Решение № 12409 от 18.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2744/2018 г.

Решение № 12409 от 18.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2744/2018 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (ред. преди ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с § 149, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ бр. 77 от 2018 г.). Образувано е по касационната жалба на К. Пеева, действаща чрез адв. З. Сираков, против решение № 222/10.01.2018 г. по адм. дело № 7789/2017 г. на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № 202/13.06.2017 г. на председателя на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Касационните възражения са насочени към неправилна преценка на съда на доказателствата по делото спрямо извода за мотивираност на акта спрямо приложението на чл. 91, ал. 1, т. 1 от ЗДСл., както и необоснованост на извода за допусната техническа грешка при посочването на ІІІ ранг на служителя, вместо придобития V ранг. Възразява се и против пренебрегнатия от съда като значение факт, че в наложеното наказание е неясно поради липса на конкретен ранг, в който се понижава служителя. Иска се отмяна на решението и решаването на спора чрез отмяна на обжалваната заповед. Претендират се разноски. Ответната страна – председателят на КЕВР, действащ чрез процесуален представител Н. Кирова, служител с юридическо образование, възразява за отпаднал правен интерес от оспорване на заповед № 202/13.06.2017 г. на председателя на КЕВР по причина настъпило в хода на процеса прекратяване на служебното правоотношение между КЕВР и К. Пеева като държавен служител. Алтернативно поддържа, че касационните оплаквания са неоснователни. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е редовно подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на ответната страна, че прекратяването на служебното правоотношение на жалбоподателя, станало по силата на заповед № ЧР-ДС-190/18.12.2018 г. на председателя на КЕВР, има правопогасяващо право спрямо правния интерес на К. Пеева да търси съдебна защита от акта за налагане на дисциплинарно наказание, наложено в рамките на прекратеното служебно правоотношение. Дисциплинарното наказание има за пряка последица налагането на ограничения в развитието на съществуващото в миналото служебно правоотношение и засегнатата (наказаната) страна не губи правото си на съдебно разрешаване на спора между страните за правомерността при изпълнение на служебните й задължения и законосъобразността на наложеното й наказание. Дисциплинарните наказания формират част от трудовата история на всеки работещ, респ. всеки наказан има право да защити чрез съд доброто си професионално име. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Административният съд е сезиран с оспорване от страна на К. Пеева на заповед № 202/13.06.2017 г. на председателя на КЕВР, с която й е наложено дисциплинарно наказание по чл. 90, ал. 1, т. 4 от ЗДСл. "Понижаване в ранг за девет месеца", в качеството й на държавен служител, заемаща длъжност "главен експерт" в отдел "Контрол и решаване на спорове – ВиК услуги" при ГД "ВиК" в КЕВР. Наказанието е наложено във връзка с установено виновно нарушение на служебните задължения на Пеева за спазване на работното време, съгласно чл. 23 от ЗДСл., извършено на 21.04.2017 г., 28.04.2017 г. и 02.05.2017 г., както и за нарушение на чл. 2, ал. 1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, изразяващо се в оставяне на 02.05.2017 г. на личната й карта за достъп на служител на охраната с цел маркиране в системата за достъп в сградата. Съдът, за да отхвърли жалбата, е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалния закон и целта на закона. Прието е за безспорно по делото, че председателят на КЕВР има статут на дисциплинарно наказващ орган, както и че при издаване на акта са спазени изискванията на чл. 97, ал. 1 от ЗДСл. за съдържанието му. Съдът е възприел за безспорно установена фактическата обстановка, въз основа на която е издадена заповедта, както и че наложеното наказание по вид и размер е надлежно мотивирано с оглед изискванията на чл. 91, ал. 1 ЗДСл., а именно, че ДНО е изложил съображения за тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите, установена и е отчетена формата на вината на държавния служител, съобразени са обстоятелствата, при които е извършено нарушението, както и цялостното служебно поведение на държавния служител. Съдът е установил, че дисциплинарното производство е образувано съобразно заповед № 3-ОХ-44/09.05.2017 г. на председателя на КЕВР, имаща характер на "нареждане" по см. на чл. 96, ал. 1 от ЗДСл. на ДНО към Дисциплинарния съвет при КЕВР (ДС). Прието е, че ДС е изяснил фактите и обстоятелствата по случая при зачитане и обезпечаване правото на участие и защита на проверявания служител, като не са допуснати пороци при събирането на доказателствата, приобщени към дисциплинарното дело. Съдът е зачел, че държавният служител не е възпрепятстван при упражняването на правото му да бъде изслушан и да даде обяснения, установено в чл. 93, ал. 1 от ЗДСл., както и че обяснението (защитата) на служителя е надлежно обсъдена при преценката на ДНО за наличието, вида и размера на дисциплинарната отговорност. По отношение на материалната законосъобразност на акта, съдът е приел за безспорно доказано, че на 21.04.2017 г., 28.04.2017 г. и 02.05.2017 Пеева е нарушила чл. 23 от ЗДСл. като не е спазила установеното й работно време от 8:30 ч. до 17 ч., както и че е нарушила чл. 2, ал. 1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, изразяващо се в оставяне на 02.05.2017 г. на личната й карта за достъп на служител на охраната с цел маркиране в системата за достъп в сградата. При така доказаните нарушения, съдът е кредитирал и изводите на ДНО за вида и размера на наложеното наказание на основание чл. 90, ал. 1, т. 4 от ЗДСл. – "понижаване в ранг" за срок от 9 месеца. Решението е неправилно. Касационната инстанция намира за необоснован извода на съда за материална законосъобразност на процесната заповед. По делото е безспорно, че на 21.04.2017 г. и на 28.04.2017 г. служителят К. Пеева е отсъствала от работното си място, няма и спор, че отсъствието е било съгласувано и разрешено от прекия й ръководител Й. Колева – началник отдел "КРСВКУ". Видно от мотивите към заповедта за наказание, ДНО не отрича съществуването на практика в КЕВР за временно освобождаване на служителите от служебните им задължения след разрешение от преките им ръководители. Нещо повече, при обсъждането на факта на "разрешение да отсъства", ДНО сочи, че: "Обстоятелството, че е (Кр. Пеева) получила разрешение да отсъства на посочените дати (21.04.2017 г. и 28.04.2017 г.) не я освобождава от задължението да спазва правилата при отбелязване чрез системата за контрол на достъп.... По този начин не може да се определи за какъв период от време служителя е отсъствал от работното си място. " С други думи, от една страна ДНО признава принципната легитимност на полученото разрешение за временно освобождаване от задължението на служителя от спазване на работното му време, а от друга – намира за укоримо не самото отсъствие, а неговото неотчитане в системата за достъп. В този смисъл е несъставомерно от обективна страна да се търси дисциплинарна отговорност за нарушаване на чл. 23 от ЗДСл., а от субективна страна липсват доказателства за умисъл в поведението на служителя. Обективно е невъзможно при знание за разрешено отсъствие, служителят да е съзнавал нарушаването на чл. 23 от ЗДСл., да е предвиждал последиците от своето нарушение и да е искал тяхното настъпване. АССГ, като е стигнал до други правни изводи, респ. е приел за доказано виновното поведение на жалбоподателя относно временното й отсъствието от работното място на 21.04.2017 г. и 28.04.2017 г., е постановил необосновано съдебно решение за законосъобразност на оспорвания дисциплинарнонаказващ акт. Що се касае до спорното нарушение на чл. 2, ал. 1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация във вр. с чл. 30, ал. 2 от Правилата за професионална етика на членовете на КЕВР и на служителите на нейната администрация и противодействие на корупцията, изразяващо се в оставяне на 02.05.2017 г. на личната карта за достъп на служителя на трето лице с цел маркирането в системата за достъп в сградата, то касационната инстанция намира, че АССГ противно на събраните по делото доказателства е приел, че е налице изпълнение на изискванията на чл. 91, ал. 1, т. 1 от ЗДСл. Нормата изисква, че при определяне на вида и размера на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите. Нито в оспорваната заповед, нито в преписката към нея са налице съображения относно тежестта на това нарушение и настъпването въобще на някакви последици за КЕВР или трети лица. Вярна е позицията на ответната страна, че формалните нарушения не предполагат промяна в обективната действителност, тъй като не са резултатни по състав, но това по никакъв начин не означава, че формалните по състав нарушения не могат да бъдат причина за промяна в действителността, т. е. да имат последици. Дори и да бъде възприето изцяло възражението на ответната страна, то липсата на преценка за тежестта на "формалното" нарушение е непреодолим съществен процесуален порок на акта. При така изложените съображения следва да се приеме, че съдът като е приел за законосъобразна обжалваната заповед е постановил неправилен съдебен акт, който на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 209, т. 3 от АПК следва да бъде отменен и вместо него, на основание чл. 222, ал 1 от АПК, делото бъде решено по същество чрез отмяна на оспорваната заповед. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, следва да бъде уважено редовно направеното искане на касатора за присъждане на разноските по делото в общ размер от 1 400. 00 лева за двете инстанции, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. Разноските са надлежно доказани с представените по делата договори за правна защита и съдействие, свидетелстващи за реално заплатени адвокатски възнаграждения в размер на 720 лева за първата инстанция и 680 лева за касационната. Възражението на КЕВР за прекомерност на заплатените възнаграждения касационната инстанция приема за неоснователно. Размерите на минималните адвокатски възнаграждения по делата с предмет оспорване на заповеди за налагане на дисциплинарни наказания, които не предполагат прекратяване на служебното правоотношение, не са уредени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При това положение и като се отчете, че делото е без определен материален интерес, следва да се съобрази чл. 8, ал. 3 от Наредбата, предвиждащ, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 500. 00 лв. При така изложеното, касационната инстанция намира, че не е налице прекомерност на договорените адвокатски възнаграждения и липса индиция за злоупотреба с процесуалните права на жалбоподателя спрямо фактическата и правна сложност на делото, поведението на страните и обичайните размери на договаряните адвокатски възнаграждения по този род дела. Съобразно изложеното, Върховния административен съд, Пето отделение,