Решение № 13 от 28.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 2236/2013 г.

Решение № 13 от 28.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 2236/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия Г. Т. Е. срещу решение № 164 от 14.Х.2013 г. по внохд № 342/2013 г. на Пловдивския апелативен съд. Възражението в жалбата е срещу размера на наказанието лишаване от свобода, при решаването на който въпрос жалбоподателят счита, че са допуснати всички касационни основания за отмяна на обжалваното решение и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане, или за изменяване на решението и намаляване на срока, за който подсъдимият е лишен от свобода. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата, считана от прокурорът за неоснователна със заключение за оставяне на въззивното решение в сила. ВКС установи: С присъда № 86 от 31.VII.2013 г. по нохд № 877/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, постановена след проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 374, ал. 4 НПК, Г. Т. Е. е признат за виновен в това, че в длъжностното си качество на охранител и ръководител на екип при превозване на пари и ценни пратки, поверявани му в това му качество от "фирма", е присвоил на 22.VI.2012 г. в /населено място/ поверени в посоченото му качество пари на "банка", "банка" и "банка" в особено големи размери, с обща левова равностойност 1 471 058.52 лв., и случаят представлява особено тежък такъв на длъжностно присвояване, за което и на основание чл. 203, ал. 1 НК е осъден на 12 години лишаване от свобода, редуцирани по чл. 58а, ал. 1 НК на 8 години лишаване от свобода, които да изтърпи при строг първоначален режим в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 203, ал. 2 НК е конфискуван собствения на подсъдимия мотопед "марка" с рег. № и Е. е лишен за срок от по 11 години от правото да заема материално отговорна длъжност, както и да упражнява дейност, свързана с охраната на пари и ценни пратки. С обжалваното въззивно решение горната присъда е изменена, като наказанието на подсъдимия е увеличено на 18 години лишаване от свобода, редуцирано по чл. 58, ал. 1 НК на 12 години лишаване от свобода. Жалбата е неоснователна. Не е допуснато нарушение на материалния закон с квалифицирането на извършеното от подсъдимия присвояване по чл. 203, ал. 1 НК. Присвояването е безспорно в "особено големи размери" съгл. т. р. 1-98 г. на ОСНК, след като предметът му се равнява на приблизително 6 400 минимални работни заплати /МРЗ/ при такава в инкриминирания период от 290 лв. /определена с ПМС № 300 от 10.ХI. 2011 г./ и при долна граница за посочената квалификация от 140 МРЗ. Случаят е и "особено тежък" независимо от изброените в жалбата и отчетени от двете предходни съдебни инстанции положително характеризиращи подсъдимия обстоятелства. Нито чистото съдебно минало на Е., нито трудовата му ангажираност са в състояние да омаловажат проявените от него в конкретния случай качества с изключително прецизно подготвеното и дръзко изпълнено престъпление, които сочат на една с подчертано престъпни наклонности личност, добре прикрита дотогава зад привидни достойнства. Неоснователно е твърдението за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви за отегчаване положението на подсъдимия. В първия абз на с. 16 от мотивите към първоинстанционната присъда окръжният съд е описал обстоятелствата, които, според него, са от естество да смекчат отговорността на Е. до степен да му бъде определено наказание лишаване от свобода към минимума, предвиден в специалната материалноправна норма. Мълчаливо приемайки, че част от тях са действително смекчаващи, въззивният апелативен съд се е спрял и коментирал тези от тях, които не счита за такива. Правилно е приел, първо, че "разкаянието и съжалението...не се извличат само от произнесени думи", а от действия, сочещи, че деецът действително се е разкаял за стореното и в потвърждение на това е направил всичко зависещо от него да смекчи последиците от престъплението си, докато в конкретния случай поведението на Е. е тъкмо обратното. Правилно е приел, второ, че отговорността на подсъдимия не може да бъде смекчена от затрудненото му финансово състояние, в което бил изпаднал след сключването на ипотечен кредит, възвръщаемостта на който не била съобразена с доходите му. Правилно е прието, трето, че подсъдимият няма никакъв принос за възстановяването на щетите от престъплението, тъй като пострадалите кредитни учреждения са възмездени от дружеството- работодател на Е..Правилно е прието, накрая, че присвояването е било улеснено не от пропуски в организацията на работата, създадена от дружеството-работодател на подсъдимия, а от пропуски в работата на неговите служители, които пропуски работодателят не е имало как да предвиди при създаващите доверие атестации, с които последните, и в частност подсъдимия, са се представяли.Към казаното от въззивния съд и в различие с разбирането, застъпено от първоинстанционния съд /в първия абз. на с.17 от мотивите към присъдата/, би могло да се добави още, че размерът на присвоената сума далече не е без значение при индивидуализацията на наказанието, когато този размер е около 50 пъти над законноустановения от значение за квалификацията. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на Е. наказание лишаване от свобода е също неоснователно. Същото е съобразено с всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства и определено след отчитането подчертания превес на последните. С оглед на казаното и на чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС