за правилност на решението. Претендира се присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че концесионерът не е задължено лице за такса за битови отпадъци, след като не е изрично посочен в чл. 64 ЗМДТ, а концесията не може да бъде приравнена на право на ползване. Разпоредбата на чл. 13, т. 3 от наредбата на общинския съвет противоречи на чл. 64 ЗМДТ и не може да послужи като основание за заплащане на такса битови отпадъци. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата доводи и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административен съд гр. Перник е отменен акт за установяване на задължение за такса битови отпадъци № 201/22.10.2009 г. на кмета на Община Перник, с който на основание чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ са определени задължения на ЕТ "Тони Дойчинов" за такса битови отпадъци за периода 2003 г. - 2008 г. в размер общо на 9725,25 лв. и лихви за просрочие в размер на 5509,31 лв. С решението съдът е прекратил производството по отношение на директора на дирекция "Местни данъци и такси" при Община Перник, по съображения, че същият не е заинтересована страна. Решението в прекратителната част не е обжалвано и е влязло в сила. За да отмени обжалвания АУЗТБО съдът е приел, че същият е незаконосъобразен поради липса на мотиви, изразяващи се в конкретно посочване на периодите, задълженията и приложимите към тях правни разпоредби. Актът противоречи на материалния закон, тъй като в чл. 64 ЗМДТ са посочени задължените лице за такса битови отпадъци и концесионерът, какъвто е жалбоподателят, не е сред тези лица. Разпоредбата на чл. 11 ЗМДТ не може да намери приложение в случая, тъй като тя се отнася за задълженията за данък върху недвижимите имоти, а не за такса за битови отпадъци. Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от Наредбата за определянето на местните такси и цени на услуги на общинския съвет, в която е предвидено, че концесионерът заплаща такса за битови отпадъци, противоречи на чл. 64 ЗМДТ в редакцията, действаща към процесните периоди. Поради това разпоредбата от наредбата не може да послужи като годно основание за определяне на задължения на жалбоподателя за определяне на таса битови отпадъци. По съображения в този смисъл съдът е отменил обжалваният акт като незаконосъобразен. Настоящият касационен състав на съда намира следното по така постановеното решение: С обжалвания пред съда АУТБО са определени задължения за такса битови отпадъци за периода 2003 г. - 2008 г. на ЕТ "Тони Дойчинов", в качеството му на концесионер, съгласно сключен концесионен договор между Община Перник от една страна и от друга - ЕТ "Тони Дойчинов" и СД"Пако Комерс - Боянов и сие" относно недвижим имот, представляващ сграда, находяща се в гр. Перник, Централна градска част, кв. 212. Относно спорния по делото въпрос дали концесионерът е задължено лице за таксата за битови отпадъци, настоящият състав съобрази следното: в разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, в редакцията съгласно ДВ, бр. 109 от 2001 г., която е приложима за процесния период 2003 г., е предвидено, че таксата за битови отпадъци се заплаща от данъчно задължените лица по чл. 11 заедно с данъка върху недвижимите имоти. В чл. 11 ЗМДТ, в приложимата за този период редакция, съгласно ДВ, бр. 109 от 2001 г., е предвидено, че данъчно задължени лица са следните лица: по ал. 1 - собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, по ал. 2 - собственикът на сградата, построена върху държавен или общински парцел или дворно място, е данъчно задължен и за парцела, съответно дворното място; по ал. 3 - при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят; при предоставяне на особено право на ползване - концесия върху имоти - публична държавна или публична общинска собственост, данъчно задължен е концесионерът. Следователно за 2003 г. концесионерът е задължено лице за такса за битови отпадъци на основание чл. 11, ал. 3 ЗМДТ, към която препраща чл. 64 ЗМДТ. Този извод се налага ясно от съдържанието на двете разпоредби в съответните редакции, които са приложими за 2003 г. Предвид изложеното, първоинстанционният съд е тълкувал неправилно приложимите законови разпоредби за този период, в резултат на което е достигнал до неправилния извод, че за 2003 г. концесионерът не е задължен на такса битови отпадъци. За останалите процесни периоди - 2004 г. - 2008 г. включително, изводите на съда са правилни. В разпоредбата на чл. 64 ЗМДТ, в редакцията съгласно ДВ, бр. 119 от 2002 г., в сила от 01.01.2004 г., която е приложима за периодите от 2004 г. до 2008 г. включително, е посочено, че таксата се заплаща от собственика на имота, а при учредено вещно право на ползване от ползвателя. Видно е от съдържанието на разпоредбата, че концесионерът не е посочен като задължено лице за такса за битови отпадъци. Поради това че разпоредбата създава задължение, то същата не може да бъде тълкувана разширително. Концесията е особен вид право на ползване, но има облигационен характер, и след като концесията не е изрично посочена в законовата разпоредба, която определя кръга