Решение № 4356 от 9.5.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК)във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на А. Караманов от гр. Пловдив, чрез процесуалния му представител адв. Стойчев, против решение 1297 от 24.06.2021г. по адм. д. 123/2021г. на Административен съд гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ 94А 753 1#3 от 17.11.2020г. на Главния архитект на община Родопи , с което на основание § 16 ал. 2 от ПР на ЗУТ е отказано издаване на удостоверение за търпимост на обект пристройка с външно стълбище , находяща се в УПИ II 14, кв. 3, по плана на [населено място], [кв.]. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение, поради нарушения на материалния закон отменително основание по чл. 209 т. 3 от АПК. Твърди, че е неправилен извода на съда за липса на предпоставките по § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ и във връзка с удължения срок по § 127 ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ да се приеме строежът за търпим. Посочва, че не е спорно, че същият е изграден през 1992г. и не е предвиден по действащия и одобрен със заповед от 1995г. подробен устройствен план на селото. Но тъй като се касае за строеж на допълващото застрояване съответно не е изискуемо същият да е предвиден по действащия план по аргумент от чл. 41 ал. 2 ЗУТ, като посочва, че такива постройки могат да се изграждат и без да са предвидени в плана въз основа на виза по чл. 140 ЗУТ. Твърди, че спорният строеж е търпим и допустим по нормите действали към момента на изграждането му, а именно чл. 112 ал. 4 ППЗТСУ. Навежда аргумент за този извод във връзка с издадени визи от 1992г. и 2003г. от главния архитект на община Родопи за такъв строеж, които не са били обсъдени от съда. Твърди и че нито съдът, нито административният орган е обсъдил приложимостта на изключението по чл. 121 ал. 3 и 4 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /ТСУ отм./, поради наличие на голяма денивелация в имота повече от 12м., а се е позовал незаконосъобразно на несъответствие на строежа с чл. 121 ал. 1 от Наредба 5 /отм./. Твърди и че от събраните доказателства не се установява незаконосъобразно ситуиране на строежа на уличната регулационна линия, а че същият отстои на 5 6м. от нея. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя отказът. Претендира разноски. Ответникът Главният архитект на община Родопи изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение Административен съд гр. Пловдив е приел, че оспореният пред него отказ за издаване на удостоверение за търпимост е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, без допуснати нарушения на административно производствените правила и в съответствие с изискванията за форма и с материалния закон. Приел е, че от доказателствата безспорно е установено, че спорният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, а именно такъв на допълващото застрояване, който е изграден без строителни книжа. Приел е, че предвид декларираната година на изграждането му 1992г. приложимата разпоредба за установяване на неговата търпимост е тази на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, като е посочи, че е налице първата предпоставка по посочената разпоредба, за да се приеме строежът за търпим, а именно да е изграден в рамките на времевия период 7.04.1987г. 30.06.1998г. Посочил е обаче, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на другите предпоставки по разпоредбата, а именно спорният строеж да е предвиден в действащия ПУП или да отговаря на нормите по устройство на територията, действали към момента на извършването му или на сгадействащите. Приел е, че при приложението на чл. 121 ал. 3 и 4 от Наредба 5 от 1977г. /отм., но действала към момента на изграждане на строежа - пристройка/, е допустимо разполагане на уличната или страничните регулационни или имотни граници на постройки на допълващо застрояване в случаите, когато се касае за терени с денивелация или граничещи с извънселищни територии, от която категория е имотът, в който е изграден строежът. Посочил е, че обаче от приетата по делото СТЕ се установява, че спорният строеж не се намира на регулационната граница както на УПИ II 14, така и на имотната граница на ПИ идентификатор 43671.502.14, а навлиза в съседния ПИ идентификатор 43671.12.229, който е частна общинска собственост в земеделска територия. Приел е и несъответствие на спорния строеж с изискванията за височина за допълващото застрояване по нормите по устройство на територията, действали към извършването му, така и по сегадействащите. Най накрая е приел, че не е изпълнено и последното условие на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно спорният строеж да е бил деклариран по съответния ред пред компетентните органи. Посочил е, че и предвид несъответствието на строежа на нормите по устройство на територията към извършването му и по сегадействащите е неприложим и облекченият ред по § 127 ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. По тези съображения е достигнал до извод за законосъобразност на отказа за издаване на удостоверение за търпимост и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Правилно съдът е определил приложимият материален закон, а именно това е нормата на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, предвид установената и декларирана и от жалбоподателя година на построяване на спорния обект. Като предвид този период е неприложима разпоредбата на § 127 ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ. Релевантните факти досежно установяването на търпимост или не на строежите по § 16 ал. 2 от ПР на ЗУТ са най напред дали извършеното представлява строеж, годината на извършване, съответства ли на предвижданията на ПУП, действал към момента на извършването им или по сегадействащия, бил ли е допустим по нормите по устройство на територията, действали към момента на извършване на строежите или по сегадействащите и ако са декларирани пред одобряващите органи до 31.12.1998г., като тези предпоставки следва да са дадени комулативно. Във връзка с така очертания фактически състав съдът е достигнал до правилен извод относно законосъобразността на оспорения отказ за издаване на удостоверение за търпимост, поради липсата на част от предпоставките по посочената разпоредба. Законосъобразен е изводът на съда във връзка със събраните по делото доказателства, че спорния обект представлява строеж по смисъла на § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ от категорията на допълващото застрояване, както и че същият е изграден в очертания в § 16 ал. 2 Р на ЗУТ времеви период от 07.04.1987г. до 30.06.1998г., а именно през 1992г. Правилен е извода на съда, че от събраните в хода на производството доказателства се установява, че не са налице другите предвидени в хипотезата на правната норма предпоставки, за да се приеме строежът за търпим и съответно да се издаде удостоверение за търпимост. Това е така, тъй като безспорно е установено, че строежът не отговаря на предвижданията на приетия и действащ за населеното място ПУП, който се установява, че е от 1991г., преди изграждане на строежа, като такова строителство по него не е предвидено. Действително законът предвижда възможност за изграждане на допълващо застрояване и в случаите, когато такова не е предвидено по ПУП с издаването на виза за проектиране по реда на чл. 140 ЗУТ. В случая обаче спорният строеж не съответства на ПУП, тъй като от СТЕ се установява, че същият е изграден не на регулационната граница на УПИ II 14, а излиза доста извън регулационните граници на имота, съответно именно в този аспект строежът се явява несъответен на ПУП, а не поради това, че не е предвиден в него. На следващо място правилен е извода на съда, че е налице и следващата предпоставка за отказ, а именно, че спорният строеж не съответства на правилата и норми по устройство на територията, действали и към момента на извършването му и по сегадействащите норми. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът не е съобразил нормите на чл. 121 ал. 3 и 4 от Наредба 5/1977г. за правила и норми за териториално и селищно устройство. Напротив съдът е съобразил тези норми и ги е обсъдил в оспореното съдебно решение. Правилно в него е прието, че действително тези норми допускат в имоти, намиращи се в терени с голяма денивелация, както и имоти, граничещи с извънселищна територия, второстепенните постройки на допълващото застрояване да се разполагат на самата странична регулационна линия, но в случая това изискване не е изпълнено. Видно от посоченото съдържание на тези две разпоредби те допускат разполагане на допълващото застрояване на страничната регулационна линия. Спорната постройка се намира не на страничната регулационна линия, а излиза извън рамките на УПИ II 14, нещо повече, тя излиза и извън рамките на имотните граници на ПИ идентификатор 43671.502.14 /които са по широки от границите на УПИ II - 14/ и навлиза в съседния имот идентификатор 43671.12.229 общинска собственост за земеделски нужди. Т.е. не съответства както на действалите към извършването му норми на чл. 121 ал. 3 и 4 от Наредба 5/1977г., така и на сегадействащите разпоредби на ЗУТ, които също не допускат навлизане на допълващо застрояване в съседен имот. Най накрая правилен е и извода на съда, че не е налице и последната комулативно изискваща се предпоставка по фактическия състав на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно спорният строеж да е бил деклариран пред одобряващите органи до 31.12.1998г., като доказателства в тази насока не са представени, а не са наведени и такива твърдения. Неоснователно е и възражението за неправилност на оспореното решение, тъй като не са взети предвид две издадени визи за проектиране от 1992г. и 2003г. Действително са издадени такива визи, като тази от 1992г. е за строеж, а тази от 2003г. за строеж на външно стълбище, но същите не предвиждат ситуиране на предвидените с тях строежи извън границите на УПИ II 14, който именно факт е основание да се приеме несъответствие на строежа с правилата и нормите по устройство на територията, действали към момента на извършването му. Още повече, че визата от 2003г. е издадена дълъг период от време след самото изграждане на външното стълбище и пристройката, с която то завършва, за да се приеме, че същата е относима и към този строеж. Освен това спорният строеж като излизащ извън регулационната граница на имота не отговаря и на двете визи, като своеобразен план във връзка с възможността за допускане на допълващо застрояване с виза. В случая и във връзка с изложеното правилно съдът е приел, че поради липса на предпоставките по приложимата правна норма, законосъобразно е отказано издаване на удостоверение за търпимост. Оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 143 ал. 4 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде уважено, но в размер на 100 лв. предвид фактическата и правна сложност на спора. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение