Решение № 14061 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14832/2010 г.

Решение № 14061 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14832/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Асен Димитров Петрунов против решение № 3037 от 07.10.2010 г. по адм. д. № 3217/2010 г. на Административен съд София- град, с което е отхвърлена подадената от него жалба, в качеството му на управител на "Транскомерс -98" ООД гр. София срещу заповед № ЗДС-1931/11.03.2010 г. на зам. директора на СДВР за наложена принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 от Закона за българските лични документи /ЗБЛД/. Заявяват се касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, излагат се доводи за нарушение на Директива 2004/38/ЕО. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя се позовава на решение на № 2/31.03.2010 г. на Конституционния съд. Ответникът не е взел становище по жалбата. Прокурорът дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира, че жалбата е процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. Със заповед № ЗДС-1931/11.03.2010 г. на зам. директора на СДВР на Асен Димитров Петрунов е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Установено е по делото, че към датата на издаване на оспорваната заповед 11.03.2010 г., дружеството, чийто управител е бил жалбоподателя е длъжник по изпълнителни дела № 3067/09.09.2008 г. и № 3143/30.09.2008 г. на ТД на НАП София- град и с писмо от 04.02.2010 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП София- град, е направено искане за налагане на принудителна административна мярка спрямо Асен Димитров Петрунов по реда на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, във връзка с чл. 182, ал. 2, т. 2, б. "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, б."а" и "б" от ДОПК. За да отхвърли подадената жалба, съдът е изложим мотиви, че са налице кумулативно предвидените предпоставки в чл. 75, т. 5 от ЗБЛД за налагане на принудителната административна мярка: парично задължение към държавата, размерът на което надхвърля 5000 лв., качеството на длъжник или чл. на контролен или управителен орган на длъжника юридическо лице, едно от предвидените в нормата на чл. 75, т. 5 кумулативни основания и не се сочи надлежно обезпечение на задълженията. Доводите в настоящото производство са, че "Транскомерс-98" ООД вече не съществува, тъй като е заличено поради вливане в друго дружество - "Титан Спорт" ЕАД, поради което Петрунов вече не е управител на дружеството, данъчните задължения са поети от второто дружество. Петрунов не е лично задължен за данъчните задължения на дружеството, не е собственик или съдружник във вече заличеното дружество, а само бивш управител на дружеството по договор за управление. Представя се удостоверение за актуално състояние от 11.10.2010 г. на "Титан спорт" ЕАД, от което е видно, че е правоприемник на "Транскомерс-98" ООД поради вливане. Съгласно чл. 75, т 5. от ЗБЛД (доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., в сила от 30.04.2002 г., изм., бр. 29 от 2003 г., бр. 105 от 2005 г., обявена за противоконституционна от КС на РБ, бр. 32 от 2011 г. не се разрешава напускане на страната на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, б. "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, б. "а" и "б" от Данъчноосигурителния кодекс. В настоящото производство следва да се вземе предвид, че е налице нов факт от съществено значение за спора по смисъла на чл. 142, ал. 1 АПК от вида на нормативните юридически факти, който следва да се вземе предвид при постановяване на настоящото решение, а именно установената противоконституционност на чл. 75, т. 5 ЗБЛД, която представлява правното основание за издаване на оспорвания административен акт. С решение № 2 от 31.03.2011 г. по конституционно дело № 2/2011 г. (обн., ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) Конституционният съд на Република България установява противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.). Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време Конституционният съд приема: "Разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор". Въз основа на обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД следва, че същата не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, т. е. съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията три дни след датата на обнародване на решението, а именно 23.04.2011 г. Обжалваната пред съда по същество заповед за налагане на принудителна административна мярка е издадена при действието на чл. 75, т. 5 ЗБЛД. Последният не следва да се прилага от момента на влизането в сила на цитираното по-горе решение на Конституционния съд, защото от този момент настъпва конститутивното действие на това решение. Конститутивният ефект на решението на Конституционният съд съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията има незабавно действие във времето, което означава, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо висящите правоотношения, попадащи под действието на разпоредбата, обявена за противоконституционна. Предвид на незабавното действие на обезсилването на противоконституционната разпоредба на чл. 75, т. 5 ЗБЛД административният орган, издател на акта, не може да се позове на същата разпоредба като правно основание за издаване на обжалваната заповед, защото издаването и оставянето в сила от съда на заповедта за забрана за напускане на страната, съответно отказ да се издаде паспорт или заместващ го документ, предполага прилагане на противоконституционната разпоредба, а тя е обезсилена, така че не може да бъде приложена. В случая се касае до противоречие на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД със съдържанието на конституционната уредба, а именно с чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Обжалваната пред първоинстанционния съд заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена и по аргумент от действието на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО в конкретния случай. Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. Установявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Липсват мотиви относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения. В тази връзка следва да се посочи, че в Европейския съюз съществува законодателство относно събирането на публичните задължения - Директива 2008/55/ЕО от 26.05.2008 г. относно взаимопомощ при събиране на вземания, свързани с някои видове налози, мита, данъци и регламент № 1179/2008 на Комисията от 28.11.2008 г. за установяване на подробни правила за прилагане на някои разпоредби на Директива 2008/55/ЕО. С оглед изложените в жалбата фактически доводи, следва да се приеме, че в случая поведението на жалбоподателя не обосновава налагането на посочената принудителна административна мярка и с налагането й не се постига целта на закона за събиране на данъчни задължение на дружество, в което той е бил управител към момента на издаване на заповедта. Предвид горното, обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено поради нарушение на материалния закон и тъй като фактите по спора са изяснени вместо него да бъда постановено друго, с което обжалваната заповед да бъде отменена в цялост. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение