Решение № 1980 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14451/2015 г.

Решение № 1980 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14451/2015 г., VIII о., докладчик съдията Теодора Николова Производство по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано по касационна жалба на Н. Б. Н. от гр. С. Загора, ул. "М. Т. К." №..., ет. ..., ап. ..., против Решение № 2015/27.10.2015 г. на Административен съд - гр. П., постановено по адм. д. № 2034 по описа за 2014 г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против Ревизионен акт № 241400137/04.04.2014 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на ревизионен акт № 1415590/09.05.2014 г., издадени от органи по приходите при ТД на НАП -П., потвърден с Решение № 617/23.06.2014 г. на Директора на Дирекция ОДОП-гр. П. в обжалваната част, в която на ревизираното лице не е признат данъчен кредит в данъчни периоди през 2008, 2009, 2011, 2012 и 2013 г. в размер общо на 55 145,05 лв. и са начислени лихви в размер на 27 742,58 лв. по фактури на "Г. П." ЕООД, "Т. С. Б. 2009" ЕООД, "Стокс груп" ЕООД, "Фани трейд" ЕООД и "Агро ивекс" ЕООД с предмет селско-стопански услуги и стоки. В касационната жалба се твърди, че решението е необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон, а също и при съществени нарушения на процесуалните правила. Необосновано съдът приел, че не е доказана реалността на процесните доставки като първа предпоставка за признаване на право на данъчен кредит по фактурите, които ги документират. Без основание съдът игнорирал обстоятелството, че счетоводството на ревизираното лице е водено редовно и недопустимо потвърдил отказа на право на данъчен кредит само поради поведението на преките доставчици, неоткрити в ревизионното производство. Последното противоречи и на задължителна съдебна практика на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредби на Директивата по ДДС. И. се отмяна на решението и отмяна на РА, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първонистанционния съд. Ответникът по касационната жалба ДД"ОДОП" П., чрез юрк. Коева, оспорва жалбата по съображения в писмено възражение. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил посоченият РА, потвърден по административен ред, с който е отказан данъчен кредит в посочения размер с мотиви за недоказана реалност на доставките като първа предпоставка за възникване на претендираното право. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице изцяло, съдът е приел по отношение на първите четири доставчика, че при неоткриването на техни представители на декларираните данъчни адреси, не е доказано издаването на процесните фактури именно от тези юридически лица, поради което при оспорване на реалността на доставките, жалбоподателят следва да докаже посоченият факт с правно значение, което не е сторил. По отношение на доставките на дизелово гориво по фактурите на "Агро ивекс" ЕООД, свързано с жалбоподателя лице, съдът е приел, че не е доказано нито притежаването, нито предаването, нито складирането на горивото, както при доставчика, така и при ревизираното лице. Стоката не била и придружена от задължителни анализни свидетелства и сертификати за качество. Решението е обосновано на събраните доказателства, постановено е в съгласие с материалния закон и при постановяването му процесуалните правила не са нарушени съществено. Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че първоинстанционният съд недопустимо е потвърдил процесния отказ на правото на данъчен кредит само поради неоткриването на преките доставчици на декларираните данъчни адреси. Съгласно т. 37 от мотивите на Решение от 18.07.2013 г. по дело С-78/12 Евита -К Съдът на ЕС е напомнил, от една страна, че лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това (вж. Решение от 26 септември 1996 г. по дело Enkler, C-230/94, Recueil, стр. I-4517, точка 24), и от друга страна, че националната юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора за да определи дали ревизираното лице може да упражни право на приспадане по спорните доставки (вж. в този смисъл Решение от 6 септември 2012 г. по дело M.-G., C-273/11, все още непубликувано в Сборника, точка 53, Решение от 6 декември 2012 г. по дело Боник, C-285/11, все още непубликувано в Сборника, точка 32 и Решение от 31 януари 2013 г. по дело ЛВК-56, C-643/11, все още непубликувано в Сборника, точка 57). В т. 38 от същите мотиви е изяснено, че за целите на тази обща преценка посочената юрисдикция може да вземе предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи разглежданите в главното производство, както и свързани с тях документи. Първоинстанционният съд е разгледал делото при пълна процесуална пасивност на жалбоподателя, който не е бил представляван в двете проведени открити съдебни заседания и след дадените в първото от тях от страна на съда указания, че следва да представи доказателства за реалността на процесните доставки /за които има представени само фактури, чиято автентичност относно подписите на издателите е била спорна, поради неоткриването на доставчиците на декларираните данъчни адреси/ не е направил никакви доказателствени искания. С основание, при това, административният съд е приел, че доколкото реалността на доставките по фактурите, по които се претендира данъчен кредит, е условие, без което не може да се признае претендираното право и съдебната практика на Съда на ЕС по тълкуване на Директивата за ДДС е последователна, че признаването на данъчен кредит не може да стане само поради отразяването на ДДС в данъчна фактура, в случая не са доказани базисните материални предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит, поради което това право е отказано законосъобразно. Решението като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. При този изход на процеса, на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на осн. чл. 8, ал. 2 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 2 337,47 лв. Водим от горното, и на осн. чл. 222, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение