Решение № 53 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1448/2010 г.

Решение № 53 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1448/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 967 от 21.10.2011 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Т. Д. М. и Л. Д. А. на решение от 1.07.2010 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 1410/07 г., с което е отменено решение от 1.12.2004 г. по гр. д. № 20804/03 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от касаторите установителен иск за собственост на празно дворно място с площ от 200 кв. м. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен и процесуалноправен въпрос относно това дали след като един имот не е отразен в последващите кадастрални планове, влезли в сила, това води до изгубване на собствеността. Ответниците не вземат становище. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и за необоснованост, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея в срока по чл. 283 ГПК. Въззивното решение, което е предмет на касационно обжалване, е постановено при условията на 218з от ГПК (отм.). С въззивното решение съдът е приел, че процесният имот е заснет за първи път през 1922 г. В кадастралния план от 1950 г., както и в кадастралния план от 1989 г. имотът не е бил заснет и нанесен, но същия попада в улица и зелена площ. По действащия кадастрален план имотът попада под улица, а останалата част върху зелена площ и парцел, отреден за О., като мероприятието е изпълнено. Въз основа на заключението съдът приема, че процесният имот не е бил предмет на отчуждаване, не е бил актуван и с акт за собственост, нито собствениците са били обезщетявани. Но от фактическото състояние на имота съдът прави извода, че същият е бил завзет неоснователно от Държавата. Същият не съществува във вида и предназначението, в който е бил придобит, поради което ищците следва да търсят защита на правата си по друг ред. Поради това съдът приема установителният иск за неоснователен и като такъв го отхвърля. Последиците от липса на документ, обективиращ титул за собственост, законът не скрепва с основанието такъв имот да се счита за държавен. Включването на един имот в границите на по-голям парцел не води до погасяване на собственическите права, а е свързано със спазването на определени законови процедури, които да овъзмездят собственика. При липса на такива процедури собственика запазва правата си, защото записването в разписния лист има само информационно значение, а не отчуждително действие. Б. администрация няма права служебно и едностранно да нанесе имот, който не съществува. Съобразявайки изложените доводи настоящият състав приема, че обжалваното решение е правилно като краен резултат, валидно и допустимо. Релевираните касационни доводи са неоснователни. Доказателствата по делото са ценени задълбочено и всестранно. Съдът е проследил статута на имота от 1922 г. с оглед промените, в последващия период от време, като се е позовал на данните от приетата съдебно-техническа експертиза, а именно -процесният имот, съставляващ пл. № 630 е бил заснет и отразен в регулационния план на [населено място], одобрен 1922 г., като по графични данни съдържа 368 кв. м. и попада в терен отреден за кръстовище с площадно пространство, улици и малка част от него попада в парцел I, кв. 116.В кадастралния план от 1950 г. за м. "С." процесният имот не е бил заснет и не е нанесен, тъй като не е съществувал в реални граници, но по местоположение се разполага върху заснето кръстовище с уширение за площад, като в съседство за заснети съседни имоти. В кадастралния план от 1973 г., както и от 1989 г. имотът също не е бил заснет и нанесен, но видно от скицата от 2002 г., той попада върху съществуваща улица и зелена площ, върху която е построена едноетажна постройка от метални конструкции. Частта от имота попадаща под [улица] кв. м., спорната част от 210 кв. м. попада в кв. 94, отреден за О. и 50 кв. м. от него се застъпват с имот пл. № 494 по кадастралния план от 1973 г., който имот е отчужден от собствениците му В. С. и В. В.. Следователно поради премахването на реалните му граници имотът е бил заличен като самостоятелен обект от кадастралните планове след 1922 г. и е престанал да съществува във вида и предназначението си, в които е бил придобит от наследодателят на касаторите - Г. К. и е влязъл в патримониума на държавата, поради проведените отчуждителни процедури на другите собственици. В момента върху имота е изградена улица и реализирано мероприятие О. по предвижданията на регулационния план. Дори и да се приеме, че площта от 210 кв. м. не е засегната от строителство, тя не съответства на изискванията по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за повърхност за обособяване на урегулиран поземлен имот. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗУТ урегулирането на поземлен имот, без да са налице условията за повърхност и лице, е от компетентност на административния орган по устройство на територията и исканата защита на правото на собственост не се разглежда по исков ред. С оглед изложеното, формираните от въззивния съд изводи за неоснователност на установителния иск за собственост са правилни, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.