Решение № 99 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6041/2007 г.

Решение № 99 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6041/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/2007 г./ Образувано е по жалби против въззивно решение № 724/25.07.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 325/2006 г. Ищците М. И. Ш., Б. И. Б., Ж. А. Т., И. А. А., А. К. Б., М. К. В. и Д. К. Б. обжалват съдебния акт в частта, с която иска им е отхвърлен. Излагат доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, който не е разгледал евентуалното им основание - придобивна давност. Ответниците Ч. А. Б., К. Д. Б., Р. Г. Б., Д. Г. Б., Л. С. Х. и Д. С. Б. обжалват същото решение в частта му, с която исковете са частично уважени. От изложението в касационната жалба може да се приеме, че оплакванията са за необоснованост и противоречие с материалния закон. О. С. - насрещна стана по жалбата на касаторите- ищци, не взема становище по реда на чл. 218г ГПК. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Те са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният съд е признал за установено, че ищците са собственици на 206 кв. м. ид.ч. от УПИ ХI в кв. 85 по плана на гр. С.и е отменил за същата част договор за замяна на два недвижими имота от 4.11.2002 г., сключен между ответниците физически лица и О. -.. Исковете се отхвърлени за разликата над 206 кв. м. до претендираните 257,5 кв. м. от имота, както и изцяло по чл. 108 ЗС, предявен против О. С. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че Г. С. Б., починал през 1931 г. е бил собственик по силата на договор за покупко-продажба на една ливада от 4 дка в м. "Ливадица", гр. С.. Негови наследници са синовете А., Д., С. и И., дъщерите Г. и Ката, както и преживялата съпруга В. По регулационния план от 1930 г. имотът е съставлявал парцели I-291, V- 291, VIII-291 и IХ-291 в кв. 73, III-291 и VI-291 в кв. 72. През 1949 г. от Д. Б. е одържавен по ЗОЕГПНС 1/4 ид.ч. от парцел ****, а от С. Б. - 1/4 ид.ч. от парцел ****. Съдът е установил, също така, че в последствие наследниците на общия наследодател Г са извършили доброволна делба, има прехвърлителни сделки, както и отчуждавания по ЗТСУ. Приел е, че с решение № 23/4.08.1999 г. на областния управител на Благоевградска област е възстановена реално собствеността върху 515 кв. м., част от които според съда са отчуждени по ЗОЕГПНС през 1949 г. а друга - са отнети без основание. В същото време е посочено, че правата са възстановени по ЗОСОИ, като всяко от децата на Г. Б. "след делбата от 1957 г. е получило по 103 кв. м. от спорните 515 кв. м." От това е направен извод, че горното решение ползва не само С. и Д. Б.; ищците общо притежават 206 кв. м. от УПИ ХI в кв. 85, без да е изяснено те идеална част ли са от парцела или някаква реално обособена част, съответно тя как е индивидуализирана. Установено е още, че с договор от 4.11.2002 г., сключен със С. и Д. Б., О. С. е заменила свой имот - парцел **** в кв. 27 срещу 515 кв. м. ид.ч. от парцел **** в кв. 85 по плана на гр. С.. Съдът е приел, че този договор следва да бъде отменен по чл. 431, ал. 2 ГПК в частта на признатите на ищците вещни права по уважения иск за собственост. Искът по чл. 108 ЗС против О. С. е отхвърлен поради неустановено владение. Въззивният съд е приел, че ищците са основали правото си на собственост на наследствено правоприемство от Г. Б. и при условията на евентуалност- на давностно владение. Понеже по последното нямало решение на РС, нито искане за допълването му, е счел, че не може да се произнесе по това придобивно основание. Решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано е и в нарушение на императивни правни норми. По жалбата на касаторите - ищци: Тя се основава на оплаквания за непроизнасяне по възражението за придобивна давност, което би довело съда до извод, че наследодателите на ищците са били собственици на по 1/4 ид.ч. от възстановения имот, поради което и ищците притежават общо половината от 515 кв. м., а именно 257,5 кв. м. Съображенията в обжалваното решение относно правомощията на втората инстанция при евентуално съединени искове, са в противоречие с чл. 206, ал.2 ГПК (отм.). При подобно съединяване, съдът е длъжен да се произнесе по претенциите в поредността, заявена от ищеца /доколкото тя не противоречи на правната логика/ и пристъпва към разглеждане на следващия иск, само, ако отхвърли предходния. При положение, че главният иск е уважен, недопустимо е съдът да се произнася по следващия, предявен в евентуалност, защото в този случай, той не е надлежно сезиран. Тук районният съд е уважил изцяло иска на ищците, като ги е признал за собственици на претендираните 257,5 кв. м. Тогава, не би могъл да се произнесе и по иск, който е евентуално предявен. Когато втората инстанция отмени решението на първостепенния съд и отхвърли изцяло или частично предпочитания от ищеца иск, тогава дължи произнасяне по следващия. В този случай, се възстановява висящността по всички евентуално съединени искове, по които първата инстанция съд не се е произнесъл. В случая, освен това, не няма евентуално предявени искове. Ищците основават правото си на собственост на решението на областния управител на Благоевградска област по ЗОСОИ в качеството си на наследници на А. Б. и И. Б. В хода на процеса поддържат, че само четиримата синове на Г. С. Б. - това са техните преки наследодатели А. Б. и И. Б. и съответно наследодателите на ответниците -, са били собственици на спорния имот: по наследство и по давност за дяловете на другите наследници на Г. Б. Не се твърдят две придобивни основания, а поредица от правопораждащи юридически факти, които след осъществяване в своята последователност, водят до възникване на правото. Тогава, въззивният съд е следвало да обсъди възражението