на задължените лица за ТБО, то не може концесионерът да се приеме за задължено лице. Изменението на чл. 64 ЗМДТ с ДВ бр. 95 от 2009 г., което е в сила от 01.01.2010 г., в случая не намира приложение и не може да обоснове извод, различен от изложения по-горе. Изменението на разпоредбата препраща относно задължените лица за ТБО към чл. 11 ЗМДТ, в чиято ал. 3 е посочен концесионерът като задължено лице. Тази разпоредба е приложима за периодите след 01.01.2010 г. и по аргумент за обратното, наред с по-горе изложените съображения, следва, че за периодите преди това изменение, след като концесионерът не е изрично посочен като задължено лице за ТБО, то същият не дължи такава такса. Поради това че кръгът на задължените лице за ТБО е определен в законова разпоредба, общинският съвет не е компетентен да приема правна регламентация по този въпрос. Разпоредбата на чл. 9 ЗМДТ създава правомощие на общинския съвет да приеме наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. Кръгът на задължените лица за ТБО, който е предопределен от основанието за възникване на задължение за такса за битови отпадъци /съответното вещно право върху недвижим имот според приложимите за периода законови разпоредби/ е изрично определен в закона и не е предоставена възможност на общинските съвети да променят тази регламентация. Затова, правилно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги, приета от Общински съвет Перник, в която е предвидено, че концесионерът заплаща такса за битови отпадъци, противоречи на разпоредбата на чл. 64 ЗМДТ, в редакцията приложима за процесните периоди 2004 г. - 2008 г., поради което не следва да бъде прилагана. Доводът в касационната жалба, че наредбата е влязла в сила и жалбоподателят не се е позовал на незаконосъобразност на нейна разпоредба, не може да бъде споделен. При противоречие между разпоредби от законов и подзаконов нормативен акт, правораздавателните органи прилагат разпоредбите на законовия акт, който е от по-висока степен, съгласно йерархията на нормативните актове. В този смисъл е изричната разпоредба на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове и за приложението й не е необходимо актът, който противоречи на нормативен акт от по-висока степен да бъде изрично отменен. Като е съобразил това, съдът е постановил законосъобразен акт в частта, отнасяща се за определените задължения за 2004 г. - 2008 г. В тази част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Относно определеното задължение за 2003 г. решението е неправилно. Както се посочи по-горе за този период концесионерът е задължено лице за такса битови отпадъци. С подадената до съда жалба от търговеца е направено възражение за нищожност на АУЗТБО в частта, с която е определено задължение за 2003 г. поради издаването му от некомпетентен орган. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по това възражение, въпреки че на основание чл. 146 и чл. 168, ал. 1 и ал. 2 АПК е бил длъжен да провери дали актът е издаден от компетентен орган, дори и да нямаше изрично доводи в този смисъл. Като не е сторил това съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, представляващо основание за отмяна на решението и връщането му за ново разглеждане от друг състав на съда съгласно чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК. Произнасянето по този въпрос за първи път от касационната инстанция би лишило страните от право на защита пред две съдебни инстанции. С жалбата до първоинстанционния съд, както и в писмените бележки пред настоящата инстанция се прави възражение за погасяване по давност на задължението за 2003 г. По това възражение съдът също не се е произнесъл. Предвид връщането на делото за ново разглеждане относно определените задължения за 2003 г. във връзка с възражението за нищожност на акта в тази част, при новото разглеждане на делото съдът, ако приеме, че актът е валиден като издаден от компетентен орган, следва да се произнесе и по възражението за погасяване на задължението по давност. В тази връзка следва да вземе предвид и наведените доводи в съдебно заседание на 19.01.2010 г. от представителя на административния орган за спиране на давността, както и да обсъди представените в тази връзка доказателства. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция. По висящата част от спора разноските следва да бъдат възложени при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. По останалата част от спора на ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като от представения договор за правна защита и съдействие № 06221 от м. 10/1010 г. за адв. Д. Генадиева не може да бъде направен извод, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. е платено, след като не е попълнена съответната графа за начина на плащане. Първоинстанционното решение не следва да бъде изменяно в частта относно присъдените разноски, тъй като е присъдена само сумата от 50 лв., която видно от мотивите на решението е за платена държавна такса, а размерът на същата не е производен от материалния интерес по спора. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение