Решение № 2896 от 9.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9962/2016 г.

Решение № 2896 от 9.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9962/2016 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. М. от [населено място], чрез адв. Ангелов като процесуален представител, срещу решение № 4878 от 11.07.2016 г., постановено по адм. дело № 6232/2015 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което оспорената заповед да се обяви за нищожна поради нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК, а при условията на евентуалност – същата да се отмени и да се обяви за нищожно разрешение за строеж № 29/13.07.1994 г. на главния архитект на ТОА "Илинден" или то да се отмени като издадено в противоречие с материалния закон. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответниците - началникът на РДНСК - Югозападен район (ЮЗР), чрез пълномощника си юрк. Грозданов и С. Д. М. -А., представлявана от адв. Атанасов, поддържат становище за неоснователност на касационната жалба, като последният прави искане за присъждане на разноските за тази инстанция. Ответникът - главният архитект на район "Илинден", Столична община не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административният съд София – град, в производство по реда на чл. 216, ал. 6 във вр. с чл. 215 ЗУТ, е отхвърлил като неоснователна жалбата на А. С. М. срещу заповед № ДК-10-ЮЗР-55/28.04.2015 г. на началника на РДНСК - Югозападен район, с която е оставено в сила разрешение за строеж (РС) № 29/13.07.1994 г., издадено от главния архитект на ТОА "Илинден", за преустройство на таванско помещение, прилежащо към ап. [номер] в [жилищен адрес] кв. [жк], [населено място]. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Изложил е съображения, че жалбата е подадена от лице, което не е било собственик към момента на издаване на разрешението за строеж и е допустима само с оглед твърденията му за нищожност на същото. Относно обжалвания пред началника на РДНСК – ЮЗР административен акт съдът е обосновал извод, че не страда от толкова съществен порок, който да съставлява основание за обявяването му за нищожен. Достигнал е до заключение, че липсата на съгласие на собствениците на обекти в етажната собственост в изискуемата от чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.); форма представлява нарушение на законоустановената процедура, което обосновава унищожаемост и води до отмяна на разрешението за строеж при подадена в срок жалба и от заинтересовано към момента на издаването му лице, каквото качество жалбоподателят не притежава. Обжалваното решение е правилно. От фактическа страна е установено, че строителството по оспореното пред административния орган разрешение за строеж е изпълнено през 1994 г. Жалбоподателят М. е станал собственик на ап. [номер] в [жилищен адрес] в който е разрешено преустройството на таванско помещение към ап. [номер], през 2001 г. С влязло в сила определение по адм. дело № 1594/2014 г. на АССГ е отменена предходна заповед на началника на РДНСК – ЮЗР, с която жалбата му е оставена без разглеждане поради липса на правен интерес и преписката е върната за ново произнасяне със задължителни указания относно допустимостта на оспорването, направено от М. в лично качество съгласно чл. 149, ал. 2, т. 3 ЗУТ при твърдения за нищожност на акта, така и в качеството му на председател на етажната собственост предвид липсата на доказателства РС да е надлежно съобщено на етажната собственост. В изпълнение на тези указания е издадена оспорената в първоинстанционното производство заповед, с която актът е оставен в сила. При правилно установени по делото факти и обстоятелства съдът е направил законосъобразни и обосновани правни изводи, които се подкрепят от събраните доказателства. Правилно съдът се е произнесъл само по доводите за нищожност на разрешението за строеж по подадената от М. жалба като собственик на апартамент в сградата, придобит след издаване на същото, предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 5 АПК и в съответствие с ТР № 3/16.04.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСК на ВАС. Жалбата срещу заповедта на началника на РДНСК – ЮЗР е депозирана от А. С. М. единствено в лично качество, но не и като председател на етажната собственост, представляващ собствениците на вещни права върху обекти в нея. Видно от мотивите на заповедта административният орган е разгледал жалбата на лицето, което към момента на издаване на разрешението не е собственик на обект в сградата, но е станал такъв през 2001 г. по силата на договор за покупко-продажба. Приел е за допустима като подадена в срок и жалбата му в качеството на председател на етажната собственост. Изложил е съображения за неоснователност на оспорването на лицето в двете му качества. Поради необжалването на заповедта от М. като председател на етажната собственост пред съда същата по отношение на него в това му качество е влязла в сила. С определението по адм. дело № 1594/2014 г. на АССГ, постановено в производство по чл. 216, ал. 5 ЗУТ, е разрешен спорът относно допустимостта на жалбата срещу разрешението за строеж. Дадените от съда указания до началника на РДСК – ЮЗР са задължителни само по този въпрос, свързан с кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал. 2, т. 3 ЗУТ и срочността на жалбата. Мотивите на определението нямат задължителен характер по въпросите, относими към основателността на оспорването. В случая административният орган се е съобразил с дадените с влязлото в сила определение указания по отношение допустимостта на жалбата срещу разрешението за строеж, подадена от М. в двете му качества. Доводите в касационната жалба за нищожност на оспорената заповед на основание чл. 177, ал. 2 АПК поради постановяването й в противоречие с влязло в сила решение са неоснователни. Сочените от жалбоподателя пороци в разрешението за строеж навеждат на извод за унищожаемост, а не за неговата нищожност. Съгласно доктрината и константната съдебна практика нищожният административен акт не поражда целените от автора му правни последици. Не всяко нарушение обаче при постановяването му обуславя нищожност, а само пороци, свързани с компетентността на издалия го административен орган, както и някои особено тежки противоречия с материалноправни разпоредби (когато не е издаден въз основа на закон или подзаконов нормативен акт), които правят последиците от издадения акт нетърпими за правовия ред. В случая такива нарушения не са налице. Законосъобразно и обосновано съдът е приел, че при издаване на разрешението за строеж е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.); , доколкото не е спазено изискването за съгласие на собствениците на отделни обекти в етажната собственост, изразено в заявление до общината с нотариална заверка на подписите им, което е задължително при преустройство на таванско помещение в жилищно такова с приобщаване на част от подпокривното пространство, служещо за общо ползване. Правилно е прието, че този порок не се отразява на валидността на разрешението за строеж. Липсата на съгласие от всички собственици на обекти и в предвидената форма е основание за отмяната му като незаконосъобразно, но не и за обявяването му за нищожно. Настоящият състав не споделя възражението на касационния жалбоподател, че срокът за обжалване на разрешението за строеж не е започнал да тече към датата на подаване на жалбата до началника на РДНСК –ЮЗР, поради което процесуалната възможност за проверка на законосъобразността на административния акт не е преклудирана. Придобиването на собствеността от жалбоподателя върху самостоятелен обект в сградата през 2001 г., т. е. след издаване на разрешението за строеж, не води до правоприемство и по отношение на процесуалното право на жалба срещу този акт, което не е упражнено от лицето, собственик на апартамент № [номер] към 1994 г. По отношение на бившия собственик разрешението за строеж е влязло в сила, поради което за правоприемника на обекта е налице забраната по чл. 156, ал. 5 ЗУТ да претендира отмяната на акта като унищожаем. Предвид изложеното и при извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК проверка настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да се остави в сила. При този изход на спора и при своевременно заявено искане на ответника С. Д. М. -А. се дължат направените разноски за тази инстанция в размер на 720 лева, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Същото не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и не следва да се редуцира на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не е направено от процесуалния представител на началника на РДНСК – ЮЗР. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение