Решение № 15779 от 17.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11439/2018 г.

Решение № 15779 от 17.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11439/2018 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. Халаф, [гражданство], срещу решение № 664 от 07.08.2018 г., постановено по адм. дело № 556/2018 г. от Административен съд – Хасково. С него е отхвърлена жалбата на касатора М. Халаф против решение № 10146/22.05.2017 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Иска се съдът да го отмени. Ответникът – председателят на ДАБ, чрез процесуалния си представител юриск. Л. Илиева, в открито съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и за правилност на обжалваното решение. Предлага същото да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд – Хасково е било образувано, след като с решение № 6974/29.05.2018 г. по адм. дело № 12783/2017 г. на Върховния административен съд, четвърто отделение, е отменено решение № 599/19.09.2017 г. по адм. дело № 724/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково и делото е върнато за ново разглеждане. С обжалваното пред настоящата касационна инстанция решение № 664 от 07.08.2018 г. по адм. дело № 556/2018 г. Хасковският административен съд е отхвърлил жалбата на М. Халаф против решение № 10146/22.05.2017 г. на председателя на ДАБ. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният пред него акт изхожда от компетентен административен орган. Същият отговарял на общите изисквания за форма и съдържание по чл. 59 от АПК. В решението били посочени, както фактическите, така и правните основания за издаването му. Изложени били поотделно съображения защо на чужденеца не следва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут, като задълбочено били обсъдени, както данните от представената бежанска история, така и обстановката в страната на произход на търсещия закрила. В хода на производството с чужденеца било проведено интервю, отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюирания в присъствието на преводач на разбираем за него език. Не се установявало нарушение на чл. 58, ал. 9 от ЗУБ, доколкото било изискано и дадено писмено становище от ДАНС по молбата за предоставяне на международна закрила, с което не се възразявало на лицето да бъде предоставен статут при наличие на обстоятелствата за това. За неоснователни съдът е приел оплакванията за нарушение на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ, частен случай на чл. 35 от АПК, както и за нарушение на чл. 36 от АПК, доколкото не се установявало органът да е пропуснал да изследва твърдян факт от бежанската история, свързан с личното положение на молителя. Съответно, че административната преписка била попълнена с достатъчно доказателства, въз основа на които органът законосъобразно постановил решението си. А представените в съдебната фаза доказателства не били достатъчни, за да дадат основание за прилагане разпоредбите на ЗУБ по отношение на оспорващия. Относно материалната законосъобразност на акта съдът е приел за правилен възприетия от ответника извод за липса на такова преследване, което да обосновава предоставянето на статут по някоя от причините, посочени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. В бежанската история нямало нито един довод за проявен спрямо оспорващия акт на преследване от страна на официалните власти в Ирак. Посочените от жалбоподателя причини за напускане на страната му на произход, а именно общата заплаха от ДААШ срещу [етническа принадлежност] съдът е приел за недостатъчни да бъдат основание за предоставяне на статут. Правилен бил изводът на административния орган, че чужденецът напуснал страната си по съображения, продиктувани от търсенето на по-добър начин на живот. От изнесената бежанска история не се намирали данни чужденецът лично или член на семейството му да са били обект на преследване по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Съдът е приел за правилна и обоснована и преценката на ответника за неоснователност на молбата за предоставяне на хуманитарен статут на основанията, посочени в чл. 9, ал. 1, т. 1-2 от ЗУБ. Чужденецът не изтъквал като причина за напускането на Ирак наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. От бежанската история ставало ясно, че чужденецът нямал взаимоотношения с властите, които да представляват основания за предоставяне на хуманитарен статут. Не били налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съдът се е позовал на Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на член 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила. Правилен, според съда, бил и изводът, че не се установявало да е налице някое от основанията, визирани в чл. 9, ал. 6 и 8 от ЗУБ. Приел е за правилна преценката на административния орган за страната по произход, направена въз основа на информацията, обективирана в справка с вх. №МД-85/24.01.2017 г. Разгледал е и е обсъдил и представената в съдебната фаза справка с вх. №МД-468/22.06.2018 г. за актуалното положение в Ирак, от която е констатирал, че ситуацията в страната по произход на жалбоподателя не можела да се определи като обосноваваща предоставяне на международна закрила на гражданите й по причините, посочени в чл. 8 и 9 от ЗУБ. Обжалваното решение е правилно. От събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от първоинстанционния съд, се установява, че не са налице фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, за предоставяне статут на бежанец на молителя. Изнесените от чужденеца причини да напусне страната си правилно не са кредитирани като преследване по някое от изброените в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ основания. Тази разпоредба изисква опасението да е основателно, т. е. трябва да е основано на конкретни събития, лично касаещи чужденеца, за да се приеме, че тази заплаха е реална спрямо него. В случая, както правилно е възприел и първоинстанционният съд, не са изложени конкретни твърдения за лична заплаха, отправена към търсещия закрила. В проведеното с него интервю чужденецът заявява, че общата заплаха за [етническа принадлежност] е ДААШ. Самият той обаче не е бил лично заплашван заради тази си етническа принадлежност. Страхът си обосновава с това, че ДААШ считали всички, независимо от това каква религия изповядват, за безверници и така всички били застрашени. Липсата на каквито и да било твърдения за преследвания и/или заплахи лично към кандидата за закрила, не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Касаторът сам заявява, че не е бил арестуван или осъждан, не е членувал в политическа партия или организация и върху него не е упражнявано насилие. В бежанската си история набляга на това какви са били условията в лагера, в който е живял заедно със семейството си преди да напусне Ирак, което говори за това, че изтъкнатите от чужденеца причини да напусне и да не се завърне в родината си са свързани с желанието му за по-добър живот. Въз основа на това първоинстанционният съд правилно е приел, че не са налице основания за предоставяне статут на бежанец на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Обосновано първоинстанционният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, е приел, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на М. Халаф за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Неоснователни в тази връзка са оплакванията на касатора за неправилна преценка на доказателствата относно ситуацията в Ирак и Иракски Кюрдистан, базирана само върху справките, представени от ответника. По повод на това възражение следва да се отбележи, че представените справки, изготвени от специализирана дирекция при ДАБ и съдържащи информация за актуалната ситуация в държавата по произход, представляват официални документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК. След като по делото не са представени други данни и доказателства, които да оборят констатациите в представените официални справки, то няма основания да се приеме, че същите не са актуални. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал данните от справка с вх. №МД-85/24.01.2017 г., на която административният орган се е позовал при произнасянето си по молбата на чужденеца, както и на представената пред него справка с вх. №МД-468/22.06.2018 г. Мотивирал е решението си именно с установеното в тях актуално положение в Ирак, като обосновано е приел, че в тази държава към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на член 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм.); относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква "д" от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Аналогично е и приетото с решение от 30.01.2014 г. по дело № С-285/2012 г. на СЕС, на което касаторът се позовава, според което, за да се предостави субсидиарна защита, следва да се установят тежките посегателства, определени в чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО (отм.); и които представляват условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да може на дадено лице да бъде предоставена субсидиарната закрила, или следва да са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че молителят е изложен на реална опасност от такива посегателства в случай на връщане в съответната страна на произход. От текста на решението на СЕС по предоставяне на преюдициално заключение относно запитване за тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО (отм.); е видно, че съдът поставя като условие съществуващата опасност да е реална за лицето, търсещо закрила и следващото условие е въоръжените конфликти да се характеризират с безогледно насилие. Двете условия са взаимно свързани и наличието им е обусловено от конкретната бежанска история и установените за всеки един търсещ закрила индивидуални обстоятелства. Безспорно обстановката в Ирак е напрегната и динамична, ноторни са многобройните дела на лица, търсещи закрила от Ирак и съдебната практика по прилагане на чл. 9 от ЗУБ, във връзка с тълкуване и прилагане на чл. 15 от Директива 2004/38/ЕО (отм.);. Практиката на Върховния административен съд е приложима към ситуацията в Ирак към момента на постановяване на решение на СЕС по тълкуване на чл. 15, б. "в" посочената директива, за прилагане на чл. 9 от ЗУБ, както и чл. 15 от Директива 2004/38/ЕО. За да продължи съдебната практика в същата посока, от значение е дали понастоящем ситуацията в Ирак се определя като ситуация на вътрешен въоръжен конфликт, за каквато се отнася задължителното по силата на принципа на примата, тълкуване на нормата на чл. 15 от Директива 2004/38/ЕО. От последните данни за ситуацията в Ирак, не може да се направи извод за наличие на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на чл. 9 от ЗУБ. От представените по делото справки относно актуалното положение в Ирак и Иракски Кюрдистан следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От тях се установява, че в Ирак не е налице въоръжен конфликт и степента на безогледно насилие, както към датата на произнасяне на административния орган, така и при произнасянето на първостепенния съд не е на такова високо ниво, поради което не може да се приеме, че цивилно лице поради самият факт на пребиваване там е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи. На следващо място от доказателствата по делото и с оглед на данните в горепосочените справки, се установява, че в страната обстановката е овладяна до степен, която да осигури приемливо ниво на сигурност за гражданите. Сложната ситуация в Ирак сама по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 от ЗУБ, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила. Изхождайки от дефиницията на понятието "война" съгласно международното право и относимостта му към положението в Ирак, случващите се частични въоръжени конфликти не могат да се разглеждат като наличие на война. Макар и нестабилна, страната не е в гражданска война, военните действия на обединените въоръжени сили са преустановени. Очевидно в Ирак се наблюдават спорадични актове на насилие и вътрешен безпорядък, но е постигнат и значителен напредък в процеса на възстановяване на държавността. Цялостната оценка на ситуацията в страната въз основа на общоприетите критерии и дефиниции не позволява тя да бъде определена като достигаща границите на въоръжен конфликт. Според нормите на международното право Ирак не е нито окупирана държава, нито е страна, в която продължава действието на чуждестранно нахлуване, в които два случая би могло да е налице преследване на лица по една или повече от причините, изброени в Конвенцията от 1951 г. Установената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в Ирак сочи на неприложимост на разрешенията, дадени в решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/1983 ЕО, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за това, че административният орган е постановил решението си в съответствие с материалния закон, базирайки се на обстановката в страната на произход на чужденеца, която не разкрива такава висока степен на обществена опасност, че да се наруши принципа non refoulment - забрана за връщане по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ и чл. 33, ал. 1 от Женевската конвенция от 1951 г. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - Хасково е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,