за придобивна давност и то, не по силата на чл. 206, ал. 2 ГПК (отм.), а с оглед изискването на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Допуснатото процесуално нарушение, обаче, не е съществено, защото самото то не се е отразило върху резултата по спора. Общият наследодател Г е починал през 1931 г., а реституираните части от имота са одържавени по ЗОЕГПНС през 1949 г. При действието на чл. 34 ЗД, изискването за придобиване в собственост по давност е 20 - годишно владение. Безспорно, този срок не е изтекъл, така, че е без значение дали действително само четиримата братя са упражнявали фактическа власт върху одържавените парцели III-291 и VI-291 по плана от1930 г., съответно изменили ли са намерението, с което държат вещите за дяловете на сънаследниците, това доведено ли е ясно и несъмнено до знанието на последните. След 1949 г. е ирелевантно кой и при какви квоти е притежавал неотчуждените части от двата парцела, съответно някой придобил ли ги е по давност, защото предмет на съдебна защита са само онези части, отнети по ЗОЕГПНС, за които е постановена реституция с решение № Р-23/4.08.1999 г. В заключение, в тази част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като крайният резултат е правилен. По жалбата на касаторите - ответници: Тя е основателна, но по съображения, различни от изложените в касационната им жалба. Решенето, от което черпят права ищците и ответниците, не възстановява права върху 515 кв. м. /било в идеални или реални части/ от парцел **** в кв. 85 по плана на гр. С.. С него областният управител е реституирал одържавените през 1948 г. 1/4 ид.ч. от парцел **** и 1/4 ид.ч. от парцел **** по плана от 1930 г., като е записано, че те представляват общо 515 кв. м. в парцел ****Х-2251 и парцел **** в кв. 85 по действащия план. Това решение, независимо за кой имот се отнася, също така е и нищожно. То е издадено от областния управител на Благоевградска област на основание чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ, което значи, че възстановената земя следва да е индивидуализирана с граници, които или изцяло да съвпадат с регулационните по действащия план, или теренът да може да се обособи в самостоятелен парцел, съгласно нормативните изисквания. В последния случай, съща така, трябва да има съответно попълване или изменение в регулационния план и обособяване на урегулиран поземлен имот, спрямо който правоимащите лица ще могат да се легитимират като собственици. В случая, решението няма подобни белези, а и това е невъзможно за парцел **** в кв. 85 по плана на С., защото е застроен с пететажен блок в три секции. Липсва свободна площ от 515 кв. м., а и частта, която е свободна /между четирите регулационни граници и строежа, ситуиран в центъра и заемащ почти целия имот/, не би могла да се обособи в самостоятелен парцел. Това решение не възстановява права и в идеални части, а и това е недопустимо да се прави по начина, по който е процедирал административния орган. По ЗОСОИ, когато е невъзможно да се обособи самостоятелен обект или част от него, се развива двуфазно производство. Като установи наличие на предпоставките за уважаване на искането за обезщетяване, областният управител издава решение, с което констатира това, посочва начина и вида на обезщетяване. При положение, че се възстановява терен в съсобственост, то квотата, която се признава от общия имот се определя по правила и процедура, специално уреден в закона. Тя трябва да съответства на действителната пазарна цена на одържавените земи, ако не бяха застроени или присъединени, към действителната пазарна цена на целия обект към деня на влизането на закона в сила /чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ/. Оценката и квотите се определят от вещо лице, фигуриращо в списък, утвърден от министъра на правосъдието и министъра на финансите, назначено със заповед по чл. 6, ал. 4 ЗОСОИ. Заключението му подлежи на утвърждаване с изрична заповед от областния управител, която подлежи на обжалване. След окончателното определяне размера на признатите идеални части, процедурата приключва с издаване на акта, който съгласно определения способ за обезщетение, конкретно определя предоставеното в обезщетение имуществено благо. Следователно, с решение по чл. 6, ал. 3 ЗОСОИ, издадено при условията на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ, страните не могат да се легитимират като собственици на 515 кв. м. идеални части от УПИ ХI-2251 в кв. 85. Това е достатъчно, за да се приемат за неоснователни субективно съединените искове. Решението следва да бъде отменено, като съставът на Върховния касационен съд в процедурата по чл. 218и ГПК разгледа спора по същество и отхвърли исковете.о и решението да бъде отменено в частта, с която те са частично уважени. По чл. 431, ал. 1 ГПК: Договорът за замяна на така възстановения имот с друг, частна общинска собственост, сключен между ответниците - физически лица и О. С., не може да се отменя по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.). Без значение е дали с него се засягат материални права на ищците. Нормата е приложима за констативните нотариални актове и нотариалните актове по обстоятелствена проверка. Когато се твърди, че разпоредителна сделка, извършена от ответниците с процесния имот е непротивопоставима на ищците, то с оглед признатите им вещни права при положително съдебно решение, легитимиращият ефект на същата ще отпадне с вписването му. На практика, по пътя на чл. 431, ал. 2 ГПК съдът недопустимо се е намесил в облигационните отношения между насрещните страни по замяната и е променил частично един от обектите, за който е формирана воля. Без значение е дали единият от съконтрахентите е бил собственик на прехвърления имот. В тази част, решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение